Йън Ървайн
Кулата върху разлома (2)

2. Търбухът на Туркад

За да избегне опасностите, Талия се върна по заобиколни пътища в цитаделата и се убеди, че защитата вече се пропуква. Силите на Игър бяха приклещили бранителите на града отвсякъде освен от изток и ги изтласкваха назад към последната им твърдина — стените на Стария град, който не заемаше дори една десета от площта на Туркад. Тя се втурна устремно в приемната зала, но не завари Мендарк там. Търси го дълго из крепостта, защото дори офицерите май не знаеха къде е, и го откри на една от крепостните кули да ръководи защитата на южната стена.

— Безсмислено е — промълви уморено той.

Целият в сажди, опръскан с кръв и кал, той й се стори останал без сили като нея. До него Беренет беше безупречно пременен както винаги. Просълзеният Мендарк посочи с широк замах на ръката си задимения хоризонт.

— Виж каква разруха. Цялата Галерия е в пламъци. Старото укрепление вече е пепелище. Четири хилядолетия са заличени! Упорстваме ли в съпротивата, все повече хора ще загиват, а поражението е неизбежно. Но как да му предам Туркад? Обичам града с цялата си душа.

— Къде е Губернаторката?

Дотича вестоносец с последните донесения. Мендарк счупи печата и се зачете.

— Дебелата крава се оказа и изменничка! — процеди Беренет вместо него. — Избягала е, а корабите й били така натоварени с благинки, че едва не потънали.

— Вместо Събрание имаме лудница — добави Мендарк. — Не ги бива да управляват и сбирщина от дечица. Останах само аз…

Той отново склони глава към книжата.

— Тогава си длъжен да браниш Туркад и да спасиш хората, докато имаме някакъв шанс — твърдо нарече Талия.

— Точно това правя, но друг, по-висш дълг става все по-неотложен — да осъществя замислите на Съвета. По-лошо от сега не може и да бъда — пощурелият Тенсор отнесе нанякъде Огледалото.

Зарея поглед към града, където флагът на Игър — черна наковалня в син кръг — се вееше над поне стотина големи сгради. Повече приличаше на изправен юмрук, затова и жителите на града наричаха войниците на Игър „черните юмруци“.

— Имам план, който може би ще привлече вниманието ти — вметна Беренет, докато старателно излъскваше с ръкав сребърните си копчета.

— Дано да е разумен — изсумтя Мендарк, без да го поглежда.

— Виж — самодоволно го подкани Беренет и разстла върху каменните плочи карта на града. Нокът с маникюр се плъзна по неравната линия на стените. — Според последните ни сведения Игър е завзел пет от осемте хълма на Туркад — всичко на запад и на юг и почти всичко на север. Сега настъпва на изток. — Беренет посочи Стария град и източните хълмове, където войниците на Мендарк още се съпротивяваха. — Той обаче е уязвим.

Беренет се зае да разполага по картата златни монети — показност, която малко ядоса Талия.

— И как тъй? — промърмори Мендарк.

— Неговата Първа армия, командвана от най-способния му пълководец Дросим, е тук, в центъра. Четвърта се е разгърнала на юг и държи западните и южните порти. Нейният боен дух не е чак толкова висок. Игър се надцени и другите три армии с мъка налагат властта му над земите, които завзе досега. Няма как да му се притекат на помощ.

— Хъм… — равнодушно отрони Мендарк.

— На открито е блестящ военачалник, не оспорвам това, но досега не е водил сражения в толкова голям град. Ето! — разпали се Беренет и премести монетите. — Четвърта армия разположена навсякъде из тези места. — Сочеше няколко гъсто населени квартала с хаос от криволичещи улички. — И войските на Първа армия са в този лабиринт.

— Карай по-накратко! — тросна му се Мендарк, който пишеше нещо.

— Виж каква теснотия е тук, тук и тук. Ако се случи някакво произшествие през нощта и улиците загъмжат от хора, Игър изобщо не би могъл да изведе войниците си.

Мендарк най-сетне се обърна към него.

— Слушам те.

— В онези бордеи живеят половин милион души. Още петдесетина хиляди са в градчето на кейовете. Да речем, че подпалим лабиринта тук, тук и тук. — Показалецът му очерта линия от северните порти към кейовете. — Всички ще се паникьосат и ще задръстят улицата. Там къщите са само дървени. Войските му няма да се измъкнат навреме.

— Това значи да опожарим града чак до западната стена, колкото ще да вали — обади се Талия.

— Чак дотам! — ликуващо потвърди Беренет. — Нищо няма да спре пламъците! А с толкова народ по улиците войниците му ще бъдат приклещени. Единственият им изход ще бъде западната порта, но ако пратим там батальон стрелци през нощта, а ти придвижиш силите си тук, тук и тук… — още злато се плъзна по картата — …ще ги довършим с един удар. Така численото им превъзходство ще се превърне в слабост.

— Но би могъл да отстъпи към пристанищното градче — напомни Мендарк, който вече крачеше напред-назад покрай зъберите.

— Нашият батальон ще го възпре, ако успее да се добере дотам — успокои го Беренет. — Пък и хлуните от кейовете се сражават свирепо, когато някой влезе насила във владенията им.

— Такъв замисъл може и да успее — призна Мендарк и чукна с молив по картата. — Но не ми допада кой знае колко.

— Ход на отчаянието! — намеси се възбудено Талия. — Ако вятърът се обърне, ще изгорим ние, а не те.

— Няма да е по-зле от това, пред което сме изправени сега — натърти Беренет. — Окончателен разгром!

Тя не вярваше на ушите си.

— Опожариш ли лабиринта, ще загинат хиляди. Не, десетки хиляди!

— Жертвата си струва — заяви Беренет. — Ако бъдем победени, което е почти несъмнено в сегашното ни положение, мнозина от тях бездруго ще загинат.

— Мендарк, изумена съм, че си склонен да обмислиш сериозно тази щуротия! — изфуча Талия. — Това е потресаващо предателство към жителите на града.

— Права е — промълви Мендарк.

— Как да служа на глупец, която няма желание за победа?! — възкликна Беренет.

Мендарк вирна глава.

— Ако службата при мен ти тежи, знаеш при кого можеш да отидеш.

Офицерът стисна юмруци с такава сила, че ръцете му затрепериха.

— Проклет да си! Осмеляваш се да се усъмниш във верността ми?!

— Не във верността, а в здравия ти разум.

— Предлагам ти шанс за победа, а ти избираш сигурното поражение.

— Достатъчно! — настръхна и Мендарк. — Не мога да причиня това на своя град.

Беренет събра монетите си, сгъна картата и се отдалечи безмълвно.

— Ти направи единствения верен избор — обади се Талия.

Моливът изпращя в пръстите на Мендарк. Той вдигна глава към нея и присвитите му очи й заприличаха на прозорчета към килия за изтезания.

— Тъй ли? Току-що оставих на произвола на съдбата своя град и своя народ. Може би повече хора ще пострадат, отколкото ако бях прогонил Игър с пожар. И за какво е всичко това?…

Той закрачи покрай зъберите пред погледа на вражеските войници, дори не трепна, когато стрела прониза наметалото му. Талия хукна след него и го дръпна навътре.

Щом се прикриха в близката ниша на стената, тя заговори за друго.

— Може и да си прав, че Огледалото е по-важно от участта на Туркад. Само че то поначало принадлежеше на Тенсор.

Мендарк разтърка лицето си с длани.

— Вярно, но как ще си послужи Тенсор с него? Когато още бяхме приятели и имахме общи цели, се случи веднъж-дваж да си поговорим за стремежите му. Погромът в Шазмак го тласна към отчаянието. Има ли какво да губи? В собствените си очи той е обезчестен.

— Значи е още по-опасен — вметна Талия.

— Накъде ли би са отправил? — промърмори Мендарк след кратко мълчание. — Съгледвачите ми не узнаха нищо. Как да го издирим в тази бъркотия? Само аз стоя на пътя му към окончателното опустошение.

Талия докосна рамото му.

— Щом ти единствен можеш да осъществиш целите на Съвета, а с Туркад е свършено, най-добре е да тръгнем подире му.

— Да, длъжни сме. Но той беше мой приятел от незапомнени времена. Старите връзки се късат трудно.

Изведнъж тя си спомни нещо.

— И Лиан е изчезнал.

— Какво? — Мендарк се отърси от тежкото умуване. — Какво?!

— Когато се опомнихме снощи, Лиан вече не беше в залата.

— Никаква следа ли не откри от него?

— Никаква.

— Той не би зарязал Каран… — Мендарк внезапно се притесни. — Брей, че лошо! Тенсор ли го е отвел? Непременно трябва да знам!

— За какво му е на Тенсор някакъв си летописец?

— И представа нямам.

— Помниш ли вечерта, когато се появи Лиан? Доведе го Лилис, уличното хлапе, което сте изпъдили толкова нехайно.

— В Туркад има хиляди като нея. Е, и?

— Лиан предложи цял сребърен тар, за да се отплати за услугите й, но тя не взе монетата. Каза, че й е платил колкото трябва. Кое улично хлапе би се отказало от сребърна монета?

— Да, той умее да омайва — неохотно призна Мендарк, но личеше, че любопитството му се е пробудило.

— Снощи тя се навърташе около Голямата зала, след като ти излезе. И спомена, че един „грамаден мъж“ отвел Лиан.

— Грамаден мъж, а? Тенсор, нали? Дали ги е проследила? Слушай, най-добре е да я намериш. Орстанд познава едва ли не всекиго в града. Ще ти посочи някой вещ в живота по улиците. Скъпата ни Орстанд! Лишим ли се от нея, от Съвета ще остане само куха черупка.

— Ами зейнката Хения? — предпазливо напомни Талия.

— Зейните отмерват предаността си пестеливо, както лихвар отброява монетите — изръмжа Мендарк. — Та като споменахме за пари, отбий се в хазната… диреното може да струва и цяла кесия злато. — Сети се за още нещо. — А… Талия…

Тя спря насред крачка.

— Какво има? — попита разсеяно, увлечена от новата си задача.

— Тази сутрин намерих разни вещи на Каран сред боклуците, с които Тилан е затрупал кабинета ми. Дневник, нож, още няколко дреболии.

Жената пристъпи към него, едната й вежда се изви. Нима Мендарк беше способен да изпитва угризения?

— Е, искаш ли ги? — сопна се той.

— Ще имам предостатъчно неща за носене. Пък и Каран я няма. Кому са нужни? — Изведнъж я бодна подозрение. — Защо ми ги пробутваш?

— Ами Лиан може да ги поиска…

— О, тоест в замяна да свърши някоя работа за тебе? Ти никога нищо ли не вършиш безкористно? Както и да е… Къде са тези вещи?

Мендарк обясни и Талия си напомни да ги вземе, но сега важното беше да открие Лилис. Подсказаха й да отиде при стар войник на име Блустард, отрепка и пияница. Живеел в една от схлупените къщурки, осеяли като циреи западния край на Стария град. Накрая тя успя да го намери на стената, защото в тези тежки времена дори от такива като него изискваха да изпълняват дълга си. Талия поговори с командира му и го отведе.

И Блустард беше от хората, които познават всички. Нямаше нужда да му казва коя е. Лъхаше на алкохол, но за него това си беше обичайното състояние. Талия реши да изтръгне всичко, което старецът може би знаеше за Лилис.

Само че Блустард се боеше от нея, а не беше достатъчно пиян. Така нямаше да й каже нищо.

— Я ела с мен — рече накрая Талия. — Тук не е място за раздумка. Хайде да слезем в „Бъчвата“.

Блустард с удоволствие я последва към войнишката кръчма, което завариха почти опустяла. Само неколцина старци пийваха в един ъгъл. Кръчмарката тъкмо плакнеше халбите в кофа с вода. Изправи се, когато чу звънчето на вратата, и зърна Блустард.

— Разкарай се оттук, пиянде бъзливо, и си върви на поста! — кресна тя сърдито.

Той се закова на място и се наложи Талия да ги избута, за да влезе. Прошепна няколко думи на вбесената жена, която тутакси тръшна на тезгяха голяма черна кана и две халби. После им обърна гръб с възмутено тресяща се тройна брадичка. Блустард грабна съдовете, преди Талия да е извадила монета от кесията си. Тя се обърна навреме, за да го види как се спъва в протрития килим. Войникът се стовари на пода толкова тромаво, че и прозорците издрънчаха. Надигна се бавно. Едната халба се беше нащърбила, но не бе допуснал и капка да се излее от каната.

— Нищичко не похабих! Видяхте ли! — Усмивката му разкри почернели корени в устата. — Още може да се разчита на дъртия Блъси!

Талия се сащиса. Този нещастник искрено се гордееше със себе си!

— Браво на тебе — промълви намусено. — Не там, а на ей онази маса — посочи най-тъмното кътче.

Той се тръшна на стола, напълни халбите до ръба и с шумна наздравица вдигна своята. Талия се чукна с него колкото можа по-учтиво и отпи внимателно. Бирата се оказа силна, но кисела. Май не бяха измили добре бъчвата. Блустард изсмука халбата на един дъх, оригна се и пак си сипа. От противно подпухналия му зачервен нос още капеше кръв. Талия предпочете да се вторачи в очите му.

— Приказвахме си за онова бездомно момиче — Лилис — напомни тя. — Познаваш ли я?

Пияницата смънка нещо, от което се разбра само:

— Не мога да си спомня…

Не отделяше поглед от масата. Явно смяташе да протака, за да изкрънка по-дълга черпня.

Отново надигна халбата към устата си, но ръката на Талия се стрелна и стисна китката му. Откри, че колкото и да е пропаднал, не е загубил напълно някогашната си сила. Талия обаче беше майсторка и в Тайното изкуство, и в ръкопашния бой. Малцина в Туркад можеха да устоят на волята или ловкостта й. На би позволила на един кръчмарски побойник да й се налага. Знаеше що за твар има насреща си — негодникът тормозеше бедните и слабите, но срещнеше ли отпор, у него изплуваше страхът.

В първите мигове Блустард оказа съпротива, но щом Талия си представи малката Лилис в лапите му, нямаше нужда да търси още сили у себе си. Изви рязко китката му, халбата падна и заля с бира скута му. Тя натисна още по-жестоко.

— Не си играй с мен, ще ти счупя ръката. Къде е Лилис?

Подгизналият панталон явно не притесняваше Блустард, изглежда бе свикнал това да го сполетява по една или друга причина. Но похабената бира го опечаляваше. Талия извиваше ръката му неумолимо, костиците на китката му изпукаха и той се предаде.

— Добре де, познавам я.

— Къде живее?

— Ха, „къде живее“! Тия дребосъци нямат дом. Веднъж преспиват в празна бъчва, после в някоя канавка… — Той се озърна към каната. — Трябва да си наквася устата.

— Аз плащам тази бира — заяви сурово Талия и усука ръката му още малко. Вече се питаше ще бъде ли принудена наистина да я счупи. — Нито капка повече, докато не чуя каквото искам.

— Да нямаше война, лесно щях да я намеря. Ама сега всички са се изпокрили.

— Сигурно знаеш кого да попиташ.

— Всеки ден по някое от тях изчезва. Хващат ги… Продават ги.

Блустард се изплю презрително на пода.

„Продават ги, значи. А аз си въобразявах, че съм опознала Туркад.“

— Ще научиш какво й се е случило — заповяда тя начумерено.

— Почнеш ли да разпитваш, те се шмугват в някоя дупка.

Звучеше правдоподобно. Талия обаче знаеше, че той може да открие Лилис. Макар че беше жалък пияница, думата му се чуваше из бордеите. Как да го застави? Не би ли нарушил всяко свое обещание, щом се скрие от погледа й?

Пръстите й стиснаха китката му още по-силно, тя се взря непреклонно в кръвясалите му очи.

— Обясни ми подробно точно какво да сторя, за да я открия. С кого и как да говоря. После ще те тикна в тъмницата и ще пиеш само вода, докато се върна. Ако и аз изчезна или се прибера без момичето, Мендарк просто ще забрави къде си затворен. Знаеш, че е много отмъстителен.

Блустард я зяпна, разбра колко сериозно говори и пак се вторачи в каната.

— След като ми кажеш — каза кратко Талия.

Той още се колебаеше, колкото и да копнееше за бира. Погледът му се луташе ту към болящата китка, ту встрани. Избърса си носа свободната ръка и размаза кръв по бузата си. Накрая не издържа и захленчи:

— Не мога да я намеря! С тая война само един човек може… Скаурси!

Талия потръпна неволно. Скаурси беше като уродлив паяк насред мрежата от порочност и поквара, оплела подземния свят на Туркад. Никой никога не го виждаше, затова пък всички знаеха, че го има. Тя не очакваше да се стигне чак дотам. Но в служба на Мендарк от нея се искаше да минава през всяко препятствие. Той просто не приемаше оправдания, а и на Талия не би й хрумнало да се отклони от дълга си.

— Кажи ми как да си уредя среща със Скаурси. А също и как да се измъкна невредима, иначе ще умреш от черна трезвеническа скръб в най-дълбоката тъмница на Мендарк.

Блустард беше готов на всичко, за да не изпълни тя заплахата си. Талия го слушаше, запомняше, задаваше уточняващи въпроси, а когато остана доволна, пусна ръката му и напълни неговата халба. Той я излочи жадно, после Талия се изправи, повторно го улови за китката и го поведе към вратата. Още на прага тя изсвири толкова пронизително, че Блустард си запуши ушите. Стоящите наблизо двама мъже от личната стража на Мендарк се озърнаха. Познаваше единия — почтен и верен до смърт.

— Торгстед!

Той беше нисичък и къдрокос, с ослепителна усмивка и толкова красноречив, че можеше да заплени и най-отегчената прислужница в кръчма. И в този момент упражняваше дарбата си пред момиче, по-високо с цяла глава от него, но тутакси дотича и отдаде чест.

— Отведи този човек най-долу в тъмниците и заповядай да го пазят зорко. Да не пие нищо освен вода, докато не се върна. И гледай да не ти се изплъзне по пътя.

Торгстед пак отдаде чест, после двамата стражници сграбчиха здраво Блустард и го повлякоха мрънкащ и подсмърчащ към цитаделата.

Талия искаше да се измъкне тихомълком от Стария град по тъмно, затова се зае с другите си задължения през следобеда, успя и да подремне, смени по-изисканите си дрехи с вехтории, подходящи за бедняшките улички, и се загърна с наметало от промазан плат. За да не издаде неволно някой от тайните тунели, предпочете да се спусне по въже в мрака. Бе запомнила пътя и се провря в плетеницата от западнали криволици и проходи, високи гниещи къщи и миниатюрни пазарни площадчета, където живуркаха половината обитатели на Туркад. Само извънредно могъща армия би могла да покори тази клоака, затова войниците на Игър благоразумно си стояха по главните улици, осветени с фенери. От тях зависеше кой да влиза и да излиза от кварталите, но не се намесваха в ставащото вътре. Засега.

Талия последва указанията на Блустард за мястото и човека, както и за точните думи, които да му каже. Не забрави и подкупа — сребърен тар. Мъжът я поведе по уличките. Талия даде на жената, при която я заведе, още един тар. Онази я позяпа с оцъклените си очи, кимна, стрелна с поглед мъжа и тръгна пред нея из лабиринта. Талия предположи, че мъжът е отишъл право при Скаурси да го предупреди.

Наложи се да изтърпи същото още няколко пъти. Накрая влезе в каменна постройка, качи се до шестия етаж, мина по коридор и попадна в просторна стая без никаква украса, но разделена с паравани. По стените бяха избили влажни петна. Нямаше прозорци, въздухът беше задимен. Пуснаха я зад поредния параван в по-широк кът с килими на пода. По средата се мъдреше голямо легло с копринен балдахин на позлатени колони. И по разпраната тук-там коприна имаше петна. На леглото се изтягаше човекът, с когото дойде да говори.

Той беше тлъст и блед, с учудващо хилави ръце и крака. Присвиваше тънките си устни. „Ако имаше още четири крайника, наистина щеше да е истински паяк“ — каза си Талия. Всъщност не беше дебел, а подпухнал от някаква болест. Лъскавите му очички я наблюдаваха втренчено.

— Талия бел Сун! Дясната ръка на Мендарк. Добре дошла. Ела по-напред да те огледам. Аз съм Скаурси.

Говореше тихо и със съскане, но личеше колко лесно гласът му ще натежи от отрова, ако някой го засегне. Помръдна тънката си като пръчка ръка и един слуга дойде да вземе наметалото й. Тя отметна назад буйната си черна коса, пристъпи към него и му подаде ръка. Скаурси се нацупи и тя спря навреме.

— Не пипам никого. О, ти дори си по-прекрасна, отколкото те описват. И се биеш много умело без оръжия, както чувам. Моля те да не се обиждаш, но не ме доближавай. — Гласът му предрезгавя и той се задави в пристъп на кашлица, която не спря дълго. Накрая изграчи: — Това е краят на Магистрите в Туркад, не мислиш ли? Всички трябва да се приспособяваме към новите времена.

— Положението е тежко — кимна Талия.

— Но ти не си дошла да обсъждаме войната. С какво бих могъл да услужа на Магистъра? Правилно ли съм разбрал, че издирваш някого?

— Едно бездомно момиче. Името й е Лилис. Упътва из града пристигащите на източните кейове.

Скаурси махна с ръка на чакащ заповеди помощник.

— Научи какво става с това дете.

Помощникът се поклони и излезе на бегом.

— А за какво ти е тя?

— Снощи е видяла нещо.

— Видяла е нещо…

За миг клепачите му се спуснаха, той се взря в ръцете си.

Талия се досещаше за какво мисли. Може би и Игър ще е готов да плати за това „нещо“. И то повече от Мендарк. Дали в такива времена не е по-изгодно да направи услуга на завоевателя? За Мендарк май нямаше никаква надежда. Но пък той беше Магистър от незапомнени времена и трудно някой би се мерил по лукавство с него. А за Игър всички говореха, че налагал законност, че държал на почтеността. Току-виж, се окаже неизгоден клиент.

Помощникът се върна, поклони се и зачака. Скаурси го погледна.

— Хлапето, което излезе от цитаделата вчера преди зазоряване — избълва мъжът.

— Аха! Онази, която отведе Съвета на безопасно място след Големия събор. Цената току-що се вдигна.

— Къде е тя? И каква е цената?

— Цената… За това ще се пазарим. Ах! — примлясна той и пак се вторачи в нея с блеснали очи.

„Опитва се да определи в каква нужда сме изпаднали. Знае, че ни остава малко време. Цената ще бъде нечувана.“

— Моята цена е сто златни тела.

Още по-стъписващо, отколкото допускаше. Огромно богатство. Тя обаче не позволи и мускул по лицето й да трепне.

— Сто! С толкова пари мога да плащам на стотина доносници цяла година. Не само нейните очи са били отворени снощи.

— Да, истината казваш. Но и сто доносници няма да ти кажат онова, което искаш да научиш днес.

— Десет тела — решително изрече Талия — и я искам веднага. Къде е тя?

— Не е далеч. Втълпявахме й какви задължения има. Може би ще стигнем до компромис. Петдесет тела.

Талия присви очи. От думите му в стомаха й натежа студена буца.

— Двадесет тела, стига да е невредима. Иначе нямам полза от нея.

— Ще почакаме малко. Седни на онзи стол. Да ти предложа нещо за хапване и пийване?

Повика с жест един прислужник, но Талия поклати глава.

— Ще постоя, благодаря.

Леко се премести, за да не я издебне някой в гръб. Двама телохранители се облягаха уж отпуснато до вратата, но не я изпускаха от поглед.

— Както желаеш.

Влизаха и излизаха помощници, Скаурси се занимаваше със сметките си, начесто прекъсван от кашлицата, от която пребледняваше и гласът му се губеше. Накрая се върна онзи, който го осведоми за момичето, и прошепна нещо на подпухналия паяк.

— Водят я — съобщи Скаурси. — Тя е… малко повредена. Може би е разумно да съм отстъпчив. Двадесет и пет тела. — Опъна устни в пародия на усмивка. — Е, ще се споразумеем ли?

— Първо да я видя — неприветливо отвърна Талия.

Питаше се какъв ли избор има и ще се измъкне ли жива оттук.

Поредният влязъл носеше вързоп окървавени парцали, от които провисваха безжизнено тънки ръце и крака. Захвърли товара си в краката на Талия. Тя коленичи и махна косата от мършавото лице, без да забравя за телохранителите зад гърба си. Наистина беше Лилис, зверски пребита, и то наскоро. По цялото й тяло имаше лилави отоци, а новите подутини още не бяха потъмнели. Имаше и синина около едното око. Беше в безсъзнание.

Талия се изправи с вкаменено лице.

— Значи й втълпявахте какви задължения има?

— Всичко припечелено на улицата се събира тук — поясни Скаурси с гнусна усмивка. — А за подвизите си тя несъмнено е била възнаградена богато, но не пожела да даде нищо. Затова й напомнихме как подобава да се държи. Така бихме постъпили с всеки непокорен.

— Нищо не са й платили, само стражите й подхвърлили няколко медни монети, а после я изгонили. Тя още е дете.

— Нищо ли? Така ли се държи Съветът, от който очакваме закрила? Дори ние на улицата се отплащаме честно. Но какво значение има едно момиче, този град гъмжи от хиляди като нея. Животът й не струва повече от половин тар.

Талия изгаряше от желание да го размаже по стената и сигурно би успяла въпреки намесата на телохранителите. Но какво ли щеше да спечели от това?

— Точно толкова би трябвало да ти дам за нея — озъби се на Скаурси. — Но и аз се отплащам честно. Тя наистина е повредена, били сте я и след като дойдох тук. Затова ще ти платя колкото предложих в началото.

Извади шепа монети от джоба си, отброи десет тела и ги хвърли на леглото. Изтръгна наметалото си от ръцете на чакащия прислужник, уви Лилис и я метна на рамо. Пак срещна погледа на Скаурси.

— Едно предупреждение от мен. Мендарк е в беда, но още има власт и не забравя кой му е пречил. Постарай се ние двете да се приберем в цитаделата, иначе някой ден най-ненадейно ще изгорите в този змиярник, ще остане само пепел.

Врътна се на пети и излезе напето. Мендарк дори не знаеше точно къде е отишла. Слизаше по стълбите и очакваше нож в гърба или камък, запратен от горните етажи. Но преди да излезе, един от помощниците вече вървеше до нея, за да я изведе от квартала. Хората от улиците бяха практични във всичко. Скаурси получи десет златни тела за нищо, за какво му е ненужна вражда? А той наистина беше твърде уязвим.

Чак когато стигна до странична порта и каза паролата на стражниците, Талия се успокои. Открехнаха портата, осветиха лицето й и тя уморено се вмъкна в цитаделата.

Скоро намери Мендарк в приемната зала, затънал в работа. Не се долавяше предишното униние, изглежда Игър бе понесъл загуби. Това обясняваше и защо самата Талия се върна безпрепятствено.

— Пребили са я — изръмжа тя яростно, щом Мендарк се загледа недоумяващо в товара й, — защото не им дала наградата за спасяването на Съвета. — Той се извърна. — Ще я занеса в стаята си. Ще я разпитваш по-късно, стига да оцелее.

По пътя си Талия изблъскваше встрани срещнатите хора. Повика лечителка.

Заедно с нея срязаха изпокъсаните дрехи на Лилис, измиха кльощавото й тяло и косата, почистиха и превързаха раните. Откриха, че лявото рамо е изкълчено, а няколко ребра са спукани. Лечителката Бася, може би най-сбръчканата старица в целия свят, още беше сръчна и умела. Скоро се погрижи за всички болежки на момичето. Накрая облякоха Лилис в нощница и я завиха добре в леглото на Талия. Дишаше учестено, кожата й беше прекалено хладна.

— Бася, тя ще оживее ли? — попита Талия, натъжена заради бездомното хлапе.

Лечителката, отказала се от спокойствието на старините, за да помага във войната, я утеши:

— О, ще се оправи, стига да издържи тази нощ. Ако беше по-силна, раните скоро щяха да заздравеят, но тя е с крехко здраве — чуй само как свирят гърдите й. Това му е лошото на живота по улиците. Имам обаче билки, които ще й помогнат. Защо си толкова разтревожена за нея?

— Но тя е дете! — възкликна Талия, която не разбра въпроса.

— Виждам. Съчувствам й както на всички болни. Но ти си една от властниците, имаш по-големи грижи. Защо се притесняваш тъкмо за това момиче?

— Може би искам да изкупя бездействието си в миналото — смънка Талия. — Иди да вземеш билките, аз ще я наглеждам.

Примъкна стол и седна до леглото. Умората я притискаше. Измина час. Те хвана ръката на момичето, опипа ходилата й. Толкова студени… Набързо смъкна дрехите си и се пъхна в леглото. Обви Лилис с ръце, обгърна я с топлината на тялото си. И на Талия й олекна мъничко, накрая заспа дълбоко, както не се бе случвало от цяла седмица.

Бася ги навести пак в ранното утро. Лилис спеше спокойно в прегръдката на Талия. Лечителката ги погледа засмяна, после докосна рамото на жената, която се събуди мигновено.

— Вече е сутрин — каза й лечителката. — А детето е по-добре.

Талия се измъкна светкавично от постелята, изтича да се наплиска с вода в съседната стая и се облече припряно. Седна до леглото да обуе ботушите и от скърцането на стола Лилис отвори очи. Най-прекрасната усмивка, която Талия бе виждала, огря изпитото лице.

— Сънувах те — сподели момичето дрезгаво. — Бях в ръцете ти и престана да ме боли. Толкова ми беше топло и хубаво, че се уплаших да не се събудя. Къде съм?

— В цитаделата, детето ми — намеси се старицата. — Талия се промъкна в бордеите, взе те от онзи гаден паяк и те донесе тук. Дължиш й живота си.

— Вярно, направих го — промълви Талия, — но и ти ми помогна, Лилис, а после те пребиха заради това.

Лилис се зазяпа в нея.

— Талия… Откъде си?

— Защо питаш? — засмя се жената.

— Ами не приличаш на тукашните хора и говориш различно от тях. Пък и си по-добра.

Усмихнатата Талия я целуна по носа.

— Родена съм в Крандор, той е от другата страна на света. Когато бях на твоите години, старият Мендарк откри, че мога да… правя разни неща. Изпрати ме в едно особено училище, след това ме доведе в Туркад да отработя дълга си.

— Имаш ли си майка и баща?

— Имам. Те са в Крандор, затова не ги виждам много често. — Лилис въздъхна и се облегна на възглавницата. — Сега искам да събираш сили — добави Талия, — защото самият Магистър ще ти зададе няколко въпроса.

Талия се отби в кабинета на Мендарк и взе малкия вързоп с вещите на Каран. Къс нож с обикновена каменна дръжка, но острието беше от здрава тъмна стомана с гравирани по нея шарки. Една от „дреболиите“, както ги бе нарекъл Мендарк, се оказа кълбо колкото много едра слива, изработено от полиран сивкав минерал. От едната страна го обгръщаха сребърни листа. Странно украшение, прекалено голямо и тежко, за да бъде носено на верижка.

Талия се взря по-внимателно и забеляза истинската чудатост на кълбото — в сумрачната стая пръстите й оставяха по него бледи светещи петънца, които бързо гаснеха. Та това беше светлик! Знаеше, че съществуват, но само като древни изделия, отдавна загубили свойствата си. И Мендарк притежаваше такава вещ, макар и съвсем не като тази — от пет столетия не бе излъчвала светлина. Ама че работа… Как не е разпознал предмета? И откъде Каран се е сдобила със светлик?

Имаше и грижливо увита книжка с много листове. Красиво скъпо томче, изписано със ситен почерк. Първата дата беше отпреди шест години. Дневник, макар и с големи пролуки във времето.

Талия нямаше никакво желание да наднича в мислите на Каран. От вътрешната страна на корицата имаше някакво посвещение на непознат за нея език. Разчете само подписа — „Раел“. Значи е скъпоценен подарък. Близките на Каран сигурно щяха да си го поискат. Талия си спомни, че Каран е от Готрайм, бедна област в планинския Банадор. Лиан може би също ще държи на този дневник, ако някога се завърне. Тя отново уви всичко във вързопа и слезе долу да осъществи следващото си намерение.

Намери всекиго от седмината, които Лилис бе спасила, и уговори с тях (в един случай — след заплахи) подходяща награда за момичето. Прибра златните монети, за да ги даде по-късно на Лилис. Хлапето щеше да си помогне много с тези пари… ако всички те оцелееха, което обаче изглеждаше все по-малко вероятно.