Йън Ървайн
Кулата върху разлома (7)

7. Тържеството на глупостта

— Каран!… — стенеше Лиан, извил глава назад, докато Тенсор го влачеше към вратата.

Тя приличаше на захвърлено вързопче между свлеклите се стражници, червената й коса се бе разпиляла по белия мрамор. По плочите около нея се разливаше кръв.

— Никъде няма да ходя — мърмореше си Лиан. — Никъде! — кресна в лицето на аакима, но все едно говореше на скала.

Пръстите, стегнали се около ръката му, наистина бяха като от камък, лицето на Тенсор също тъмнееше подобно на маска от обсидиан.

Лиан запъна пети, присви се и когато Тенсор го дръпна за ръката, подскочи нагоре като освободена пружина. Заби глава в брадичката на аакима толкова силно, че зъбите му изтракаха. Тенсор залитна назад, а Лиан се втурна през телата и скамейките. Тупна на колене до Каран. Ръката й беше леденостудена, но очите й се въртяха под клепачите. Беше жива! Прегърна я.

Тенсор го сграбчи за яката, разтърси го и го завъртя с лице към себе си. Употребеното заклинание бе разтресло здравата и самия ааким. Цялото му тяло трепереше неудържимо, от устата се процеждаше кръв и капеше по брадата. Но пръстите му отново се вкопчиха в китката на Лиан, а погледът му проникна в главата на младежа и превърна мислите му в месиво.

Вратата на Голямата зала се захлопна с грохот. Тенсор огледа улицата — никой не се мяркаше наоколо. Лиан отново му беше покорен, неспособен за друго, освен за подчинение. Не можеше да се възпротиви на волята, с която аакимът го смачка. Слязоха по стъпалата под проливния дъжд в сумрака. Малцина претичваха по улиците, сгушили глави в раменете си и твърде затънали в собствените си несгоди, за да погледнат към двамата. Тенсор и Лиан бързаха по мокрия калдъръм и никой не им се изпречи, защото от лицето на аакима лъхаше гибелна обреченост.

Нощ на грозна жестокост, една от най-тежките в живота на Лиан. За пръв път осъзна толкова ясно насилието и ужаса на войната. Романтичният дух на Преданията се разсея като дим в душата му.

Само няколко пресечки от Голямата зала бе имало битка, трупове се въргаляха накъдето и да погледнеш. А недалеч един едър млад мъж пълзеше със стонове в канавката. Нещо се влачеше след него и се закачаше в ръбовете на камъните — отсечен крак, задържал се в крачола. Кръвта му шуртеше към мътната вода в канавката.

— Помощ… — изохка той жално, красивото му лице бе разкривено от болка.

Лиан спря, макар че не знаеше какво да стори. Просто не би могъл да загърби такава трагедия. Тенсор не се трогна.

— Летописецо, след пет минути той ще е труп. Същото чака и нас, ако Игър ни докопа.

Преди да довърши изречението, раненият пльосна по лице в мръсотията и струята кръв секна. Тенсор рязко повлече Лиан, но след десетина крачки сам рухна на колене с вопъл: „Шазмак! Шазмак!“

Лиан стоеше до него, безсилен да се отскубне. Величавият, прекрасният Шазмак лежеше в развалини, обитателите му бяха изклани. Каква загуба…

— Каран! — изтръгна се от него.

Тенсор се овладя и двамата продължиха напред припряно.

— Забрави я, летописецо — отсече похитителят. — Тя няма да оживее.

Скоро минаха покрай редица от високи къщи с тераси, всички подпалени. Лиан видя потресен как някой скочи от прозорец на последния етаж и след него се проточиха пламъци като шлейфа на принцеса младоженка. От удара в земята писъците секнаха, но не и пламъците. Тенсор го теглеше неумолимо. Лиан стисна клепачи, но продължи да вижда горящите розови храсти в спретнатите градини.

— Някой ни следи — изръмжа аакимът.

Лиан мълчеше безучастно. Тенсор го натика зад близкия ъгъл и го долепи до стената. Подмина ги мършава фигурка, която взе да се озърта. Тенсор вдигна юмрук и Лиан се отърси от вцепенението. Познаваше това хлапе.

Детето спря и се прокрадна внимателно към уличката. Лиан почувства упорит натиск в главата си — аакимът подмамваше момичето да доближи. Чак сега се сети кое е момичето. Още няколко крачки и Тенсор щеше да я размаже в калта.

— Лилис! — изрева Лиан. — Махни се! Назад!

Нахвърли се срещу аакима с такъв бяс, че тилът му се блъсна с пукот в каменната стена. Тенсор се сгърчи в ситни тръпки, хлъзна се надолу и Лилис побягна. Докато аакимът се опомни, тя се бе скрила от погледите им. Лиан също хукна. Не измина обаче и десетина крачки и се просна на мокрия калдъръм от тежък удар по главата.

— Каква чест… — изсмя се той, застанал на длани и колене. — Да издебнеш едно дете.

Изплю се върху ботуша на Тенсор.

Аакимът го вдигна с лекота и в миг му наложи непререкаемата си власт.

— Да вървим.

В западната част на града спряха пред уединена вила встрани от улицата. Около двора имаше желязна ограда и трънлив жив плет. Тенсор бутна с длан, ключалката изщрака два пъти и високата порта се отвори. Той потропа веднъж на вратата и му отвори жена, висока колкото Лиан, с яркочервена коса. Зад нея се тълпяха още аакими. Лиан се свлече прегърбен на верандата, твърде стъписан и изтощен, за да мисли свързано. Унищожителния край на Големия събор бе запечатан завинаги в паметта му. Щом затвореше очи, тя все му поднасяше последната сцена — устата на Каран зейнала от ужас, рижата й коса щръкнала като облак, докато Тенсор стовари своето заклинание и уби на място Нелиса.

— Малиен… — гласът на Тенсор пресекна и за пръв път той даде воля на покрусата си. — Не съм си и помислял, че ще те видя тук.

Протегна ръце към жената.

— Дойдох на запад да се видя със сина си. — Тя се отдръпна. — Но днес научих, че съм закъсняла.

— Закъсняла… — глухо повтори Тенсор. — Синът ми, моят син! Ах, Малиен, не съм носил толкова страшни вести след падането на Тар Гаарн.

Олюля се пред вратата и сълзите по ресниците му отразиха светлината.

Малиен, зряла жена със сурова красота, отметна глава назад, да се взре в очите му. Не само по цвета на косата си напомняше за Раел, удавил се в реката при бягството на Каран и Лиан от Шазмак. Всъщност приличаше и на Каран. Лиан си спомняше, че е чувал името й. Да, имаше сходни черти с Каран — бялата кожа, доста закръгленото лице, сиво-зелените очи. Но беше много по-възрастна. Пак си спомни за Каран, просната безжизнена между стражите, на които минути по-рано бе заповядано да я екзекутират. Лиан се задави.

Малиен го изгледа. Лицето й застина, напълно лишено от изражение. Тя протегна ръка с изящно удължени пръсти и дръпна Тенсор навътре.

— Влез — промълви. — Трябва да разменим страшни новини, макар да си мисля, че нашите не могат да се мерят с твоите. — Тя отново се вторачи в Лиан. — Но какво е това?

Лиан трепна, макар че вече познаваше склонността на аакимите да се отнасят към хората от другите раси като към вещи, ако са им безразлични.

— Това ли? Един вероломен зейн — натърти Тенсор. — Но може и да ми послужи за нещо, ако всичко потръгне в определена посока. Не очаквам да ми създава главоболия.

Някой отведе Лиан в малка стая и затвори вратата. Не се държа грубо с него. Нямаше светилник. Лиан се излегна на пода с мокрите си дрехи. Скоро му стана неприятно, защото в къщата беше студено. Опита да отвори вратата и се оказа, че не е заключена. Запристъпва безшумно по коридора. В дълга стая с висок таван подгизналият Тенсор стоеше на скъп вълнен килим и разказваше за Големия събор.

— …и Фейеламор каза, че Шазмак е превзет и съсипан, а всички наши сънародници са мъртви.

Аакимите бяха вцепенени като късове мрамор, поразени от скръбта. Лиан имаше време да ги разгледа. Хора от тази раса, надарена със смайващо дълъг живот, останали на Сантенар след Възбраната, защото не можели да се завърнат на Аакан. Мнозина бяха извънредно високи и все пак видът им заблуждаваше, че принадлежат като него към коренната раса, защото дрехите и косите им скриваха очевидните разлики — малките кръгли уши, костния гребен по темето, закърнялата опашка. При необходимост криеха зад очила и своите жълти или зелени очи с овални зеници. Само прекалено дългите им пръсти оставаха на показ.

Лиан вече познаваше повечето от тези аакими след гостуването си в Шазмак. Блейз беше висок мъж с тъмносива коса на къдрици, падаща по раменете му, и голям гърбав нос. До него бяха високата Йенис с късо остригана коса и златна халка в ухото си и вещата в механиката Тел, набита и яка. Лиан за пръв път виждаше не чак толкова високия строен младеж с щръкнала черна коса. Зениците на блестящите му жълти очи бяха още по-издължени от обичайното за ааким.

В групата бяха близначките Зара и Шала, доста дребнички — едната с бледо луничаво лице и жълтеникава коса, а сестра й бе по-мургава. Тук като че нямаше по-млади от тях. Встрани стоеше крехкият наглед Трул с тънки като на дете ръце и крака. Лицето му се бе изопнало от мъка.

Малиен прекъсна мълчанието.

— Тенсор, как е могло да се случи? Как е бил превзет Шазмак?

— Нападнали са ги гашади!

Дори сдържаната Малиен извика неволно от уплаха.

— Гашади… — повтори отпаднало и седна. — Откъде са се взели след цяло хилядолетие?

— Не се знае — промърмори Тенсор. — И аз научих за тях едва тази вечер. Игър ги намерил и превърнал в свои слуги — уелмите. Но сега са се разбунтували или са си върнали предишната същност.

— Кой им е издал пътя към града? — звънна като метал гласът на Малиен.

— Дълго е за разказване. Каран дойде в Шазмак преди два месеца, доведе и ей този летописец, който ни подслушва. — Тенсор посочи Лиан без да се обръща. — А след това избягаха с помощта на Раел.

Щом чу името на Каран, от очите му потекоха сълзи. Неудържимо копнееше да хукне обратно към нея, дори направи крачка към вратата, но Тенсор не отслабваше влиянието си над него.

— И аз чух тази история — изрече Малиен, която с големи усилия сдържаше гнева си. — Докато сте ги преследвали, пленили сте Фейеламор и сте я изпратили в Шазмак. Най-могъщата жена в Сантенар, имаща подкрепата на всички фейлеми! Как си могъл да постъпиш толкова необмислено?

— Натъкнахме се на нея, докато гледаше бездейно как уелмите убиват наши сънародници. Тогава бях убеден, че се е съюзила с тях.

— Трудно ми е да си представя по-невероятен съюз! — изплющя ледената ярост на Малиен. — Всичко ми е ясно — Фейеламор е изгризала Шазмак отвътре като някой термит.

— Тя твърди, че Каран ни е предала.

— На това няма да повярвам — отсече младежът с щръкналата коса.

— Нито пък аз, Аспър — съгласи се Малиен. — Тенсор… Къде е Каран сега?

— Тя загина по време на Големия събор — навъсен отвърна Тенсор.

— Ти я изостави! — изкрещя Лиан. — Още дишаше!

Лицето на Малиен беше измъчено, но гласът й смразяваше.

— Вярно ли е?

— Да — потвърди Тенсор, — но нямаше шанс да оцелее.

Малиен се удари с юмрук в гърдите, другите аакими се скупчиха в скръбен кръг около нея, без да я докосват. Тенсор стоеше с изопнати по бедрата ръце. След малко кръгът се разпръсна.

— И как отговори Каран на лъжите на Фейеламор? — изсъска Малиен.

— Тя заяви, че Фейеламор е покварила докрай Емант и когато тръгнал от Шазмак, показал на гашадите как да проникнат вътре. Но Фейеламор каза, че…

— Фейеламор казала… — Гласът на Малиен се извиси от бяс. — Предпочел си да вярваш на нея, а не на Каран? Не може да бъде…

— Каран скри Огледалото от нас, измами дори Синдиците.

— Пфу! — изсумтя тя. — Фейеламор пък е най-невероятната лъжкиня. Според фейлемите истината е най-рехавата илюзия на света.

Лиан се улиса във всичко ново, което научаваше за аакимите и за Фейеламор. Всичко щеше да бъде разказано в неговото „Предание за Огледалото“. Надяваше се някой ден да наредят творението му сред Великите предания.

— Имаше и истина в думите й — възрази Тенсор и изтръгна Лиан от мечтите му. — Но дали цялата истина, сигурно и Синдиците не биха разгадали. Сега разбирам, че Фейеламор е противничка, с която не ми е по силите да се меря.

Гласът на Малиен шибаше като камшик.

— Твоето безразсъдство те подтикна да не прозреш онова, което вижда всеки ааким. А нашето безразсъдство ни кара да си мълчим, докато вършиш, каквото си поискаш. Защо си я изпратил в града противно на повелите на разума? Ти унищожи нашия свят и провали живота ни, заради тебе сме изгнаници. Редно е да си набереш ново име. Наречи се Тил-Питлис — по-пропаднал дори от Питлис, който е прокълнат завинаги в паметта ни.

— Обзет съм от смъртен страх… — промълви Тенсор. — Вижте това!

Извади от джоба си цилиндрична метална кутия и измъкна отвътре нещо, което веднага се разгъна в тънка плоскост. Аакимите жадно пристъпиха да разгледат тази скъпоценност. Огледалото на Аакан. Не го бяха съзирали, откакто Ялкара им го открадна при разгрома на Тар Гаарн.

Представляваше цял блестящ лист от черен метал. От едната страна удебелените ръбове оформяха рамка, крепяща гъвкав слой с прозрачността на стъкло. Под него лъщеше течен метал като желиран живак. На светло по него играеха хиляди вълнички и въртопчета. По края на рамката бяха изписани тънички сребърни знаци — дори опитният в писмената Лиан не можеше да ги разчете. А в горния десен ъгъл имаше някакъв символ — три препокриващи се златни мехурчета, обкръжени от докосващи се алени сърпове, обрамчени с кръг и запълнени с преплитащи се сребърни линии.

Тенсор завъртя Огледалото така, че фенерите да го огряват. На Лиан му се причу, че слабоватия Трул ахна. Аакимите се вторачиха в древната вещ. Алените сърпове сякаш събраха светлината и за миг припламнаха. Повърхността на Огледалото трепкаше като пред избухване. Лиан усети странно боцкане по кожата на главата си.

Тенсор докосна с пръст символа.

— Огледалото е преобразено… и това е дело на Ялкара.

— Не ми харесва видът на този знак — призна си шепнешком Аспър. — Какъв ли смисъл е вложен в него?

— Не знам. А преди да сте ме попитали, ще ви отговоря и че не знам как Ялкара е променила Огледалото.

— Тогава се чудя защо ли прахоса толкова време и усилия да го вземеш — ехидно подхвърли Малиен.

— Това ли е краят? — обади се от сенките най-високият мъж, когото Лиан бе срещал. Имаше грубо очертано лице и коса на ситни къдрици. — Дори Големият събор ли нямаше отговори за въпросите ти?

Тенсор мълча дълго.

— То вече е нечисто, Хинтис — каза той потиснато. — А Фейеламор имаше за мен още една стъписваща изненада. Убеден съм, че я бе подготвила старателно.

— Тя си е лукава твар — кимна Хинтис.

— Изведнъж до парапета на галерията застана нейната помощничка Мейгрейт — продължа Тенсор сковано през изопнатите си устни. — С каква надменност сведе поглед към мен… — Чувствах, че се присмива на терзанията ми. А очите й бяха на карон. Надявах се никога повече да не видя такива очи. Не можех да го понеса. Целият свят се бе обърнал срещу мен.

— И ти си я поразил! — възкликна Малиен и най-сетне го погледна със сияещи очи.

— А-а… Ех, де да можех. — Всички мълчаха. Лиан се примъкна по-близо, никой не му обръщаше внимание. — Не ми остана и капчица смелост. Използвах хакаша ка наджиска срещу Нелиса. Тя е мъртва, пострадаха и всички в залата. — Огромните ръце на Тенсор увиснаха безсилно. — Беше страшно. Още усещам кънтящите отгласи в главата си.

— Ти си осквернил Големия събор?! — изкрещя Малиен и този път се разтресе от ярост — Стоварил си върху беззащитните ни съюзници забранено заклинание?! То е погубило повече аакими, отколкото наши врагове. Сътворено е с една-единствена цел, но дори за нея е негодно.

Отначало на Лиан му се стои, че тя ще замахне към Тенсор, но Малиен се врътна на пети и избяга от стаята. Един по един останалите я последваха с наведени глави, накрая на килима остана само Тенсор, от чиито дрехи още се стичаше вода.

Лиан се долепи до стената. Чуваше как другите аакими спорят за нещо, но не различаваше думите. Накрая се върнаха, Малиен дойде последна. Тя застана пред Тенсор.

— Чувствата ми към теб са заличени! — започна враждебно. — Все едно никога не сме се срещали. Прощавах ти глупост след глупост, но не мога да търпя това… падение! Ти оскверни всичко, което имахме или сътворихме заедно. Отхвърлям те завинаги.

Тя впи пръсти в блузата си и я разкъса, оголвайки гърдите си, после захвърли парчетата коприна на пода. Завъртя глава, косата й покри лицето, обърна се и излезе бавно.

Тенсор нададе пронизителен вой. Фенерите по стените се пръснаха и обсипаха пода със стъкълца. Падна по корем, ръцете и краката му се сгърчиха. Стискаше в юмрук копринен парцал. Другите аакими се присъединиха към Малиен с унилата походка на хора, тръгнали за погребението на дете.

Натискът на волята, с която Тенсор лишаваше Лиан от избор след погрома над Големия събор, изчезна внезапно. Сега беше свободен, ако можеше да намери смелост у себе си. Никой не се мяркаше наблизо, нищо не му пречеше да са измъкне. Коридорът отпред беше сумрачен. Вратата се отвори безшумно. Лиан се изсули на верандата. Огледа се за пътеката към портата. Чудеше се как да намери пътя до Голямата зала в тази мъглива тъма през непознат град, сполетян от война. Загуби твърде много време в двоумене.

Някакво щракане стигна до ушите му въпреки плющенето на дъжда и свистенето на вятъра. Косъмчетата по тила му настръхнаха. Дали аакимите са оставили някого да пази при портата? Не му се вярваше. Напред или назад? Мярналата се сянка отново потъна в мрака. Лиан се успокояваше, че никой не може да го види. Заотстъпва към вратата.

Нещо се заби в рамката. Той понечи да се шмугне вътре, но приклещеният ръкав му попречи. Задърпа се, без да съзнава, че копието е минало през куртката му.

Изтръгна се, като разкъса ръкава, но преди да помръдне, страхотен удар вледени от болка ребрата му и го прикова към вратата.

Светлините във вилата угаснаха. Лиан изохка, но топла длан запуши устата му.

— Млъкни! — шепнешком заповяда Малиен.

Тя издърпа копието без никакво усилие и той запищя. Малиен го запрати в коридора и тръшна вратата. Още едно копие се заби с глух тътен.

От вика му аакимите като че се пробудиха. Скочиха към вратите и прозорците с такава пъргавина, че не успя да проследи движенията им. Спускаха с трясък метални капаци и ги залостиха. Малиен наместваше резетата, когато нещо връхлетя вратата със сила, която разтресе стените на цялата къща. Малиен прихвана Лиан под мишницата и го поведе в голямата стая.

Той се клатушкаше, хем му беше горещо, хем трепереше от студ. Някой го закрепи прав, докато Малиен разпаряше ризата му. Изведнъж краката му се подгънаха и го сложиха да легне на пода.

— В безопасност ли сме? — подвикна тя през рамо.

— Засега.

Тенсор дотича при тях. Копието се бе врязало дълбоко между седмото и осмото ребро отдясно, излизайки през мускулите ни гърба. Течеше много кръв.

— Лоша рана, но са засегнати само мускули и кожа — установи Тенсор. — Направете му стегната превръзка и го доведете.

Сетне хукна нанякъде. Лиан затвори очи и се унесе. Нещо го опари, очите му зейнаха — Малиен почистваше раната с горещ парцал. От топлината му олекна. Клепачите му се спуснаха отново, почти не усещаше как тя намаза раната с мехлем и я превърза. Вече не можеше да вдишва дълбоко. Вдигнаха го и му облякоха нова раза, мека като коприна. Може би някоя от блузите на Малиен.

— Кои са онези навън? — изпъшка Лиан.

— На копието имаше уелмски знак — процеди Малиен.

Нападателите блъскаха по вратата с брадви. Най-високият ааким понесе Лиан по дълги стълби.

— Палете! — разнесе се викът на Тенсор.

Лиан примижа за малко. Видя как метнаха запален факел в струпана купчина дървени отломки и намаслени парцали. Тутакси подскочиха жълти пламъци.

Продължиха надолу по стъпалата и се спуснаха през люк в подземие. Капакът се затвори шумно. Тук беше пълно с бъчви и кръгли пити сирене колкото колела на каруца. Навлязоха във влажен тунел. Всички носеха на гърбовете си огромни раници. Тенсор пропусна край себе си останалите, дръпна лост, ключовите камъни в зидарията се разхлабиха и таванът рухна в участък, дълъг три-четири обхвата. Отгоре се срути пръст. След няколко минути излязоха през затулена врата в друго подземие и скоро се озоваха в уличка, неразличима сред хилядите подобни в Туркад. От небето се сипеше порой.

— Зара! — обърна се Тенсор към младата жена. — Ти отиваш в тайното ни убежище и чакаш. Ако дойде още някой от нашите…

Той долепи устни до ухото й и Лиан не чу останалото.

Зара се огледа към сестра си, която се вторачи в нея безизразно.

— Не мога да се лиша и от двете — натърти Тенсор.

Зара кимна, прегърна сестра си и с видима неохота се извърна. Шала я изпроводи с поглед и избърса очите си.

Лиан бе отмъкнат от Големия събор ненадейно. Носеше само чантичката на колана си, в която бяха кесията, неговият дневник и бележките за новото му сказание. С тях не се разделяше нито за миг. Тенсор го загърна с наметало и Лиан го придърпа с една ръка. Аспър го донамести и му сложи качулката.

Излязоха в нощната чернилка. Вятърът още мяташе от юг дъждовни капки в лицата им. От същата посока долиташе и шумотевицата на сражение. Излязоха потайно през замаскирана вратичка в крепостните стени далеч от пристанището. Само че някой бе разкрил тайната. Двама все още бяха зад стената, когато нечий глас извика:

— Кой идва?

Тенсор се хвърли напред и повали издебналия ги враг. Излая заповед и аакимите се пръснаха напосоки. Лиан преживя мигове на нетърпимо страдание, докато грабналият го мъж препускаше с огромни крачки в мрака. Зад тях се разкрещяха, стрела изсвири наблизо. Носещият го ааким се подхлъзна в калта, изтърва товара си и го затисна с тяло. Болката избухна и угаси съзнанието на Лиан.

 

 

Остатъкът от нощта се разпокъса на частички в паметта му. В кратките мигове на опомняне имаше едно-единствено усещане — огънят в ребрата му. Позна кога настъпи утрото и без да разлепя гурелясалите си клепачи. Туптящата болка не стихваше. По друсането личеше, че аакимът почти подтичва. Мъжът спря и го пусна на студената земя.

Лиан отвори очи. Небето изсветляваше, едва видимо през сплетените клони и залепналите по тях листенца. Явно се бяха отдалечили от Туркад. Край на надеждите да намери Каран. От отчаяние потъна в сън, който не беше по-приятен.

Жаждата го принуди да се размърда. Ръката му напипа сняг и го натика в устата да разкваси пресъхналия език. Опита се да раздвижи и другата си ръка, но го заболя много силно. Всичко отдясно го болеше — и рамото, и мускулите на гърба.

Встрани от него високият ааким стоеше долепен до дърво и се взираше в неутъпканата пътека. Още се задъхваше. Лиан не си спомняше името му.

— Ей… — обеди се немощно.

Мъжът се озърна и пак се вторачи в пътеката.

Лиан се помъчи да седне. Напразно. Търкулна се на здравия си хълбок и успя да застане на колене. По корема му плъзна струя кръв. Застави се да са изправи, залитна към следващото дърво и там тупна на земята.

— Тижина! — скастри го аакимът.

Лиан се чудеше на думата, докато са отлепяше от мократа трева. Дали не е искал да кажа „тишина“? Облегна се между възлестите корени и отпусна брадичка на коляното си. Виеше му се сват. Къде ли беше? Къде ли бяха отишли другите аакими?

На светло се виждаше, че двамата са спрели до стръмна, доста обрасла пътека, но заради гъстите дървета погледът му не стигаше надалеч. Аакимът бдеше неподвижен. Във високите клони шептеше утринен ветрец, пак прехвърчаха снежинки. Накрая високият мъж като че се успокои и вдигна грамадната си раница.

— Же вървиж ли? — обърна се той към Лиан.

Младежът сви вежди и накрая определи по произношението му, че е от земите далеч на изток, вероятно от Стасор — друг град на аакимите.

— Мисля, че ще мога да вървя — престраши се да каже накрая. — Ако не бързаме много…

Аакимът закрачи нагоре по склона и заповяда:

— Идвай тогава.

Лиан се изправи, подпрян на дървото, провери дали чантичката още е на колана му и го последва. Скоро обаче стръмнината изцеди силите му и той седна. Аакимът го метна на едното си широко рамо и продължи.

Замаяната глава на Лиан трудно осъзнаваше мъчителното пътуване, кратките почивки във все по-дълбоките преспи и тежкото дишане на носача. Накрая мъжът спря, облегна се на едно дърво и изчезна нанякъде.

Лиан отново утоли жаждата си със сняг. Заболяха го зъбите и пак си остана жаден. Настани се по-удобно и се настрои да търпи. Нищо друго не можеше да направи. Наоколо се виждаха само сняг и обрулени от вятъра борове, тук-там стърчаха късове блещукащи шисти, обрасли с лишеи.

Не беше толкова студено както в дните преди да се озове в Шазмак, но усещаше стъпалата си като ледени буци. Тялото му не успяваше да се стопли. Снегът се трупаше. Нямаше и най-бегла представа къде е сега. По здрачаване — значи около пет часа следобед по това време на годината — аакимът са върна, разгъна вързоп с някаква черна буца и наряза тънки парчета от нея. Изсипа ги върху пожълтяло листо, което подаде на Лиан.

— Благодаря ти, Хинтис — промърмори младежът.

Името бе изскочило в паметта му, макар и трудно. Каза си, че наистина трябва да е пострадал зле, защото преди да стане летописец се бе научил да запомня безупречно всичко прочетено и чуто. Задъвка едно парче — беше подправено сушено месо. Оказа се твърде жилаво и подлютено. Преди да преглътне, по челото му изби пот. Охлади устата си с поредната шепа сняг. Хапката обаче беше много вкусна. Сдъвка и второ парче.

— Къде са другите? — попита с пълна уста.

— Не знам — отвърна Хинтис и изпревари следващия му въпрос: — Же ни намерят.

Отряза тънко още няколко резена от края на буцата и изяде месото, като го набождаше с върха на ножа си. Двамата хапнаха и малко ронливо сирене. Щом се нахраниха, Хинтис отрони:

— Ти зпи, аз же пазя.

После се отдалечи в здрача.

В този студ беше немислимо да легне. Лиан седна върху купчина съчки, облегна се на дървото и затвори очи. Нищо не нарушаваше нощната тишина. Не му досаждаха и насекоми. Съчките го боцкаха съвсем леко.

Само че парещата болка в ребрата не изчезваше, а и от дрямката през деня не му се спеше. Само веднъж в гората прошумоля нещо. Може би Хинтис или пък някое животинче. Копнееше за Каран, но нямаше да си я върне. Нищо не можа да направи за нея. Нощта се точеше по-тягостно от всяка друга в живота му.

 

 

На Игър не му стигаха войници да стегне Туркад в непробиваем обръч. Градът беше прекалено обширен и имаше безброй изходи, особено през скалистите възвишения на север. Но недалеч цяла рота от най-отбрани бойци се бе спотайвала в засада. Чакаха да се върнат уелмите съгледвачи. Някой бе съобщил, че твърде важна плячка се е измъкнала през рехавата мрежа на обсадата.

Накрая при тях дойде Йеча, която бе вървяла подир Лиан от Чантед миналата есен. Тя беше по-привлекателна от другите уелми, с много големи, черни като среднощен мрак очи. Само че възгрубичката й коса висеше на неравни кичури, небрежно подрязани с нож. Йеча доволно поздрави капитана. Той не я заговори пръв — знаеше, че не бива да припира уелмите.

— Там е нашият враг Тенсор — подхвана тя. — Аакимът, който избяга от Голямата зала вчера вечерта. У него е един необичайно ценен предмет — Огледалото на Аакан. Води осем или девет спътника, но не забелязах да са тежко въоръжени. Хванем ли го, ще бъде почти толкова добре, колкото и да спипаме онзи магьосник Мендарк.

Името се изтръгна със съскане от устата й.

— Тогава да обмислим пленяването им. Какво още знаеш за аакимите?

Седнаха по-близо до огъня, обсъждаха тихо и разглеждаха картата. Не след дълго капитанът кимна.

— Уведоми и останалите взводове. Ще се опитаме да ги изтласкаме по тази гребен, защото от другата му страна има стръмно свлачище. Приклещим ли ги там, или ще се бият, или ще се предадат. Ние сме пет пъти повече от тях, а и разполагаме с добри оръжия.

 

 

Лиан се събуди от гласове и видя, че са дошли две жени от аакимите: високата Йенис и друга, по-дребна и червенокоса… Сигурно беше Малиен.

Тя се обърна — бе познал. Обясняваше нещо на останалите, сочеше към гората, скоро Хинтис кимна и се запъти натам. Йенис се зае да вади някакви вещи от раницата си. Наближаваше утрото.

Малиен приклекна до Лиан и се взря в него.

— Как си днес? — попита го с усмивка, която му напомни за Каран.

Мъчеше го студът, тялото му бе схванато. Ребрата го боляха. Лиан й се усмихна вяло.

— Зле.

Тя разкопча зелената копринена риза.

— Какво е това? — попита, щом зърна нефритения амулет, който той носеше на шията си.

— Подарък за спомен от майка ми, преди да ме отпратят от дома.

— Да те отпратят ли? — извиха се веждите й. — Толкова грижи ли са имали с теб?

— Напротив. — Лиан успя да се засмее. — Бях от по-схватливите деца и Мендарк научи за мен. Предложи да плаща обучението ми в Школата на преданията. Тогава бях на дванадесет години.

— Джеперанд е много далеч от Чантед… — промърмори тя, пак се отпусна на пети и се загледа намръщено в амулета.

— Твърде далеч! Родителите ми бяха бедни, такъв шанс се пада само веднъж в живота. Заминах за Чантед преди шестнадесет години и оттогава не съм се връщал у дома. Как искам да се прибера…

Малиен не можеше да откъсне поглед от амулета, макар Лиан да знаеше, че е ценен само за него.

— Наложено му е някакво заклинание — промълви тя. — От твоята майка ли?…

— Не! Фейеламор е заложила в него уловка, с която Емант е трябвало да подчини Каран. Вярно, вече е омърсен, но сърце не ми дава да го изхвърля.

— Дай да го видя. Поне ще премахна заклинанието. — Малиен изхлузи верижката над главата му. — А сега да проверим раната ти.

Тя огледа изцапаната превръзка и петната засъхнала кръв по хълбока му. Бинтовете бяха залепнали за раната.

— Тук боли ли? — пипна с пръст на няколко места.

Лиан едва се сдържа да не изпищи. Малиен сви устни и събра съчки за огън. Йенис я предупреди, че е опасно, червенокосата жена обаче врътна глава и зачатка с огнивото си. Първите искри се разгоряха в жълто пламъче, огънят се разпали почи без дим. Малко по-късно от канчето над огъня започна да се вдига пара.

Тя си изми ръцете, намокри превръзката, махна я и почисти раната.

— Имал си късмет — установи Малиен. — Копието само те е срязало покрай ребрата и е пробило малка дупка в гърба. Чиста рана, малко е зачервена, но няма гнилоч.

— Ама боли така, че не се трае — смънка препотения Лиан.

Жената се засмя.

— Естествено, макар че мнозина са търпели и по-тежки мъки, без да се оплакват.

— И аз мога да ти разкажа хиляди истории за герои, които са били прекалено глупави за да изпитат болка — промърмори той.

Повече приличаше на нацупено момче, отколкото на умел разказвач.

Малиен поръси разреза с червеникав прах от малко шишенце, което грижливо запуши. После извади игла и конец.

— Но какво ще правиш с тези неща? — разтревожи се Лиан.

Идеално равните й зъби лъснаха във весела усмивка.

— Ще те зашия, летописецо. А ти ще можеш да напишеш нова история. Наречи я „Хиляда и първият герой или хлапакът, който пищеше“.

— Недей!

— Необходимо е.

Тя застана до огъня и си сгря ръцете. Иглата мина за миг през пламъците. Вдяна конеца, без да гледа.

— Ако предпочиташ… — проточи Малиен — …ще оставя Тенсор да свърши тази работа.

— Не!… Щом трябва, направи го ти.

Налагаше се да се направят много шевове на дългата рана и Лиан страдаше не само от болката или гледката. Почервенелият конец минаваше през плътта му с крайно неприятно стъргане. Едва понасяше усещането. Лека-полека разрезът се затваряше и кожата се събираше в ръбове. Накрая Малиен го превърза наново и му помогна да облече ризата и куртката.

— Май е по-добре да вържа ръката ти за тялото, за да не разкъсаш неволно шевовете…

— Не! — за кой ли път възкликна Лиан, но тя не го послуша.

Тъкмо привършиха с това, и Тенсор и останалите аакими се покатериха тичешком по хълма въпреки тежестта на раниците си.

— Да вървим! — изгърмя гласът му. — Подгониха ни.

Стъпкаха огъня и нахвърлиха сняг отгоре. Тенсор стрелна с поглед Лиан, кимна и всички хукнаха. Тичаха цяла нощ, но не можаха да се отърват от преследвачите, тръгнали подире им с упоритостта на хрътки. Отгоре на всичко Лиан ги бавеше и когато се мъкнеше сам, и когато го носеха. Призори Тенсор даде почивка, за да хапнат набързо.

— Кой ни гони? — попита Хинтис между два залъка.

— Опасявам се, че между тях има и уелми, щом са ни издирили с такава лекота в мрака.

— Уелми или гашади? — озъби се най-високият ааким. — И как е възможно да се възродят след толкова време?

— Всички бихме искали да научим отговора — вметна Малиен.

— Тогава да ги причакаме — изръмжа Хинтис — да изтръгнем истината, тъкмо ще отмъстим и за Шазмак. Все едно имам трън между ребрата, когато бягам от тях!

— О, ще отмъстим за Шазмак — сдържано го увери Тенсор и обгърна с ръка раменете му. — Но първо на господаря, после на слугите. Нима искаш да рискуваме по-важната победа?

— Този твой зейн ни бави непоносимо — направи гримаса Хинтис, — а и долавям у него нещо, с което не мога да се примиря. Какво ще кажеш да му строша главата в онзи камък? А после ще покажем на уелмите колко бързи могат да бъдат краката ни.

Лиан се смръзна, но краят му още не бе настъпил. Тенсор възрази:

— Ще го изтърпиш, Хинтис, защото имам нужда от него. А ти ще издържиш, колкото е необходимо. Такива сме си ние — аакимите.

Храчката на Хинтис за малко не уцели ботуша на Лиан, но високият мъж не продума повече. Втурнаха се по остър скален гребен. Оттук можеха да слязат само с пъплене по стръмнината и щяха да бъдат беззащитни.

— Не ми харесва това — дрезгаво се оплака Малиен, докато се провираха между камънаци и паднали дървета. — Избутват ни в клопка. Накъде вървим?

— Не знам — призна Тенсор. — Не съм идвал по тези места.

— Ако имат достатъчно хора, те могат да пратят отряд в подножието, преди да сме допълзели до върха.

— Няколко взвода отделени пестеливо от нуждите на войната, не могат да ни възпрат — заяви Тенсор, метна изтощения Лиан на рамо и още по-яростно се устреми нагоре.

Скоро стигнаха до връхната точка на хребета — излязоха от гората на каменен купол, нарядко изпъстрен с туфи бодлива трева и осеян с чакъл. Не можеха да се скрият тук, затова профучаха през голото място и спряха като заковани. Гребенът беше разкъсан от пролом, широк стотици обхвати. А под него имаше твърде стръмен сипей чак до смалена от разстоянието буйна река. Наистина попаднаха в капан.

Аакимите се споглеждаха мълчаливо.

— Така ли ще си отидем? — поклати глава Тенсор. — Поне ще отнесем и мнозина от тях със себе си.

— Не съм склонна да се сражавам — възпротиви се Малиен. — Предпочитам да си опитам късмета със свлачището и реката.

От гората се показаха войници. Тенсор пак се загледа надолу.

— Кой е доброволецът да опита пръв? Ами да — ти си, летописецо! Ще се отплатиш за всички неприятности, които ни носиш.

Той сряза сръчно бинтовете, с които ръката на Лиан бе вързана за тялото.

— Какво правиш?!

— Хвърлям те долу. Ако оцелееш, изтичай встрани, иначе сипеят ще те премаже. Готов ли си?

— Не съм! — изквича Лиан, но Тенсор го вдигна и го бутна по склона.