Йън Ървайн
Кулата върху разлома (40)

40. Наддумване

На Каран й оставаха само няколко разтега, но не можеше да ги преодолее. Нямаше сили. Лиан знаеше, че и на нея й е ясно. Накрая тя се размърда, но само колкото да се закачи от един клин на друг. И от пролуката Лиан виждаше как треперят ръцете й. Мускулите вече не й се подчиняваха. Тя затвори очи, сякаш се канеше да поспи. Това съвсем го стъписа.

— Чакай! — викна й ненужно.

Скочи от пролуката и се заозърта трескаво какво да вземе вместо въже. Нито тук, нито долу имаше въжета. Значи оставаше наметалото му.

Заби ножа си в дебелия плат и започна да пори здравата тъкан, направена от аакими. Наряза я на широки ивици, като начесто проверяваше от пролуката как е Каран. Накрая се сдоби с парчета плат за въже, дълго около осем разтега. Съедини ги, върза примки в двата края, стегна едната около стърчаща до прозореца скоба за лампа и задърпа яростно, за да провери дали ще издържи.

След това пусна въжето навън. Заради примките и възлите увисна само четири разтега под пролуката. Не достигаха още два-три.

Изу ботушите и без дори да се сети колко го е страх от високото или да помисли какво ще прави, стъпи на перваза. Хвана се за въжето и продължи надолу по извивката на стената, но дори оттук не виждаше подходящи места за хващане. Спускаше се лесно — опираше крака в стената и плъзгаше ръце от възел към възел. Изведнъж увисна на примката, а пръстите на краката му драскаха по камъка. Погледна надолу и осъзна какво разстояние има до земята. Една грешка и щеше да падне. Главата му се замая, догади му се и той изкрещя.

Каран се ококори, бледото й лице се обърна към него. Тя беше само на три разтега под ходилата му.

— Върни се! — тутакси изсъска тя.

Лиан се мъчеше да напипа опора с краката си, ръцете и раменете го заболяха. Въжето се залюля.

— Хайде, качвай се! — провикна се тя.

Лиан съзря внезапно избухналия сляп ужас в очите й и проумя, че тя се бои за него. Потните му пръсти се изхлузваха, но палците на краката му се опряха в тясната издатина над лазурита. Стъпи на нея.

— Не! — изръмжа Каран. — Не пускай въжето!

Твърде късно. Примката се измъкна от пръстите му и той застина клекнал, опрян в камъка. Изобщо не можеше да повярва, че сам си причини това. Въжето се поклащаше над него. Лиан се страхуваше дори да се изправи. Издатината, по-тясна от библиотечен рафт, сякаш ставаше все по-хлъзгава под краката му. Заби пръсти в някаква ямичка.

— Не мога да се върна нагоре — завайка се той. — Ще падна.

— Много близо си до стената. Пресегни се!

Каран обаче помнеше тясната пътека при развалините над Тулин и знаеше, че той не е способен да го направи — губеше си ума от височините. Сърцето й блъскаше толкова силно, като че ще се пръсне. Лиан ей сега щеше да умре заради нея. И тъкмо увереността, че той няма да направи нищо, за да се спаси, я раздруса.

Внезапно прозря какво да прави, намери и изворче на сили, което никога не бе подозирала у себе си. Откачи своето въже, изби с чука долния клин и се издърпа, увиснала на най-горния. Протегна ръка и заби свободния клин между плочите лазурит. Късчета син кристал заседнаха в косата й. Опита се да закачи въжето, но халката беше сплескана. А щом удари по втория клин, той се счупи. Точно накрая, когато беше най-трудно и опасно, трябваше да се катери без обезопасително въже. „Не мога“ — пак си призна мислено, но беше достатъчно само да погледне треперещия на издатината Лиан.

Запълзя като рак, хвана се за следващата пукнатина и се протегна настрана, за да опре крак. Пръстите на ръцете й се вкопчиха в издатината и лицето й се изравни с ходилата на Лиан. Мускулите й отказваха да продължат усилието. Опита отново и почти сгърчена се стовари на издатината. Изправи се, обаче не стигна до края на въжето.

— Отвори си очите, идиот нещастен! — изпищя в ухото му. — Хвани го това скапано въже!

Лиан подскочи и се вкопчи отчаяно в примката.

— Сега се дръж и за нищо на света не се пускай. Опри крака здраво, докато се катеря по тебе. Готов ли си?

— Да — прошепна той.

Тя се плъзна по усуканите ивици плат, сякаш беше опитен моряк, просна се на благословения перваз и тупна вътре.

— Хайде! — подкани и него.

Лиан се стараеше, но беше твърде тромав. Надигаше се нагоре, Каран го дърпаше и след малко го стовари безцеремонно на пода. Лиан се изправи и опря гръб на стената. Каран се просна по лице и дълго не помръдна. Беше цялата схваната.

Накрая се надигна на колене и пропълзя немощно към Лиан. Тресеше се от преумора, но чудото ги споходи — двамата бяха живи и се събраха. Протегна ръце към него.

— Нищо по-тъпо не си правил през живота си. И по-смело.

Лиан не каза нищо. Нямаше нужда от думи.

 

 

Каран се размърда. Усещаше краката си като спаружена маруля.

— Слез долу и ми донеси нещо за ядене. Слаба съм като новородено или… — ухили му се — …като майстор летописец. И внимавай. Не вярвам Тенсор да ми се зарадва.

Лиан се повлече по стъпалата чак до залата, където Тенсор още се трудеше. Не се бе мяркал тук половин ден и беше съвсем нормално да отиде при отрупаната до стената храна и да напълни манерката си. Тенсор обаче вдигна глава и очите му блеснаха.

— Значи тя дойде да те измъкне? Дано имаш късмет да е по-добра към тебе, отколкото към сродниците си. Изумително изкачване… възхищавам се на доблестта и уменията й. Само че освен през тази врата няма как да слезете. Не е нужно да стъпваш на пръсти, вземи каквото искаш. Но не се съмнявай, че ще те повикам, когато си ми необходим.

Лиан побягна, понесъл храната, водата и одеяло.

— Знае, че си тук! — избълва, щом се добра до стаята под купола. Още му се виеше свят. — И каза, че за нас няма път надолу.

— Затвори вратата.

Той натисна тежката каменна плоча и се пребори с клеясалите панти. Не можеше да я залости, но поне я заклещи с каменни отломки. После помогна на Каран да седне.

Тя видя амулета от нефрит на шията му и се присви като ужилена.

— Махни го веднага. Неприятно ми е да го гледам.

Лиан го прибра в кесията си.

— Извинявай. Ако не беше скъп спомен от майка ми, отдавна щях да го изхвърля. Малиен обаче премахна заклинанието.

— Не съм против да го запазиш, но не го носи, когато си с мен. Моля те.

Нахраниха се и той я попита:

— Не се ли боиш, че Тенсор ще се качи тук?

Беше проснал одеялото на сянка в ранния следобед, Каран пък се изтягаше върху останките от наметалото, облегнала глава на гърдите му. Примижаваше към платиновия купол.

— Сега не ме е страх от Тенсор. Постъпих правилно и той го знае.

Лиан не беше толкова уверен, но си замълча. Погледите им се срещнаха и двамата се извърнаха. Толкова време мина, че не знаеха как да започнат отново.

— Виж се само… — промърмори той, вторачен в нея. — Направо си кльощава!

— Дръж се по-любезно. Върни ме в Готрайм и скоро ще се закръгля като яйце. — Каран понечи да стане, но мускулната треска я скова и тя тупна обратно на постелята. — Ох, не се понася. По-зле не съм била.

— Какво те боли?

— Ами всичко. Толкова пострадах заради тебе — усмихна се закачливо Каран, — докато ти си скитал безгрижно. И всяка рана е дълг, който трябва да ми изплатиш. Охо, чака те истинско робство!

— Скитал съм безгрижно, така ли? Не мога вече да си преброя белезите. Отвличане, удари по главата, душене, заплахи със смърт и хвърляне върху свлачища… Това за „безгрижно“ ли се брои?

— Самохвален разказвачо, кой може да различи фактите от измислиците в думите ти? Искам доказателства. Ето, виж, а ти нищо не ми показваш.

Каран вдигна косата си и той целуна сцепената кожа на цицината. Тя се постара да не трепне.

— Мисля да ти платя с целувки този дълг, на който толкова държиш. Само с тази раничка ли ще ми се фукаш?

— Имам си още доста. Не съм видяла какви белези получи тялото ми днес. Цялата съм натъртена. А я погледни как ме ужили скорпион.

Лиан се взря в дълбоката зараснала рана.

— Как едно дребно животинче ти е оставило такъв белег?…

Каран описа безмилостното лечение на Шанд с горящия клон.

— Нищо де, аз имам по-хубави.

Показа й дланите си, разранени от падането сред късовете натрошен базалт, и дългия белег от глезена до коляното.

— Спъването не се брои — възрази Каран, но плъзна устни по дланите му. — Белезите трябва да са заслужени.

— Ако ще и с небрежност ли? — засмя се Лиан и пак докосна раната от скорпиона. — Нищо по-забележително ли няма да покажеш?

Каран посочи всевъзможни следи от наранявания. Лиан ги целуваше, но отказваше да се впечатли.

— Само толкова ли имаш? Докато ми забиват копие между ребрата, ти си насиняваш палеца на крака?

Нейната усмивка се стопи.

— Копие между ребрата ли? Нали си измисляш?

Лиан вдигна ризата си. От раната бе останала само виолетово-кафява издутина по бялата му кожа, затова пък дълга цяла педя, с по-дебела буца по средата.

— Малиен ме заши. Малко по-наляво и щях да съм мъртъв.

Каран пипна белега с треперещи пръсти.

— Не знаех. Изобщо не усетих — промълви, сякаш беше виновна.

Опря буза в гърдите му и се успокои от леко забързаните удари на неговото сърце.

— Случи се само няколко часа след Големия събор. И аз не знаех какво правиш ти тогава.

— Въргалях се в несвяст. Шанд казва, че съм се опомнила чак на третия ден.

— Лежала си там два дни?!

— Не, Шанд ме намерил вътре през нощта. Сега не ми се говори за това. Искам да науча какво си преживял ти. Твоето „Предание за Огледалото“ сигурно вече е дълго-предълго — измърка тя, пъхнала ръка под ризата му. — Как те прободоха с копие?

— Вярно, сказанието доста се проточва и дори за разказвача е отредено малко място в него, но няма да запиша и своите премеждия. Не е редно сам да се изтъквам. Отворих вратата на къщата, в която ме заведе Тенсор — исках да се върна в Голямата зала. И тогава ме улучиха с копието. Къде ли щяхме да сме сега, ако бях успял да му избягам? Както и да е, това имам за казване. Не съм герой.

— Я виж и това — показа тя бяла чертичка на слепоочието си.

— Май вече си отчаяна — снизходително се засмя Лиан. — И по-зле съм се одрасквал, когато се сресвам.

— Не ми се вярва да го правиш. — Тя разроши косата му. — Но историята си струва да бъде чута.

Разказа му за гашадите и пещерите. Накрая говореше приглушено, защото той придърпа главата й върху гърдите си и се зае да махне от косата й парченцата лазурит. Подреждаше ги в спирала на пода — знак за добра сполука.

— Бива си я — призна накрая. — Но аз имам още какво да добавя за моя белег.

— Ха, два разказа за един белег — прихна Каран. — Пък аз съм била отчаяната…

— Виждаш ли тази бучка? Там шевовете се разкъсаха, когато Тенсор ме хвърли върху свлачището.

Тя отново усети парещи сълзи в очите си.

— Свлачище? Да не ме взе на подбив?

Научи и за това негово приключение, после и за други. Гледаше го слисано.

— Не си човекът, когото срещнах край Тулин…

Но това не беше краят на играта.

— Хайде да продължим с твоите оплаквания. Засега не ме надминаваш.

— О, мога, но малко се притеснявам.

Каран се подвоуми, после бавно разкопча ризата си и я пусна върху нарязаното наметало. Кожата й беше грозно натъртена и ожулена от хамута — ивица на кръста, още една над гърдите, две от корема към рамената, продължаващи и на гърба. От възлите бяха останали почернели отоци под гърдите.

Стреснатият Лиан потърка буза в корема й.

— Много ли боли? Не смея дори да те целуна.

— Да, боли ме. А ребрата ми са като сплескани. Искам обаче да си изпълниш обещанието.

Лиан вдигна глава и я погледна в очите.

— Толкова те обичам…

— И аз тебе. Хайде, чакам си отплатата.

— Трябва да те целувам цяла вечност.

Каран изви гръб и сплете ръце зад главата си.

— Нощта е пред нас.

 

 

Наистина имаха края на деня и нощта. Може би Тенсор зачете желанието им да останат насаме. А може би беше зает с друго. Стъкнаха си огън от парчетиите на разпадащи се древни мебели, колкото да кипнат вода за чай и да се сгреят. Лиан пусна във водата няколко малки листенца от билка, която аакимите бяха набрали край Катаза. И двамата не бяха свикнали с тази сладка, твърде ароматна отвара, но поне се стоплиха.

Лиан поднесе чашата към устните и му хрумна нещо.

— Тази билка предпазва и от…

— Късно се сещаш. Погрижих се за това преди седмици.

— А откъде знаеше дали съм жив? Ех, че си хитруша!

— Ти да мълчиш. Ела тук. Студено ми е, уморена съм. Стига си придърпвал одеялото към себе си. Помогни ми да си направим постеля.

Пак разстлаха парчетата от наметалото, завиха се с одеялото и се прегръщаха цяла нощ. Не спаха много, но и не им се искаше. Радваха се, че са заедно, задрямваха, събуждаха се, поглеждаха странните северни съзвездия и намираха покой.

Но в един буден миг Каран се почуди за дарбата си. Връхлиташе я толкова силно, когато Лиан беше в опасност…

 

 

В ранното утро се помъкнаха отпаднали надолу, хванати за ръце. Питаха се какво ли е намислил Тенсор. Надзърнаха от стълбата в просторната зала, но там го нямаше. Каран стоеше объркана — очакваше разпра, която се отлагаше.

— Лиан, защо му помогна? — попита нерешително, за да не го уязви.

Изпълваше я такова радостно чувство, че беше готова да посрещне всички несгоди.

Той мълчеше. Съжаляваше за покорството си през последните месеци. Увлече се в начинанието на Тенсор, поддаде се на неустоимия си копнеж да види какво още ще се случи.

— Как тъй съм му помогнал?

— Чух ви да си говорите за Лъжовното огледало.

— А, това ли… Искаше да изпробва портала с мен. Изобщо не ми се мислеше къде мога да попадна, ако ме насочва с Огледалото на Аакан, затова му подсказах да си направи друго.

Чу се гръм, въздухът се завихри и Тенсор се появи насред подиума. Косата му стърчеше, очите му гледаха диво. Прекрачи напред и залитна, сякаш очакваше подът да е по-нисък. Каран стисна ръката на Лиан, но страховете им не се оправдаха — Тенсор беше обсебен от вълнението.

— Видях го!

Не можеше да се сдържа, искаше да сподели с някого как е успял.

— Щом се убедих, че новото огледало върши работа, не се опитах да нападна Нощната пустош. Предпочетох да изградя незабележим проход за наблюдение, мъничък портал, който да не засегне Защитата. И неспирно се възползвах от него. Рулке беше в огромна зала, седеше на кресло като трон. Около него бяха пръснати части от творение — онези жалки механизми, към които кароните са толкова пристрастени, пълни с колелца, лостчета, незнайни други чаркове и странни енергии. Сложна машина за нищожна задача… Видях го стар и уморен. Макар и аз да участвах в създаването на Нощната пустош, не съм и помислял, че така ще го изтощи.

— Не се оставяй да те подлъже — възрази Каран. — Много пъти се явяваше в сънищата ми. Могъществото му надхвърля твоето.

Тенсор се разсмя.

— Сънищата ти показват каквото той пожелае. А аз го видях. Очите не ме лъжат. Той си седи там, залисва се с творенията си и още вярва, че може да намери път към свободата. Що за глупак! Няма да избяга от Нощната пустош, освен ако не го пуснем. А аз смятам да го отърва от мъките му веднъж завинаги.

По смеха му пролича колко се е увлякъл в мечтите си.

— Ти си глупакът! — изтръгнаха се думите от Лиан. — Рулке те разиграва.

Тенсор присви очи.

— По-силен е, отколкото се надявах, и по-слаб, отколкото очаквах. Находчив е, но такъв съм и аз. А имам и оръжие.

— Тенсор… — промълви Каран. — Умолявам те в името на родството, което ни свързва.

— Ти сама прекъсна тази връзка — обърна й гръб Тенсор. — Няма да ме разубедиш.

Той продължи експериментите си, няколко пъти изчезваше в портала. Случваше се да го няма часове или само минута-две, докато проучваше невеществените граници на Нощната пустош. Последния път отсъстваше дълго, върна се пребледнял и запотен. Без да продума, изтича нагоре по стъпалата.

Лиан дремеше на пода, Каран крачеше неспирно напред-назад и един въпрос не й даваше мира. Какво ли е това тайно оръжие? Кога е имало оръжие срещу Рулке? И защо Тенсор е довел Лиан чак в Катаза? За какво му е летописец?

Накрая хвана Лиан за рамото и го разтърси. Той се усмихна.

— Събуди се!

— Буден съм — отвърна й безметежно. — Казвай.

— Какво се случи в края на Големия събор?

— Когато Тенсор взе Огледалото ли?

— Да.

В ума на Лиан всичко се подреди мигновено.

— Тенсор погледна стоящата горе Мейгрейт и откри в лицето й нещо, което го потресе или ужаси. Вдигна ръка да я порази, но размисли, все едно му липсваше смелост. Някой извика „Не!“ — ти беше, нали? Косата ти се бе изправила, размахваше ръце. И друг извика, може би Мейгрейт. Тенсор протегна ръка, имаше проблясък и Нелиса отхвърча мъртва към стената. Ти рухна на пода и се заблудих, че също си умряла. Всички паднаха в несвяст, дори Фейеламор, а Тенсор взе Огледалото.

— Но ти не беше засегнат, така ли?

— Само за миг-два бях замаян, не проумявах защо се отървах. Сякаш една порта се затвори в главата ми, а се отвори друга. Видях те безпомощна и ме обзе свиреп гняв. Грабнах бастуна на Нелиса и ударих Тенсор по главата. Не му навредих, а той каза, че съм му нужен. Поведе ме и аз нямах сили да се възпротивя, както е и до днес. Има над мен огромна власт и се възползва от нея, когато пожелае.

— Но защо да му е нужен един зейн, и то летописец? Какви бяха точните му думи?

— „Само ти си невредим. Имам нужда от човек като тебе. Време е да си уредим сметките, летописецо.“ После ме поведе. След малко успях да се отскубна и хукнах обратно към тебе, но той ми наложи волята си и вече нищо не можех да направя.

— Сред аакимите е известно само едно оръжие, употребявано някога срещу Рулке — бавно промълви Каран. — Заклинание, създадено преди хилядолетия. А Рулке е покварил зейните именно за да открие защита срещу това заклинание. Ти сам ми каза. Значи все пак носиш Дара на Рулке.

— Да. Изглежда заклинанието го отприщи.

— Но по време на Събора още не се е знаело.

— „Само ти си невредим…“ — повтори Лиан.

— Разбира се, това те е издало.

Всичко се оказваше по-страшно, отколкото тя си представяше. Рулке освободен, а глупавият беззащитен Лиан — щит в ръцете на Тенсор. Как ли ще използва Дара срещу самия Рулке?

Тенсор се върна стремително в залата, очите му святкаха. Нахълта в беседката, изръмжа нова заповед и огледалото грейна срещу него като бронзов фенер. Аакимът обърна глава и извика:

— Лиан от Чантед! Ела, часът настъпи.

Лиан тръгна към него против волята си. Каран се опита да го задържи, но скоро пусна ръката му.

Лиан изкачи стъпалото като механична играчка и застана до Тенсор, който стисна рамото му, образът в огледалото се разми и се избистри.

Каран се задави, сякаш някой я стисна за гърлото.

А Тенсор отвори портала.