Йън Ървайн
Кулата върху разлома (18)

18. Кал и кръв

След вечерята Мендарк и Талия се отдалечиха от огъня, за да обсъдят плановете си.

— Ти и Пендер трябва да отидете в Ганпорт. Тръгнете преди зазоряване и не се бавете по пътя. Ще успеете ли да пристигнете в града до вечерта?

— Предполагам. Той каза, че дотам остават три левги.

— Само че по море. По суша ще вървите повече.

— Все пак е възможно, стига да не се е срутил някой мост. Но на Пендер ще му излезе душицата от толкова ходене.

— Ако иска да има нова лодка, ще издържи. Ако пък не иска, все ще намериш някого вместо него в Ганпорт.

— Ще отидем — успокои го Талия. — Значи ти оставаш?

— Да, кракът още ме наболява. Твоят как е?

— Не ми пречи засега, но напоследък не съм вървяла много.

— Дали няма шанс да се върнете тук следващата вечер? — Тя зяпна изумена и Мендарк се поправи: — Или по-късно през нощта?

— Не ми се вярва. Мендарк, не искай невъзможното.

— Добре де, но ние ще бдим и утре вечерта, и всяка следваща нощ. Ето какъв ще е сигналът… — Уговориха всички подробности и Мендарк продължи: — Ако не се върнете и третата нощ, ще знам, че ви е потръгнало зле. Ще скрия сандъците и ще тръгна след вас. Нещо друго? У тебе ли е моят печат?

Талия кимна.

— Не го използвай за щяло и нещяло — предупреди Мендарк. — По-добре изобщо да не се налага. А за лодката… Погрижи се да е здрава и бърза. Той ще се стреми да намери някое старо корито, за вози после с него стоки нагоре и надолу по канала. Но за нас нищо друго няма значение, освен бързината.

— Дори в рибарски град като Ганпорт може би няма чак толкова много лодки за продан.

— Предложиш ли достатъчно пари, ще се намерят. Такова богатство се пада веднъж и живота.

Пак се прояви онази страна от характера му, която не допадаше на Талия, но тя си замълча. Щом се разбра с Пендер за тръгването, сдъвка още върбова кора за главоболието (не й олекна) и всички легнаха да спят.

 

 

Талия и Пендер потеглиха още по тъмно. Лилис им помаха на изпроводяк и се върна посърнала при огъня.

— Какво има, хлапе? — попита Мендарк без особен интерес.

Тя вирна глава и изтри сълзите.

— Нищо.

— Много добре. Тогава донеси вода, искам чаша горещ чард.

Мендарк застана до огъня и потри ръце над пламъците. Още духаше студен вятър.

Лилис изсипа утайката и почисти от пепелта големия чайник, сетне застина смутена в края на осветения кръг.

— Сега пък какво те прихвана?

— Не знам къде е водата.

— Ами попитай! Нали Осейон наля отнякъде снощи.

Лилис не бе продумвала скоро на Осейон. Още й се струваше опасен с тези татуировки по лицето и ръцете, но сега повече я плашеше сприхавият Мендарк.

— Побързай де! — подкани я той.

Сутрин беше най-раздразнителен.

Тя безмълвно надникна в играещите под навеса сенки.

— Ъ-ъ…

Осейон не се размърда, когато тръгваха Талия и Пендер, този път обаче се надигна и се почеса по темето. Усмихна й се.

— Трябва да налея вода, но не знам откъде — смънка момичето.

— Ще ти покажа. — Той се пресегна към единия ботуш с бинтованата си ръка. — Ох! — изпъшка и се вторачи в пръстите си.

— Какво ти е? — прошепна Лилис.

— Ама че болка! — Осейон поседя още малко и помоли: — Помогни ми да се обуя.

Момичето се зарадва, че може да направи нещо. Огромните ботуши натежаваха допълнително от влагата. Дълго се бори да ги нахлузи на широките му стъпала. Накрая стегна кончовите и Осейон се изправи. Главата й стигаше малко над кръста му.

— Ще минем оттук. Снощи намерих прясна вода близо до брега.

Небето вече избледняваше, но надолу в падината беше тъмно като в мазе. Намериха вирчето, като едва не цопнаха в него. Пълнеха го стичащите се по скалите дъждовни струи. И над него, и под него имаше още малки вдлъбнатини с вода, повечето хванали ледена кора.

Лилис напълни кофите и чайниците, после си изми ръцете и лицето с ледената вода. Осейон взе кофите и двамата се изкачиха обратно. Щом се добраха до бивака, той седна и непохватно смъкна бинтовете от пръстите си. Бяха подути, а средният имаше лилав оттенък.

Мендарк дойде да погледне.

— Това не е добре. Трябваше да се погрижа за раните ти снощи. Дано не се възпалят повече…

 

 

Талия и Пендер изминаха немалко разстояние, макар да вървяха по стръмни и разкаляни пътеки. Лодкарят често мрънкаше за пришките по ходилата си и колко глупаво било човек да тъпче земята, когато може да плава. Тя понасяше с примирено добродушие словоизлиянията му.

По средата на предобеда спряха за малко да си отдъхнат и да пийнат вода. Колкото и да беше студено, Пендер се обливаше в пот.

— Когато се доберем до града, до мен ще върви стройно и жилаво твое подобие — засмя се Талия.

Този ден беше в добро настроение въпреки болките в главата и бедрото.

— Ще си наваксам — промърмори той. — В Ганпорт има къде да преяде човек.

— Познаваш ли града?

Пендер се изсмя рязко.

— Не си ли чувала?

— Какво да съм чувала?

— Някога имах свой малък кораб, превозвах товари по всички брегове на морето. А понякога и надалеч, през безбрежния океан чак до Фаранда, дори до Мъгливото море. Мнозина ме намразиха, повечето бяха от тукашната гилдия и от онази в Туркад. Не искаха други да им отнемат от печалбите, нали така! Имах си всички решителни и документи, но за мен все оставаха товарите, дето никой друг не ги ще — вонящи кожи, веднъж и трупове, отровен живак, сярна киселина… Не забогатях, но поне оцелявах!

Пендер млъкна, докато минат по мост, състоящ се от една-единствена дъска над буен поток. Дъската се огъваше коварно, сякаш се опитваше да ги хвърли във водата.

— Справях се умело, исках по-малко пари, понякога ми се падаха и свестни стоки — вълна или масло. А веднъж превозвах и подправки.

Пак поеха нагоре по стръмнина между проскубани ели. Дебелакът дишаше тежко, едва газеше в калта. Щом излязоха на билото, той се тръшна на един дялан камък и пак се оплака:

— Болят ме краката.

Свали ботушите, за да разтрие ходилата си.

Талия се огледа. Наоколо бяха пръснати още късове обработен камък, зад тях се виждаше паднала колона. Останки от крайпътен храм или заслон, построен във времена на по-голямо благоденствие.

— Омотай си краката с плат, иначе скоро няма да можеш да стъпиш — посъветва го тя. — А и защо да не обядваме по-рано? Ей сега ще извадя храна.

Талия наряза хляб, сложи парчета подлютено месо и сирене, намаза отгоре горчица и му подаде едната филия.

— Същото като вчера…

Пендер погълна всичко на няколко огромни хапки и не му стигна. Талия бутна в ръцете му целия самун.

— Бях в Ганпорт — продължи той — да натоваря бъчви с масло от кораб, дето трябваше да остане в дока за ремонт на руля. И стоката беше за най-добрия ми клиент. Отидох в кръчма вечерта да отпразнувам, ама когато се върнах на кея, пазачите ги нямаше никакви, а корабът ми… целият в пламъци. Изгоря за минути. Знаех си, че ония от гилдията ме прецакаха, но нищичко не можех да направя. А собственикът на товара дойде да ме търси. Плюх си на петите и оттогава не съм се връщал. Накрая се сврях да греба по Гар в оная воняща дупка Нарн. И пак за мен оставаше каквото друг не искаше. Но дотук беше! Всичко ще направя, за да се сдобия с нов кораб. Всичко! — зарече се той с натъпкана уста.

Не разговаряха много по пътя следобед и по здрач стигнаха до брега на по-широка река — това беше Гонел. Намериха лодкар да ги превози. От другата страна пътеката продължаваше по течението. Вървяха още няколко часа до Ганпорт.

Когато се помъкнаха уморени по осветените с фенери улици, Талия умуваше как да постъпи. Мендарк хем я помоли да държи Пендер под око, хем не искаше лодкарят да научи кой е посредникът им в града.

— Защо не отидеш да огледаш на пристанището? — предложи тя накрая. — И аз ще поразпитам тук-там. Хайде да се срещнем по-късно да хапнем. Коя кръчма предпочиташ?

„Четирите риби“, западнало ханче, беше точно срещу тях, а наблизо се виждаше входът на още по-невзрачния „Ганел“.

— Не и в тия — поклати глава Пендер. — Тук се запиват хората от града. Моряк няма да им прекрачи прага. Храната не я бива, пък и късно вечерта изобщо не готвят. Ей там — посочи той — до пристанището. „Летящото бамунди“ беше най-приятното местенце преди време, и то отворено денем и нощем. Ако сме късметлии, ще се видим там след два часа.

Затътри се към брега с тромавата походка на моряк, Талия нахлузи качулката на главата си и тръгна да върши своята работа.

 

 

А в бивака следващият ден започна зле. Лилис се събуди от нечие пъшкане и стонове.

— Какво става?! — подскочи тя и се препъна в мрака.

— Ръката ми… — изохка Осейон. — Боли все едно ще се пръсне.

Той се заклатушка към огъня и съдра бинтовете. Средният пръст се бе подул двойно, почернялата кожа лъщеше, изопната като барабан. И примигващият Мендарк излезе на светло, само погледна пръста и натърти:

— Трябва да го отрежем.

— Не! — втрещи се Осейон.

— Стига де! Помня как поведе атаката на крепостната стена, когато превзехме Туркад. След победата те видях със счупена стрела в рамото, която дори не бе усетил, и още толкова рани, че те кърпиха шест часа.

— Ама аз… ох…

— Или пръста сега, или цялата китка след два дни — безжалостно продължи Мендарк. — И без един пръст може, но със саката ръка… — Паузата се проточи зловещо. — Ако си еднорък, каква полза от тебе? Лилис, събуди тези моряци да го държат неподвижен.

Тя изтича до втория заслон.

— Няма ги! — извика от другия край на поляната.

Мендарк се разпсува цветисто.

— Недей така пред детето… — промърмори Осейон, макар да не откъсваше поглед от пръста си.

— Лилис, натисни ръката му върху това — посочи Мендарк с дългия си нож един дънер наблизо, после пъхна острието в жаравата.

Осейон отпусна на дънера своята длан колкото лопата и изопна средния пръст.

Лилис хвана китката му с тънките си ръце и се опря върху нея с цялата си тежест. В светлината от огъня гноясалият пръст приличаше на черна наденица. Мендарк извади ножа, трепна от допира до нагорещената дръжка, огледа острието придирчиво и го върна в огъня. Порови в джоба си за парцал, уви с него дръжката и пак хвана ножа. Острието вече просветваше в оранжево. Нагласи го над пръста и прецени къде трябва да отреже.

— Побързай де! — изхриптя Осейон.

Лилис се пулеше втрещена. Ножът застина за миг, премести се мъничко, докосна поразената плът със струйка дим и тогава Мендарк натисна с все сила.

Осейон изрева и ръката му отскочи толкова неудържимо, че Лилис изхвръкна във въздуха и тупна по задник на един разтег от войника. А Осейон подскачаше в кръг и тръскаше ръката си. Мендарк се отдръпна встрани, отпуснал димящото острие надолу.

Лилис пак пристъпи кротко към дънера. И тримата се вторачиха в отрязания пръст. Лесно доловиха вонята на гнилоч. Стори й се, че ей сега ще повърне. Мендарк посегна с ножа и с едно ловко движение запрати парчето плът в огъня, после дълго се вглеждаше в раната — беше се спекла от изгарянето и почти не кървеше.

— Май спасихме ръката — отсъди накрая. — Засега недей да я превързваш. Нямам нищо за облекчаване на болките освен върбова кора, не вярвам да ти помогне много.

— Предпочитам онова бренди, което държиш в сандъка — смънка Осейон, беше пребледнял също като Лилис.

— Ще направя закуска — обади се момичето и започна да шета от другата страна на огъня.

— Другата новина тази сутрин не е по-весела — поклати глава Мендарк, щом сложиха на коленете си металните паници с овесена каша и мед.

Осейон мълчеше. Стискаше непохватно лъжицата с палец и показалец, начесто се заглеждаше в пролуката между пръстите си. Понякога потръпваше, а щом се нахрани, взе чашата с горещ чард и легна под навеса.

Мендарк остана в компанията на Лилис. Взря се в това кльощаво бездомниче със сребриста коса и умни очи. Искаше му се да си поприказва. Тя вдигна глава, срещна погледа му и се извърна. Изобщо нямаше желание да се навърта около него. Мендарк беше всемогъщ, а тя — нищожество.

— Лоша новина — пак подхвана Мендарк и се прокашля. — Какво да правим сега?

Не очакваше отговор, просто се нуждаеше от слушател, за да умува на глас.

Но Лилис изпъна три пръста.

— Първо — крием златото. Второ — местим бивака. Трето — бдим да не се върнат. Четвърто… — изпъна и четвърти пръст, но се поколеба унило. — Може да идат в града и да ни издадат на врага. Може Талия да е попаднала в клопка. Може да дойдат кораби.

Той се изненада от разсъжденията й, макар и да не им помагаха с нищо.

— Каквото и да стане, ние сме само трима, и то безпомощни окаяници.

— Та ти си чародей! — напомни Лилис по-дръзко. Преди месец не би посмяла и да го погледне. — Аз пък мога да водя и да се крия, а… — Запъна се. — Той е грамаден и силен — посочи към навеса. — Не сме безпомощни.

Мендарк се вгледа проницателно в нея.

— Продължавай. Още какво умееш, но не искаш да си признаеш?

— Нищо. — Бяха се опитали да я приобщят към джебчийската сган, но макар и чевръста, Лилис не склони. — Татко ме научи, че е лошо да крадеш.

— Обикновено е така, но не и когато те заплашва гладна смърт. Пък и няма нищо лошо да откраднеш от врага си.

Тя премълча. Нямаше желание да говори с него, боеше се да не я оплете хитро с думите си. Но цял живот бе свикнала да се подчинява, затова зяпаше в краката си и го слушаше. Предпочиташе да слезе до вира между скалите, да се изкъпе и да изпере дрехите, които носеше от няколко дни. И все й се привиждаше черният димящ пръст върху дънера, не можеше да забрави страданието изписано по лицето на Осейон, който се държеше толкова мило с нея…

Усети че е минало немалко време.

— Трябва да се измия.

Мендарк не каза нищо.

Взе си раницата и слезе боса по склона. Когато се върна, Осейон стоеше върху висока издатина и наблюдаваше морето. Двата сандъка бяха отворени, а Мендарк се провираше задъхан между дърветата с тежка кожена торба във всяка ръка. Отиде да му помогне.

— Няма нужда! — озъби се той. — Сам ще се оправя.

Лилис сви рамене. Златото си беше негово. Надникна в сандъците — единият вече бе празен, в другия оставаха три торби на дъното. Просна дрехите си на храст и пак седна до огъня.

 

 

Предишната вечер Талия чакаше в „Летящото бамунди“, но Пендер не се вясна. Тя не се обезпокои излишно. Засити се с голяма порция бамунди на скара, подправено със скъп пипер и сок от зелен лимон, изпи половин паница поносимо бяло вино и си отспа. Когато се събуди, не я болеше главата. Долу завари Пендер посърнал и с кръвясали очи от нощта, прекарана из кръчмите. Тъпчеше се изобилно на закуска.

— Говорих с посредника на Мендарк — каза му тя тихо. — Ще ме потърси, ако чуе за някоя лодка. Само че трябва да сме изключително предпазливи. Игър има много шпиони и един от корабите му се е отбил за малко вечерта на онзи ден.

— И аз чух. Но тук не го обичат, пък и си мисля, че нашето злато струва повече от неговите обещания или заплахи. Видях разни дървении, които може би са за продан, макар и прескъпо.

— Колко скъпо?

— За стотици тели!

— Я ми ги опиши.

— Първият е рибарско корабче, големичко, но пък твърде старо. Познавам капитана. Преди месец-два бъчва му смазала крака при товаренето. Вече не му е по силите да плава, а синът и дъщерите му не искат и да чуят за морето. Още преди войната търсел на кого да продаде кораба, обаче е алчен.

— Колко?

— Седемстотин. Прекалява за толкова похабено корито, дори в тези времена.

— А другият?

— Вторият е стар търговски съд като онзи, който имах преди, но е по-солиден. Вярно, бавничък е, затова пък здраво построен. Може да плава навсякъде, дори до Крандор.

Очите на Пендер блеснаха.

— Защо го продават?

— Убили собственика в Туркад, още щом започнала войната. Семейството е принудено да продава.

— Хм… Харесва ти, а?

— Да, но цената е огромна — деветстотин и петдесет.

Талия си потърка брадичката. Ганпорт не беше като Туркад, но Пендер въпреки това се мъчеше да одере кожата на Мендарк.

— Искат много пари, а са бавни. И двата не са каквото ни е нужно. Други няма ли?

— За останалите хич не ми се мисли.

Тя се отказа да го разпитва и прекара деня в странноприемницата, за да не се набива на очи. Излезе навън за малко, но си послужи с дребна илюзия — изглеждаше по-възрастна, ниска и грозновата.

Вечерта при нея дойде посредникът на Мендарк — висок жилав мъж с набола по бузите черна брада и космати ръце. Носеше дълга тъмнокафява роба, стегната на кръста с кожен колан.

— Намерих нещо, което ще ви свърши работа, ако се престрашите. — Говореше съвсем тихо, наведе се над масата и в устата му блесна златен зъб. — Кораб на контрабандисти, майсторски изработен, просторен и бърз. И цената си я бива, съвсем поносима е.

— А какво не е наред тогава?

— Превозвали са с него незаконно разни… масла и билки. Забранени неща. Капитанът и екипажът бяха екзекутирани, собственикът — изгонен от гилдията, а началникът на митницата конфискува кораба. Името на този съд е в черните списъци на пристанищата навсякъде в Мелдорин, че и в по-далечни места. На времето направо са щели да го изгорят.

— Да чудесно ни подхожда.

— Ще си имате неприятности навсякъде. Ще ви бавят, ще увъртат, ще ви разпитват до полуда.

— Само да ни пренесе до Зайл, другото не ме интересува. Кой го продава?

— Началничката на пристанището от името на митницата.

— Значи ще напишат нови документи на кораба, за да си имаме по-малко неприятности. Кога мога да го огледам?

— Сутринта. Иди в канцеларията на пристанището.

 

 

Когато Пендер се върна и чу новината, никак не се зарадва.

— „Черният опал“! Всичко знам за него. Недей!

— Не е ли каквото ни трябва?

— Разправят, че е великолепен кораб, но не си струва, защото ще загазим.

— Ще го огледам в седем сутринта.

— Потърси си и капитан, и екипаж — нелюбезно отсече Пендер.

— Просто ела с мен да го видиш.

— И да промениш името, няма да се отървеш от лошата му слава. Във всяко пристанище, където спрете, ще ви тормозят, ще ви претърсват, ще ви бавят, дори може да ви затворят за седмица-две в тъмницата, ей така — да ви покажат колко им е неприятно, че сте на този кораб.

— Значи никъде няма да спираме, а ще плаваме чак до Зайл.

Пендер изви очи към тавана в безмълвно „що за слабоумие“. Колкото и да спориха, той не отстъпи.

— Щом е така, не получаваш остатъка от уговореното — студено напомни Талия и му обърна гръб.

Тази нощ спа зле.

Вятърът още носеше дъжд сутринта, докато тя вървеше към пристанището. „Черният опал“ бе вързан за стар кей зад митницата. Корабът беше боядисан в черно, със сини, червени и златни кантове. Красив съд, дълъг седем-осем разтега. Талия получи разрешение от началничката на пристанището и се качи на борда. Тогава се появи и Пендер, изчервен и задъхан. Талия му махна да дойде при нея.

— Щом бездруго бъхтах пеша чак дотук, защо да не погледна — оправда се той.

Тя реши да не се заяжда. Пендер провери всичко по „Черния опал“ много старателно, макар и с голямо нежелание. Когато пак стъпиха на кея в проливния дъжд, Талия позна по изражението му, че корабът е превъзходен.

Влезе повторно при началничката на пристанището — дребничка мургава жена със стегната на тила коса.

— Цената е шестстотин златни тела — каза тя, отвори някаква счетоводна книга, но я затвори, без да погледне. — Определена е от митницата и нямам пълномощия да се пазаря. Цената е справедлива при тази слава на кораба, иначе щеше да е двойно по-висока. Проявявате ли интерес? Редно е да ви предупредя, че и пратеникът на Игър вече подпитваше за този кораб.

— Само подпитваше ли?

— Може би не му е позволено да харчи толкова много пари. Но след няколко дни… Кой знае.

— Кога можете да съставите документите?

— Следобед ще бъдат готови за подписване и подпечатване.

Талия й благодари и излезе. Пендер седеше намръщен на верандата отпред и зяпаше дъжда.

— Не искаш ли ти да го купиш?

— Не, въпреки че е чудесен кораб. Щеше да струва поне хиляда, само да не носеше това име. Бездруго ще ми бъде трудно да започна всичко отначало, не ми трябва и такова бреме. Впрочем нямам и парите.

— Е, аз ти предлагам отстъпка. Мендарк ще купи кораба, а ти ще си капитан, докато пристигнем в Зайл. Ако дотогава се убедим, че „Черният опал“ носи големи неприятности, ще се отървем от него, ако ще и на загуба… за сметка на Мендарк.

— А моите пари?

— Редно е да вземеш по-малко, щом корабът не е твой. Но ти поработи усърдно за нас, а и вече загуби една лодка. Склонна съм да вземеш всичко, което уговорихме. Е, съгласен ли си?

Той й протегна ръка с видимо облекчение.

— „Черният опал“ обаче ще ни навлече беди.

— Хайде да приключваме. — Влязоха и Талия заяви: — Купувам го.

— Името? — попита жената.

— Аа… Кое име? На кораба ли?

— Чие име да впишем в документите? За себе си ли го купувате или за друг? Ако собственикът ще е друг, задължително е да представите пълномощно. И не забравяйте, че наказанията за лъжесвидетелстване тук са много сурови.

— На мое име — реши Талия. — Аз съм Джалис Безун, доскорошна жителка на Туркад.

— Имате ли документи?

— Да, в странноприемницата.

— Донесете ги за прехвърлянето на кораба.

— Разбира се.

Талия за малко не си глътна езика — предстоеше й да фалшифицира документи.

Плати шестстотин тела. Пендер се озърташе небрежно да провери колко монети остават в голямата кесия. Талия получи великолепно украсена разписка с внушителен печат.

— Тъй… — промълви тя, докато слизаха по стъпалата пред входа. — Замажи онова име. Наречи кораба… да, наречи го „Хлапето“. Да е по-нормално. Купи достатъчно боя да го пребоядисаме целия по пътя. От колко време имаш нужда да набавиш всички припаси?

— За да ни стигнат до Зайл ли?

— Да.

— Ами те са ошушкали всичко: инструменти, въжета, запаси, каквото се сетиш. И виж ги тия платна — протрити до дупка! Значи ще набавям нещата до утре вечер, и то ако имам късмет.

Талия сви устни.

— Толкова дълго ли? Мендарк бездруго се гризе от тревоги. Добре де, утре. Нека сме готови за отплаване, когато притъмнее.

Вървяха обратно към странноприемницата и изведнъж зърнаха позната фигура, която тъкмо завиваше в пресечка. Нямаше как да сбъркат якото ниско тяло и моряшката походка.

— Но това не е ли Черт?

— Фарш! — избълва Пендер и кресна силно: — Ей!

Главата на мъжа пред тях се изви светкавично и той си плю на петите. Когато дотичаха до началото на пресечката, от него нямаше и следа.

— Тази история никак не ми допада! Пендер, що за хора са твойте моряци?

— Работливи, но не по-честни, отколкото им се налага да бъдат. Питаш дали им имам доверие? Как пък не!

— Те сигурно са ни издали на агентите на Игър — изсумтя Талия.

— При толкова злато в онзи бивак? По-скоро събират шайка главорези, за да се качат в някоя лодка и да отидат да го присвоят.

— Мендарк ще се справи с тях — промърмори тя, но не убеди дори себе си. — Най-добре да се върнем там.

— Не бива да се връщаш, преди да подпишете документите. В пристанището ще намериш някой да те откара, но като си представя цената…

— Да, соленичко ще ми излезе. С тебе ще се видим в канцеларията на пристанището за подписването. Утре вечер искам да ни прибереш от онзи бивак, дори да не си купил всичко необходимо.

Талия се прибра в странноприемницата и изпрати съобщение на посредника на Мендарк, но той бе излязъл някъде по работа. Тя излезе отново да си купи мастило, перо и по-качествена хартия. Следващите три часа прекара в усърден труд над фалшивите документи. В тях името й бе Джалис Безун от Ророс в далечния Крандор (нямаше как да избяга от външността и произношението си), през последните пет години търговка на подправки в Туркад с разрешение, подписано от Магистъра. Нанесе релефните печати откъм обратната страна на листовете с тъпия край на игла — убийствено бавно занимание. Разтърка печатите с дъното на бутилка, за да ги замаже правдоподобно, но съзнаваше, че свърши нескопосана работа. Подправи подписа, нанесе датата и добави личния печат на Магистъра върху черен восък. Похаби още цял скъпоценен час да състарява хартията с прах, събран по перваза на прозореца. Накрая сгъна листовете и ги прибра в кесията си заедно с малко карамфил и кора от ароматно орехче.

 

 

Документите на кораба още не бяха подготвени и когато най-сетне ги попълниха, подписаха, подпечатаха и регистрираха, вече се здрачаваше. Щеше да стигне твърде късно при лодката, която бе наела.

— Сега да видя вашите документи, моля — протегна ръка началничката на пристанището.

Жената ги прегледа недоверчиво, дори ги вдигна към светлината, за да провери релефния печат. Но след миг-два сбърчи нос и подсмръкна.

— Карамфил… — Плъзна пръст по восъчния печат и добави: — Имате влиятелни приятели.

Нави на руло документите на кораба, пъхна ги в калъф от промазан плат, стегна вървите в края и сериозно връчи всичко на Талия.

— Желая ви сполука.

Талия отиде да си вземе раницата от странноприемницата. Искаше й се да тича, но не биваше да привлича внимание. Появи се на кея по тъмно. Собственикът на лодката разпери ръце с дланите на горе.

— Късно е вече. Плитчините тук са много опасни. Не смея да минавам покрай тях през нощта.

— Сделката се отменя! — избълва тя бясно.

А бандата на Черт може би вече плаваше покрай брега…

Върна се в странноприемницата, но не завари Пендер. Какво да прави? Мендарк в никакъв случай не беше безпомощен, но ако цяла шайка отрепки го нападнеше изневиделица, някой сполучлив удар можеше да му види сметката като на всеки друг. Немислимо беше да се добере до бивака преди утрото, ако ще да ходи неспирно.

Най-сетне влезе и Пендер. Тя му предаде документите на кораба и обясни останалото.

— Е, Черт си е мърляч. Не ми се вярва да е успял да ги подкара натам още днес.

— Но сутринта…

— Ами да почакаме дотогава, нали така! Може пък времето да се обърне и да ги спре. Тук често се случва.

През нощта се разрази буря със свирепи ветрове и проливен дъжд. Талия беше на пристанището още със зората, но там никой не се мяркаше, а морето си бушуваше както преди. Тъкмо понечи да се обърне и с ъгълчето на окото долови предпазливо движение в другия край на кея. Нахлупи качулката и тръгна безгрижно натам. След петдесетина крачки се скри от дъжда до рибарска лодка, изтеглена на сушата за поправка. По остърганата част от корпуса нямаше миди.

А човекът, когото реши да наблюдава, също се свираше между две лодки и се взираше в трета малко по-нататък. Неколцина мъже я подготвяха за отплаване. Пред очите й платното се издигна на тласъци и малкият съд се отдалечи тромаво от пристана.

Лодката пак кривна към брега, плъзна се недалеч от нея. Космат звероподобен мъжага се развика и зашлеви кормчията. Лодката свърна рязко навътре в морето. Талия зърна съвсем ясно Черт, който опъваше някакво въже. След малко шайката се скри в мъглата и дъжда.

Съгледвачът мина покрай Талия, но тя не успя да разгледа лицето му. Проследи го обаче как се качва на един от няколкото кораба под флага на Игър, акостирали в редица. Съвсем скоро жена скочи на кея и се втурна към най-близката странноприемница.

И Талия препусна, в този дъжд нямаше кой да се зазяпва в нея. Когато нахълта в своята странноприемница, раната в бедрото й смъдеше. Никой не знаеше къде е Пендер, затова му остави бележка и, обзета от силен страх, закрачи по калните пътеки към бивака с цялата бързина, на която беше способна.