Йън Ървайн
Кулата върху разлома (5)

5. Превземането на Туркад

Мендарк се бе вслушал в съвета на Талия и успя да вдъхне воля за борба у оцелелите войници на града. Дори онези, които се бяха опълчили срещу него преди Големия събор, сега се радваха, че той е начело. През нощта постигнаха още незначителни победи, върнаха си няколко квартала и някои вече говореха как щели да изтласкат армиите на Игър от Туркад. Мендарк обаче съзнаваше, че само временно облекчиха положението си. Може би врагът се опитваше да ги залъже, че са в безопасност. Не сподели подозренията си с никого, освен с Талия.

— Няма ли надежда, Мендарк?

Двамата се качваха по стълбата към нейната стая, за да си поприказват с Лилис.

— Никаква! Игър просто изчаква, докато подготви всичко. Не иска да губи напразно добри войници, да прахосва живота им. Остават ни броени дни. За щастие, вече изпратих на сигурно място онези тайни на Съвета, които имахме неблагоразумието да запишем на хартия, както и оскъдните си пари за черни дни.

Талия знаеше добре, че той увърта лицемерно. Дълго преди да бъде свален от поста си, Мендарк започна да прехвърля другаде тайните архиви и богатствата на Съвета, като първо се погрижи за личната си хазна. Възлагаше задачата на помощници, на които имаше непоклатимо доверие. Понякога и лично се заемаше с това. Нима бе забравил, че и тя бе пътувала няколко пъти с подобни поръчения? С колкото и пари да разполагаше в града за войната, това беше нищожна частица от съкровищата в неговите ръце.

Лилис седеше в леглото на Талия и бърбореше неспирно с Бася, но млъкна в мига, когато Мендарк влезе. Не й се вярваше, че Магистърът дори ще благоволи да забележи някакво си улично хлапе.

Той обаче умееше да се нагажда, да изглажда смирен и дребен, за да не плаши хората. Настани се на стола, отстъпен му от лечителката, прегърби се и подпря брадичка на събраните си длани с вид на благ старец. Лилис се успокои.

— Радвам се, че си по-добре — подхвана Мендарк с глас на най-добродушния дядо. — За жалост, и аз съм виновен отчасти, че те пребиха. Трябваше веднага да те прибера в цитаделата. Но с тази война… Сама разбираш, че имам твърде много грижи и не успявам да мисля за всичко.

Докосна бузата й под синината около окото и тя трепна.

— Не е чак толкова страшно — отвърна момичето. — Пък и беше вчера. На улиците е важно само какво става днес.

— Тъкмо това е мъчното в работата на Магистъра — сподели Мендарк. — Трябва да мисля за всяко „вчера“, „днес“ и най-вече „утре“. Ето защо се нуждая и от твоята помощ.

— Моята ли?!

— Трябва да знам какво си видяла пред Голямата зала, преди Талия да те повика вътре.

— Ами през целия ден гледах много хора да влизат и да излизат. Все важни хора: съветници, съдии, богаташи.

— Не, питам те за времето малко преди да видиш Талия.

— Нищо не видях. Тъкмо се бях върнала пред вратата.

— Лилис, а какво се случи, преди да се отдалечиш за малко оттам?

— Излезе някакъв грамаден мъж с черна брада. Имаше кръв по лицето. Водеше и моя приятел Лиан… другия ми приятел де. — Лилис стрелна с поглед Талия. — Дърпаше го за ръката и аз много се уплаших.

— Аха… Точно каквото очаквах да чуя. А после? Ти проследи ли ги?

— Опитах се. Като слязоха по стъпалата, Лиан падна, но онзи, брадатия, го награби и го отведе. Тръгнаха по Улицата на камбаните — първо на север, после на запад. Ама по пътя грамадният мъжага ме видя. Така се разбърза, че изостанах.

— Къде ги изгуби от поглед? На коя улица?

Лилис му обясни на кое кръстовище е била.

— Даа… — проточи Мендарк. — Преди време Тенсор си купи къща наблизо. Наистина ми помогна. Много. — Той стисна ръката на момичето. — Умно дете си. — Надигна се от стола и подкани с жест Талия да се дръпнат при вратата. — Само дето нямаме полза. Те отдавна са заминали, а тази малката сега ще ти се увеси на врата.

— Понякога се срамувам заради тебе! — сопна се Талия. Мендарк изсумтя, а тя заговори за друго: — Какво искаш от мен?

— Погрижи се за бягството ни. Постарай се всичко да е готово до сутринта.

— Вече е уредено.

— А корабът?

Тя знаеше, че това го безпокои най-много.

— Готов е. Ами Събранието?

Мендарк се изхрачи през прозореца.

— Тази жалка пасмина! Май сме принудени и на тях да дадем шанс за измъкване. Поне хората ще знаят, че съм си изпълнил задълженията за разлика от онази мижитурка Губернаторката.

— А Тилан? — попита Талия предпазливо.

— Не ми напомняй каква глупост си направила! — Мендарк въздъхна тежко. — Дори него трябва да вземем, колкото и да не ми се иска. Дръж го под око. Той ще ми навлече най-големи главоболия.

 

 

Почти незабавно претърпяха поредица от зашеметяващи несполуки. Талия беше в щаба при Мендарк, когато дотича вестоноска — мъничка женица с черна туника и нелепо огромни ботуши, които едва не се изхлузваха на всяка крачка.

Тя прекоси на зиг-заг залата, опита се да вдигне ръка за поздрав, но не успя.

— Аз съм Дабис. Загубихме кварталите при Източните хълмове!

С тези думи тупна по лице. Талия се хвърли към нея. Под мишницата на Дабис имаше огромна рана, превързана нескопосано. Талия повика милосърдна сестра.

— Как се случи?

— Знаеха плановете ни — процеди Дабис през стиснати зъби. — Не може да е било иначе, защото ни причакваха, бяха готови за всеки наш ход.

Мендарк изглеждаше разколебан.

— Очаквах да загубим източните квартали, но не толкова скоро… — Той се наведе към лицето на Дабис. — Много тежко ли е поражението?

— Всички загинаха. Само аз се измъкнах…

Тя се отпусна в несвяст.

На чакаха дълго следващия удар. Пред вратата се довлякоха десетина изтощени и облети в кръв войници. Това бяха оцелелите от войските, които удържаха югоизточните квартали. И те разказаха за неочакван разгром — врагът като че бил научил всяка подробност в плана им за битката.

В ума на Талия зашава твърде неприятно подозрение. Колко души в цитаделата знаеха за тези планове? Само шепата хора от Съвета — Мендарк, Орстанд и Хения. И още двама — тя и Беренет. Никой командир из града нямаше как да научи заповедите, получени от останалите.

Талия открай време се бе настроила зле към Беренет заради самохвалството, просташкото перчене с богатство и наглостта. До днес обаче не бе имала поводи да се усъмни в предаността му. Но кой друг би могъл?… Орстанд? Хения? Струваше й се нелепо.

Помнеше ясно изражението на Беренет, когато Мендарк отхвърли замисъла му за опожаряване на града. Какъв бяс бушуваше в очите му! Затаи догадките си, защото нямаше доказателства, но трябваше да е по-бдителна отвсякога.

До края на деня загубиха всички позиции около Стария град. Поне него отбраняваха успешно през нощта — стените му бяха яки. Талия предположи, че Игър ги разиграва, опитва здравината на отбраната и тяхната решителност. Изпращаше щурмоваците си ту от една страна, ту от друга и макар че лесно ги отблъскваха, нямаха отдих.

На следващата вечер Талия си легна с надеждата да поспи няколко часа. В нощта избухна сияние като синкаво-бяло слънце. Тя хукна обратно към стените, откъдето се чуваше звънтенето на мечове. Още се качваше на бегом по стръмните стъпала, когато втора искра литна нагоре, после и трета. Всяка се взривяваше и падаше полека.

Горе завари битка при ъгловата наблюдателница — четирима от бранителите на крепостта срещу двама нашественици, но нейните съратници се огъваха. Навсякъде по стената войниците от Туркад зяпаха втрещено осветителните ракети. Талия надникна през зъберите. Десетки подвижни стълби се опираха с тракане в стената, вражески бойци пълзяха по тях нагоре. В подножието се тълпяха хиляди от враговете, а щяха да им се изпречат жалки стотина защитници на града. Превъзходството на нападащата войска беше отчайващо. Къде ли беше Мендарк? Впрочем къде беше Беренет? По-рано той ръководеше отбраната на тази част от стената, сега никакъв го нямаше.

Цял рояк стрели изсвистя над едното й рамо. Тя се приведе, грабна заоблен камък от приготвената купчина и го запрати надолу към сенките, пъплещи по най-близката стълба. Не изчака да види какво е постигнала, а се втурна край зъберите с меч в ръка, окуражаваше войниците с гръмки викове. Виждаше обаче поражението в изцъклените им погледи, в безнадеждната им съпротива и примирението с гибелта.

Талия крещеше заповеди, разпредели над всяка стълба групичка, която да мята камъни, и натискът малко отслабна. Двамата войници на Игър при наблюдателницата бяха съсекли трима защитници. „Това е отредено за всички ни. След пет минути ще сме мъртви. И какво ще стане тогава с Лилис?“

Тя се засили, скочи и стовари цялата си тежест върху гърба на единия враг. Главата му се заби с пукот в стената и той не помръдна повече. В същия миг оцелелият страж разпори с меча си бедрото на втория, който се свлече.

— Къде е Мендарк? — изрева с все сила Талия, за да надвика трясъка на избухващи ракети, дрънченето на метал и писъците на ранените.

Стражът посочи с окървавения си меч. Поемаше си дъх с мъка, изопнатите му устни оголваха зъбите.

— Кулата! — изгъгна той.

Талия се качи в наблюдателницата, опитваше се да проумее какви са шансовете им в бъркотията на сражението. Съвсем близо до източната стена стърчеше древна наблюдателна кула, потъмняла от времето и градските пушеци. Извисяваше се и над най-високия купол на цитаделата, даваше изглед към почти цял Туркад. Мендарк обичаше да се усамотява там за размисъл или просто в търсене на спокойствие. Въздушно мостче свързваше кулата със стената на Стария град. А точно в този момент неколцина вражески войници се покатериха на стената и затичаха към мостчето.

Все повече ракети избухваха над крепостта. Една обаче падна като мъждукаща искра и отскочи от парапета. Талия с ужас зърна белеещото лице на Мендарк при входа на кулата. Ръцете му мърдаха в опит да изплетат предпазно заклинание, но нападателите като че бяха защитени от такива магии. Той пак се шмугна вътре.

— Мендарк, слезе в двора! — кресна Талия, но не й се вярваше да я е чул.

Тогава забеляза, че нашествениците са проникнали в крепостта. Трупаха се около кулата, готови да отблъснат контраатака, други разбиваха вратата. Елитни бойци на Игър, които се биеха с неутолима свирепост. „Знаят, че той е вътре! — проумя Талия. — Предадени сме! А Беренет не е на поста си…“

Тя се спусна от наблюдателницата и се облегна за миг със затворени очи. Опитваше се да измисли нещо. По-нататък войници от града бранеха яростно подходите към мостчето, но един по един падаха под напора на нападателите. Над Мендарк надвисваше страшна опасност. А не само над него. Той знаеше тайни на Съвета, с които Игър би умножил недопустимо могъществото си.

— Какво ви е? — разтърси я някой за ръката.

Пред нея стоеше къдравият Торгстед.

— Приклещиха Мендарк в кулата! — дрезгаво обясни тя.

— Тогава направете някой от номерата си, почитаема, иначе с всички ни е свършено.

— Имам нужда от помощ!

— Преди малко и Осейон беше ей там, до наблюдателницата.

Олекна й за миг. Осейон беше капитанът на личната стража на Мендарк, огромен тъмнокож мъж с неизчерпаема сила и вярност.

— Доведи го, стига да е жив!

Торгстед изтича натам. Талия се чудеше какво да прави. Владееше из основи Тайното изкуство, но не можеше да поразява хората с мълния от върховете на пръстите си или да извлича духове от нищото. Трескавият й поглед накрая се съсредоточи върху въздушното мостче. Там още нямаше никой. Тя се напрегна да съгради илюзия как мостчето се откъсва и се стоварва в подножието.

С това щеше да се справи. Имаше голям опит. Но трудното беше да внуши илюзията на всички сражаващи се наоколо. Не успееше ли да убеди дори един-единствен от тях, илюзията щеше да се разсее в миг.

Нисичкият Торгстед се върна на бегом. Зад него трополеше Осейон, едното му рамо бе в превръзка на червени петна.

— Осейон, отърви ни от тези подвижни стълби! — отсечено заповяда Талия.

Сетне се помъчи да натрапи илюзията. Не постигна нищо, в съзнанието й образът на мостчето се разтегна като гумен, разкъса се и изчезна. Разбира се. Игър също помагаше на войниците си с Тайното изкуство.

— Не мога… — задъха се тя, вкопчена в стената.

Торгстед се появи сред тъмната пушилка наоколо. Носеше неизбухналата ракета — издут цилиндър, дълъг колкото ръката му до лакътя. В края стърчеше огризката на угасналия фитил. Войникът в движение добави парче връв към него. Талия го гледаше учудена.

Той си довърши работата и каза рязко:

— Запалете го!

Вдигна ракетата над главата си и обърна задния край към нея.

— Ще ти откъсне ръцете… — подвоуми се Талия.

Осейон бе надъхал стражниците, мятащи камъни, и спря за малко потока от врагове към зъберите, но и последният защитник на мостчето бе повален. Вражеските войници се втурнаха напред.

— Сега! — настоя Торгстед.

Талия грабна фенер, вдигна стъклото и поднесе пламъчето към фитила, който се запали. Торгстед светкавично запрати ракетата към настъпващите.

— Не гледайте натам! — извика той и се просна по корем.

Ракетата отскочи от бойниците и се хлъзна по камъните към края на мостчето. Талия надникна между пръстите си. Фитилът догоря и последва толкова ярък взрив, че превърна враговете в черни клечести фигурки, разхвърчали се на всички страни. От трясъка ушите й звъннаха.

— Хайде!

Торгстед вече я дърпаше за ръката. В главата й още цареше хаос и тя се зарадва, че има кой да й казва какво да прави.

Всички войници на Игър пред мостчето бяха натръшкани, макар че неколцина пълзяха заслепени. А Мендарк се облягаше отпуснато в рамката на вратата и не правеше нищо. Какво му ставаше?

Като приближи, забеляза дългия разрез от слепоочието до брадичката му. По косата и шията му лъщеше кръв. Талия издърпа наметалото на паднал войник, покри раменете си и докопа още едно. Макар че беше опърлено от взрива, цветовете на Игър още личаха. Неколцина от враговете вече са опомняха и се изправяха, за да нападнат.

— Задръжте ги! — извика тя и пробяга по мостчето.

Мендарк дори не я позна, когато впи пръсти в ръката му. И единият крачол на панталона му беше подгизнал от кръв.

Над зъберите по стената се прехвърляха още вражески бойци. Никаква надежда.

Талия уви Мендарк с наметалото. Той замаяно опипваше плата. Тя се напъна да го метне на рамо и в главата й, която бездруго се цепеше от болка, сякаш отекна вой. Заклатушка се по мостчето, като се оглеждаше за път към спасението. Погледна надолу. Сражението още не беше свършило. Дворът гъмжеше от войници на Игър, въвлечени в десетки схватки.

— Идвайте! — кресна Талия на Торгстед и Осейон.

Гласът й закънтя в кратък миг на затишие. Не бе забравила да вземе още две наметала. Съратниците й се предрешиха, Осейон пое Мендарк от ръцете й и се устреми към стъпалата надолу. За Талия беше непоносима мисълта, че толкова хора ще загинат тук напразно.

— Ще дам сигнал да се предадат — извика тя и изтръгна тръбата от ръката на мъртъв страж.

Изсвири тройния сигнал, обозначаващ онова, което доскоро изглеждаше невероятно, после се спусна вихрено в двора. Пред кея беше портата на цитаделата.

Наметалата заблудиха враговете наоколо достатъчно дълго, за да се добере групичката до портата на няколко крачки пред преследвачите си. Торгстед незнайно как намери у себе си още сили, изпречи се и мечът му зафуча във въздуха. Другите нахълтаха през портата, той се шмугна след тях, портата се затръшна и огромните резета я залостиха с грохот. Избавление… до следващата атака на Игър. Поражението беше неминуемо. След двайсетина минути касапница Старият град падна.

А Талия не можеше да се отърве от подозрението, че са били предадени. Врагът знаеше къде да намери Мендарк. Тя пък знаеше върху кого да стовари вината за измяната.