Йън Ървайн
Кулата върху разлома (29)

29. Обсебване

Мейгрейт се събуди в леглото на Игър и протегна ръка към своя любим — първия мъж, който я бе държал в прегръдката си. Нямаше го в постелята. Игър бе избягал от нея.

Тя се разочарова, но не се учуди — знаеше колко е обсебен от делото си, от желанието да залови Мендарк. Мейгрейт се изкъпа и си изяде закуската, поднесена от Долода, после отиде да види как е Фейеламор.

Завари я все така слаба, но не и лишена от злобна заядливост.

— Защо не носиш очилата? — скара й се Фейеламор. — Нима желаеш всички да видят срамните ти очи?

— Гордея се с очите си — усмихна се Мейгрейт и вирна глава.

Днес нищо не можеше да й развали настроението.

— Какво те е прихванало?! — възкликна Фейеламор в безсилна ярост.

— Имам си любовник!

Мейгрейт почувства прилив на радост, докато изричаше думите, от които само преди ден би се смутила. А Фейеламор сякаш се смали в леглото си.

— Иг… Иг… — заекваше тя.

— Да, Игър! — весело потвърди Мейгрейт и откри удоволствието да се гордее. — Моят любим, моят любим!

Излезе с танцуваща стъпка от стаята, без да се огледа.

А зад нея Фейеламор се мяташе безпомощно. Краката й се сгърчиха, мускулите по шията й се стегнаха, по устните й изби пяна. Сви юмруци конвулсивно и ноктите раздраха кожата на дланите й.

— Не… няма!… — Думите се изтръгваха с мъка от гърлото, лепкава слюнка се стичаше по брадичката й. Тя непохватно се подпря да седне на леглото. — Ти си моя! И когато… си свърша работата… той никога… не би посмял… да те погледне.

Мейгрейт беше ключът за осъществяване на замисъла, за който Фейеламор се трудеше от столетия — да съкруши Възбраната и да отведе фейлемите в родния им Талалейм. Нищо нямаше да й попречи, най-малко пък самонадеяна мижитурка като Игър. Тя се овладя с дълбоки свирещи вдишвания и щом я споходи спокойствието, потърси у себе си силите, които бе изгубила след Събора. „Не са изчезнали — внушаваше си отчаяно, — само са се скрили. Но къде?! Непременно ще си ги върна. Талалейм скърби за нас. Аз съм едно с фейлемите. Щом трябва, така ще бъде! Ако ще и да се пръсна на парченца, докато се опитвам.“

Тя вложи всичките си сили, загриза я такава болка, сякаш органите й се разкъсваха, но нехаеше за това. Фейеламор черпеше сили от незнайни запаси и постепенно образът на Мейгрейт се избистри в съзнанието й. Съсредоточи се, докато не го изпипа до такова съвършенство, че никой не би открил разлика. И тогава отдели образа от ума си, пренесе го във въздуха пред себе си.

Илюзията се въртеше полека пред очите й, а Фейеламор достъкмяваше по някоя подробност — извивката на ухото, блясъка на косата, очертанията на рамото. Още преди да приключи, започна да й прималява, но тя се справи.

Вече можеше да се заеме с дребните промени в облика на Мейгрейт. Мъничко разшири носа, направи очите по-хлътнали и им придаде сиянието на жарава. Погрижи се и кожата да помургавее недоловимо. Косата доби лъскавата синееща чернота на кароните. Отново й призляваше, още по-неудържимо. Фейеламор знаеше, че не може дълго да използва дарбите си.

Къде ли беше Мейгрейт сега? С последни сили я откри с ясновидството си — изкачваше се по стъпала към бойниците на покрива.

— Върви! — прошепна Фейеламор на илюзията. — Свърши каквото трябва, и то добре. Втора възможност няма да получа.

Промененият образ изчезна. Фейеламор го насочваше с ума си по коридорите и стълбищата — толкова тежко усилие, че все едно носеше самата Мейгрейт на раменете си. И едва когато се увери, че илюзията е достигнала целта си, тя се свлече от леглото на пода и не шавна цял ден.

 

 

Мейгрейт отиде в щаба на Игър, но не го намери там. Никой не знаеше къде е отишъл, тя обикаляше с часове крепостта, без да го открие. А дали не беше на бойниците горе? Тъкмо се качваше по стълбата и изпита безпокойство, обгърнало я като було, очите й се замъглиха за миг, зави й се свят. Чувстваше, че преживяното снощи с Игър е твърде мимолетно. Отърси се от унинието и продължи нагоре, но краката й някак натежаваха.

Игър стоеше при бойниците на старата твърдина. Мейгрейт спря и го погледа как крачи трескаво — неравномерните движения, провлачването на пострадалия му крак, наведената глава. Стигна до края и тръгна обратно.

Вдигна глава само на няколко крачки от нея. Зърна фигурата й в сянката под навеса за часовите и се смръзна насред крачка. Лицето му се скова.

— Ох, Мейгрейт… Аз съм глупак. Снощи си помислих, че…

Тя излезе на ярката светлина и протегна ръце към него. Илюзията на Фейеламор се разлюля и се сля с истинската Мейгрейт. Очите й пламнаха като сигнални огньове.

Игър се вцепени. За миг видя в нея по-дребно, прелестно, женствено подобие на самия Рулке. Но това, че тя беше жена, изобщо не укроти ужаса му. Напротив — та нали той бе прекарал нощта, легнал беззащитен до нея? Въобрази си, че е дошла да го измъчва, да овладее съзнанието му също като Рулке.

— Аа! Махни се!

Заслони лицето си с ръце.

И Мейгрейт се смръзна. Виждаше смътно, сякаш се напъваше да гледа през мараня. Но щом Фейеламор падна в несвяст, илюзията се свлече като копринена нощница.

— Игър, защо?… — прошепна Мейгрейт.

Тя отново изглеждаше както обикновено, но в наситеночервените й очи той откриваше присмех. Ръцете му се отпуснаха, лицето му се изопна. Кимна й неприязнено като на позната, на която дължи пари, и закуцука покрай нея.

Мейгрейт не можеше да проумее какво се случи, чудеше се какво ли е сторила снощи, та му е нанесла такава смъртна обида. Не знаеше как да преодолее болката, че е отблъсната.

 

 

Събра колкото смелост й бе останала и го последва към щаба, където цареше пълен хаос. Влезе скоро след Игър и успя да чуе неговия яростен рев:

— Какво?! Изплъзнал се е?

— С-сигурно е бил в пристанищния град през цялото време — ломотеше нещастният Чейки.

— Ще ги смажа! Ще потопя кейовете в морето! — бушуваше Игър на излизане.

Мейгрейт не се втурна подире му. Знаеше, че не мисълта за Мендарк го терзае най-силно, а нещо свързано с нея, но той не искаше да го сподели. Разбираше и защо Игър вече се натъкваше на злополучни обрати. Липсваше му гъвкавост. Способностите, с които побеждаваше във войната, не подхождаха за управление на непокорните жители на Туркад и бунтовно настроените хора в Банадор. А и тя подкопаваше неговата увереност, върна го към най-дълбоко затаените му страхове. Какво пък толкова имаше у нея, че започваше да вреди на всеки, с когото се срещне? Само Фейеламор би могла да й отговори, но никога не би склонила, особено след като Мейгрейт й се опълчи.

Три дни Игър се щураше като луд из крепостта. Никой пълководец или съветник не успяваше да го заговори освен Вартила. В щаба той внимаваше да не среща погледа на Мейгрейт, не искаше да се разхожда с нея и дори не припарваше до леглото си, ако и тя е в спалнята. И с всеки ден имаше все по-отчаян и посърнал вид.

Мейгрейт подпитваше всички, които го познаваха, дори Вартила, но никой не го бе виждал в подобно състояние.

Отново го намери горе при бойниците. Изглеждаше зле едва ли не като Фейеламор и щом я видя, понечи да се измъкне по другата стълба. Мейгрейт притича и го хвана за рамото.

— Трябва да поговоря с тебе. Това ме съсипва.

— Ами върви си — отвърна Игър. — Нито мога да те задържа, нито искам.

— Не и преди да узная какво ти пречи. Да не съм те оскърбила неволно? Или съм толкова окаяна любовница, че не ме понасяш?

— Друго е…

Игър изви глава, за да не среща погледа на терзаещите го очи.

— Какво? Трябва да знам!

— Страхувам се — смънка той.

— От мен ли?!

— Не — явно излъга Игър.

— Тогава от какво? Моля те, кажи ми!

— Мендарк се измъкна. А защо половината уелми се отрекоха от мен и станаха гашади? Какво ли кроят? И защо тъкмо в Шазмак? Каквито и да са плановете им, аз не съм готов, но пък те знаят всичките ми тайни. Не биваше всичко да се обърне така!

„Ами недей да хленчиш — помисли Мейгрейт. — Стегни се и направи нещо.“

Игър й обърна гръб и се затътри покрай стената.

Очевидно нямаше намерение да сподели с нея какво го притеснява толкова. Но как би могла да налучка? Мейгрейт беше готова дори да се втурне и да обсипе с въпроси Фейеламор, но бившата й господарка лежеше в пълна безчувственост от три дни… Три дни ли?! Точно откакто Игър започна да се държи толкова странно с нея. Най-после започваше да съзира грозната истина. Фейеламор май бе отпаднала след злоупотреба с дарбите си. Но как е възможно, нали уж нямаше никакви сили? Или все пак имаше?…

За миг си спомни как я гледаше Игър, когато тя заспиваше. Уплашено. Всичко се подреждаше в ума й — необичайното усещане, когато се качваше по стъпалата, замъгленото зрение, стъписването на Игър, сякаш виждаше не нея, а някой друг. Ами да — напомнила му е с външността си за неговия враг Рулке!

Щом прозря истината, почувства се достатъчно решителна да се изправи и срещу Игър, и срещу самата Фейеламор. Вярно, постепенно проумяваше, че Игър не е какъвто си го представяше доскоро, но не би позволила на Фейеламор да направлява и занапред живота й. Изтича след Игър и му препречи пътя.

— Знам какво те безпокои, но се заблуждаваш — каза тихо.

Той потръпна и пак се постара да не срещне погледа й.

— Очите не ме превръщат в твой враг. — И този път не дочака отговор. — Не разбираш ли какво е направила Фейеламор? Не разпозна ли илюзията?

— Илюзия ли? — искрено се озадачи Игър.

— Ела е мен и ще се убедиш.

Докато слизаха, тя сподели подозрението си и го накара да застане зад вратата.

Фейеламор лежеше неподвижно. Мейгрейт впи пръсти в раменете й и я раздруса, после я зашлеви толкова безмилостно, че по бледите бузи избиха червени петна. Накрая клепачите на Фейеламор затрепкаха.

— Какво си ми сторила? — кресна Мейгрейт.

Бившата й господарка успя да се усмихне тържествуващо.

— Глупакът се хвали, че е чародей… а нищичко не схвана! — изграчи тя. — Ти си моя и така ще бъде.

После пак изпадна в безсъзнание.

А Игър приличаше на човек, чиито кости са омекнали.

— Заблудила ме е с илюзия! — Свлече се покрай стената. — Мен!

Тръскаше глава невярващо. Уважението на Мейгрейт към него поизбледня още малко, но нямаше да се откаже толкова лесно. Помогна му да се качи по стълбата, без да я интересува дали Фейеламор ще живее, или ще умре.

 

 

В Туркад свършваше зимата с дъждовете, лапавицата и хапещите ветрове. Най-сетне настъпи пролетта. А Игър беше вечно настръхнал, като че се боеше някой още по-могъщ враг да не изникне отнякъде, за да му отнеме империята. Дали гашадите подготвяха завръщането на истинския си господар? Спомените как Рулке се бе просмукал в ума му, страхът от появата на мъглявината-скорпион се засилваха.

Няколко седмици Игър отбягваше Мейгрейт от срам, но накрая потърси отново компанията й. Пак се разхождаха рано сутрин и късно вечер по стените на крепостта. Държеше се приятелски с нея, стига тя да не му досаждаше прекалено, а и да носеше очилата си. Но не я чувстваше толкова близка, че отново да легне с нея.

Мейгрейт изпадаше в отчайваща неувереност. Открай време обаче живееше със страха, че ще й измъкнат под носа онова, за което копнее най-силно, затова не се издаваше. Задоволяваше се с каквото получаваше и не очакваше нищо от утрешния ден.

Игър се занимаваше с въвеждането на ред и управлението на завладените земи. Макар че покори повечето области в империята си, жителите на Туркад се оказваха най-вироглави и не можеше да си позволи небрежност. А отвъд морето в Никеранд избягалият Тилан и помощникът му Беренет събираха огромна армия за нашествие.

 

 

— Игър… — започна Мейгрейт веднъж.

Той само изхъмка, наведен над карта на Никеранд.

Тя се поколеба, макар че от месец въпросът напираше на езика й.

— Когато бях твоя пленница във Физ Горго миналата есен… Един ден ми обеща, че ако ти разкрия къде е Фейеламор и защо тя иска да се сдобие с Огледалото, ти ще ми кажеш кои са били моите родители, какво ги е сполетяло и защо са навлекли такъв позор на фейлемите.

Той се напрегна, но не промени позата си.

— Ти обаче отказа — напомни студено, стрелна я с поглед и пак се извърна, преди да е видял очите й.

— Не можех да изменя на господарката си… Нима не разбираш? Но сега всичко е различно и те моля отново.

В този момент Мейгрейт приличаше на изпълнено с надежда дете.

— Толкова ли е важно за тебе?

— И още питаш! Ако не науча това, аз съм нищо — без родители, без род, без прадеди. Трябва да знам!

— Цял живот си служила на Фейеламор. Как тъй не си й задала този въпрос?

— Рано ме отучи от подобна дързост. А и никой от фейлемите не продумваше за моите родители. Кажи ми! Желанието да знам ме измъчва.

— Съжалявам… Не мога. Тогава си въобразявах, че знам истината — едно от нещата, които научих чрез Огледалото.

— Въобразяваше си?! Какво означава това?

— Не напразно го наричат Лъжовното огледало. Оттогава обаче се убедих що за измамна вещ е то. Не бива да се доверяваш на нищо, което Огледалото ти е показало. Не забравяй това, ако някога се случи да го държиш в ръцете си. То мами!

Игър остави линийката на масата и излезе припряно.

„Нима? — усъмни се Мейгрейт. — Използвал си го години наред, за да шпионираш враговете си. Нали така постигна могъществото си? Нямаше да успееш, ако Огледалото показваше само лъжи.“

Не искаше да му повярва, защото би стъпкала мечтата си, а я лелееше още откакто взе Огледалото във Физ Горго и то оживя, откликна на присъствието й, въведе я в цял нов свят и друг живот, в който нямаше да е вечно подвластна на Фейеламор. Живот, в който щеше да е ценна и сама по себе си. Размишляваше непрестанно за това.

Не й се искаше обаче и да обвини Игър в неискреност. Тя не се доверяваше лесно, но въпреки твърде обезсърчаващите им отношения не можеше и да се откаже от доверието си към него. Повече не спомена произхода си, но не се отказа от стремежа да научи коя е всъщност.

 

 

— Значи нищо повече не си научил за Каран? — подхвърли, когато седнаха да вечерят.

Имаше съобщения, че са я виждали в Ганпорт, по-късно и в Грейнуис на отсрещния бряг на Туркадско море. Умели съгледвачи бяха проследили и Мендарк до Зайл, но там Игър изобщо нямаше влияние. А за Тенсор се знаеше само, че е отнесъл Огледалото някъде на север.

— След Грейнуис — нищо. Тръгнала е на север, после на изток. Може би скийтовете ще донесат вести. И там имам един-двама шпиони. Тази твоя Каран е забележителна жена.

— Далеч по-забележителна, отколкото можеш да си представиш — разсеяно промълви Мейгрейт.

Игър се напрегна, остави чашата с ласий на масата, хвана раменете й и я привлече към себе си. Дори се престраши да я погледне в очите, но пък тя беше с очилата.

— Нещо си пропуснала да ми кажеш за нея. — Сега Игър беше нащрек. — Какво?

— Нищо.

Мейгрейт се стъписа, че е разбудила до такава степен любопитството му. Игър обаче не се примиряваше с увъртания. Пръстите му стиснаха нейните.

— Какво не знам за Каран? Не сме ли… приятели? Аз не бих крил такава тайна от тебе.

„Брей… — рече си Мейгрейт, която отдавна не си позволяваше наивност. — Колко ли тайни криеш?“

Но колкото и противоречиви да бяха чувствата й към него, Игър бе заел толкова особено място в живота й, че копнееше и да го зарадва, и да му помогне. Нали за това са приятелите?

— Не мога да ти кажа. Нямам право да се разпореждам с тайните на Каран.

— Но… Мейгрейт, не ми ли вярваш?

Очите му се взираха настойчиво в нейните. Ако не му вярва, какво правеше тук? Само че не забравяше и как вече издаде, че Каран е мелез, когато я изтезаваха уелмите. И Каран пострада жестоко. За нищо на света нямаше да я предаде отново.

— Нищо повече не бива да ти казвам. Ако наистина държиш на мен, не би ме принуждавал да постъпя подло спрямо приятелка.

— А ако ти ми се доверяваше, нямаше да криеш жизнено важни тайни от мен! — сопна се Игър.

Тежко й беше да откаже, но нямаше избор.

— Ти просто се стремиш да я използваш — промълви обидена и разочарована. — За тебе хората са вещи и когато се похабят, ги изхвърляш.

Тя се качи в стаята си. Съзнаваше, че за Игър е важна единствено дарбата на Каран.

 

 

Мейгрейт често го подпитваше за кароните, но отговорите все не я удовлетворяваха. Отначало Игър охотно говореше за враговете си, но колкото повече се засилваше нейният интерес, толкова растеше и безпокойството му.

Защо тя искаше да ги опознае? Усещаше ли зова на тяхната кръв във вените си?

„Непременно ще науча повече и за Мейгрейт, и за Каран.“ Когато обеща на Мейгрейт да разкрие кои са родителите й, той излъга безочливо. Ех, да имаше Огледалото… Би му наложил волята си, за да научи истината за двете жени.

А иначе какво друго му оставаше? Всички фейлеми си стояха в далечния Мириладел. Пътят дотам и обратно отнемаше цяла година. А той нямаше време за губене. Пронизан от тръпка на силен страх обмисли и последната възможност. Фейеламор беше в ръцете му.

Само че бе осъзнал колкото по-могъща от него е тя. Ако Фейеламор се възстановеше, не би имал и нищожна надежда да изтръгне признание от нея. Нейните илюзии можеха да навлекат лудост на всекиго. Тя обаче не ставаше от леглото поне от месец. Предположи, че е загубила способностите си и няма изгледи да си ги възстанови.

Игър разбираше колко здрава е връзката на дълга между Мейгрейт и Фейеламор, въпреки че привидно се мразеха. Мейгрейт бе побесняла, ако стори зло на господарката й.

На следващия ден я изчака да отиде в града, където щеше да се забави, и се промъкна в стаята на Фейеламор. Тя приличаше на жалка старица, която е само на крачка от смъртта. Бледата й коса се бе разпиляла по възглавницата като мокра козина.

Наведе се над нея, чудеше се как да осъществи намеренията си.

— Какво искаш от мен, гах? — смрази го Фейеламор с шепота си.

Игър не очакваше тя да е будна, камо ли да го подхване толкова злобно. Не му хрумна нищо, освен истината.

— Коя е Мейгрейт?

— Недей да ровиш! — изсъска тя. — Мейгрейт не може да има нищо общо с тебе!

— Необходимо е да знам. Мога да ти бъда добър приятел срещу тази дребна услуга.

— Предпочитам да си ми враг — ледено отвърна Фейеламор.

— Както желаеш. Тогава си спомни, че си в моята власт и ще те заставя, ако се наложи. — Пак се наведе да я хване за раменете. — Коя е тя?

Фейеламор се засмя, показаха се дребните й зъби. Усмивката не беше приятна. Ръката й, крехка като лапа на животинче, се стрелна и го сграбчи за гърлото. Най-могъщият владетел в Сантенар понечи да се дръпне страхливо, но обезцветените нокти се впиха в гръкляна му.

Той се преви в опит да се освободи от задушаващия натиск. Нищо не проумяваше. Без усилие би грабнал Фейеламор, би я прекършил с един удар, но не знаеше как да се откопчи от тези нокти.

„Илюзия! Тя няма друга сила.“

Напъна се, разгъна крака и се изправи колкото можа по-рязко. Фейеламор не го пусна. Болката беше непоносима — тя се надигна заедно с него и увисна на ноктите си. Игър усещаше как разкъсват кожата, артериите и гръкляна му. Видя шуртящата от шията му кръв… и тогава Фейеламор тупна като парцал до леглото.

Игър се олюля назад, свлече се на стола и опипа гръкляна си. Да, илюзия… Имаше разкървавени драскотини от двете страни, но нищо по-лошо.

От устата му обаче не излизаше глас. Вторачи се в тази дребничка, крехка стара жена. Все някак трябваше да я уязви.

— Двамата с Мейгрейт сме любовници — прошепна, продължавайки прекъснатата насила война на думите.

— Не! — изфуча Фейеламор. — Ти може и да я обичаш, макар да се съмнявам — прекалено си влюбен в себе си и в своите страдания. Но за Мейгрейт не си нищо повече от кратка спирка по пътя. Тя никога няма да те обикне.

— Коя е тя?

Думите пареха гърлото му.

— Не ти се полага да научиш това, чародей. Аз няма да ти кажа, а тя не знае. Остави ме.

— Няма да мирясам, докато не науча — заяви той, но вече беше победен.

— Твоя си работа.

— Поне отговори на друг въпрос — каква тайна на Каран крие Мейгрейт?

Фейеламор го изгледа и се засмя злобно.

— Каран е трикръвна — отвърна невъзмутимо.

Болното му коляно се подгъна и той едва не падна.

— Но как е възможно?

— Сред прадедите й има фейлем. Името е записано в архивите на Готрайм, макар че това никога не е било обсъждано.

— Трикръвна! — повтори Игър. — Произхожда от расите на Трите свята. Ама че рядкост… — Той също се вторачи пресметливо във Фейеламор. — Може би носи в себе си огромна дарба. Предположих, когато я срещнах за пръв път. Но трябва да бъде обучена. Ще бъде застрашена, ако още някой научи за това.

— Именно! Аз искам да умре. Сега се махай!

Игър закрета навън толкова смачкан, че не посмя да се покаже пред Мейгрейт. Все пак научи нещо, което можеше да му донесе решаващо предимство в неговите начинания. „Ето какво било… Ще направя всичко възможно Каран да бъде доведена тук. Веднага ще разпратя съобщения със скийтовете, които са ми останали.“

 

 

Седмици наред Фейеламор лежеше в стаята си и дори рядко помръдваше. Изяждаше пратената от Мейгрейт храна, пиеше лекове, но почти не ставаше от леглото. Загубата на дарбите я унищожаваше. Трудно задържаше желанието си да живее.

Но когато Мейгрейт я навести в деня след сблъсъка, завари я облечена, с блясък в очите, с познатия розов оттенък на кожата. Фейеламор крачеше напред-назад. Победата над Игър я съживи, но Мейгрейт не подозираше за това.

— Време е да се разшетам — обърна се към нея Фейеламор. — Отново имам силата си. Виж!

Тя щракна с пръсти и изчезна. Мейгрейт се изуми. Знаеше, че е илюзия, дори й беше ясно как се прави. И въпреки това мозъкът й сякаш щеше да се препече от напрежение, докато открие седналата в креслото до огнището Фейеламор. Изведнъж илюзията изчезна, а по челото на Фейеламор изби пот.

— Никога не съм виждала подобно нещо — призна Мейгрейт.

— Само тежко усилие, подхранвано от гордост и изцеждащо волята. Не съм силна като преди, но ще бъда.

Фейеламор се възстановяваше с неукротимо настървение, упражняваше всичките си дарби в стаята, а понякога и навън. Веднъж нахълта невидима на среща между Игър и покорното му Събрание на града. Дори Игър не я усети, макар че всички се почувстваха неловко и претупаха набързо съвещанието. Разказа със смях случката на Мейгрейт, която твърде рядко бе ставала свидетелка на такова неприкрито злорадство от нейна страна.

Фейеламор укрепваше своята увереност, Мейгрейт пък се омърлуши — скоро предстоеше пак да се сблъска с волята на господарката си. За нейна изненада обаче Фейеламор влезе една вечер късно в стаята при нея и Игър, за да я осведоми, че си тръгва.

— Имам да наваксвам пропуснатото — добави тя, сякаш Игър го нямаше. — Може да се забавя. А ти се пази от този твой любовник. Злоупотребява с тебе, както му скимне.

Игър се задави и изскърца със зъби. Щом Фейеламор си тръгна, той неочаквано също напусна Туркад. Само каза, че трябвало да обиколи войските си. Не се върна няколко седмици.