Йън Ървайн
Кулата върху разлома (11)

11. Изгубена памет

Дълго лежа, безсилна да се тревожи. Пълната апатия й внушаваше, че е в безопасност. Плътно я обгръщаше непривична, но приятна топлина. Унасяше се, сънуваше, отърсила се от всички страхове заедно с паметта. Нищо не бе останало, освен призрачни сенки от далечно минало. Вървеше в снега под пълната, кървава луна и гледаше звездите, които мудно пълзяха по небето. Ахна развълнувано, когато се стрелна искрата на метеор. Вятърът донесе ръмженето на планински рис. Тя стисна по-здраво огромната ръка и въпреки опасността пак повярва, че с тази закрила нищо не я заплашва.

По-късно се мярнаха позната стара стая, пукотът на дърва в камината, прегърналата я яка ръка. Вятърът хленчеше навън, напираше през комина и размяташе пламъците. Тя се гушеше в баща си със затворени очи, понесена от боботещия му глас, и преживяваше древните сказания толкова живо, сякаш картините се сменяха от вътрешната страна на клепачите й.

По снега крачеше червенокосо момиче. Самата тя ли беше, или поредният му разказ в зимна вечер? Въздъхва безмълвно и тогава се върна болката в главата. Ужасна, разкъсваща болка, пронизваща със стоманени шипове челото й. Отглас на предишна болка. А после — забрава.

Накрая слабо поскърцване проникна през замайването. Тя не помръдна, нямаше воля да поиска това. Тишината я върна в безвремието и тя засънува отново.

Пак това скрибуцане! Дърво се отъркваше в дърво. Изненада се, че от видения премина към мисли, отново в съзнание. Тънката нишка на любопитството сякаш я подръпна и тя се събуди. Отвори очи полека, за да не се издаде, макар да не знаеше защо го прави.

Стаята беше тясна и тъмна. Гладките камъни в зида до нея лъщяха от влага. Погледът й се плъзна по стената. В тази част от стаята нямаше друг човек. В малко огнище срещу леглото й горяха дърва. На лавицата отгоре бе сложена дебела къса свещ, чието пламъче местеше сенки из стаята. До свещта имаше голяма съдина, зелена и гледжосана. От другата страна на огнището седеше някакъв старец. Подпираше крака на стената и се люлееше, а столът скърцаше. Той носеше тъмни протъркани дрехи и кафяви ботуши. Късата му брада сивееше, побелялата му коса бе оредяла.

Старецът се размърда. Май се взираше в карта, начертана на хартия от дървесна кора. Тя затвори очи и се отпусна. Столът изчегърта по пода. Старецът изсумтя, после забълбука течност. Той доизля остатъка от съдината в паница, върна се на стола и отпи.

Клепачите й пак се отпуснаха. Върна си мъничко късче от спомените — важна среща! А на глезените й имаше окови. Плъзна пета по другия си глезен и трепна. Още я болеше от ожулването. „Каран! — изскочи в ума й. — Това съм аз!“ И потокът нахлу — вестоносец влиза тичешком с вик, че Игър е пред портите, а армиите на Туркад са разгромени. После Тенсор — отчаян, обезумял, покрусен — протяга напред свития си юмрук. След това… нищо.

Как е попаднала в тази мухлясала занемарена стаичка? Кой е онзи старец? Главата й натежа. Огледалото го нямаше! Отнесоха го надалеч. И нейните мъки, и смъртта на толкова хора бяха напразни.

Не, това вече не я засягаше. „Мога да се върна у дома“ — рече си Каран с нова въздишка. И се появи споменът за овехтелия Готрайм със стените от розов гранит под следобедното слънце. Най-сетне ще си бъде вкъщи! Съзнанието й се замъгляваше, образът изчезна и тя охотно се отпусна в мрака.

 

 

За пръв път преживяваше такава болка в нацепените късчета будуване. Страдания като след злоупотреба с дарбата, но далеч, далеч по-страшни. А между пристъпите я изтезаваха кошмари, по-истински от живота, по-необуздани и по-мъчителни. Предпочиташе болката пред тях. Викаше, пищеше, обливаше се в пот, изгаряше я треска, после отново потъваше в безмерната болка.

Усещаше само дъх на нажежено желязо. Червенина под клепачите. Заслепяваща. Имаше крясъци и грохот. Пръстите й се потопиха в лепкава гъстота като каймака на сварено мляко. Доближи ги до носа си. Кръв! Лежеше в съсирена локва. Кожата по тила й настръхна, като че някой се взираше отгоре в нея. Ледени пръсти докоснаха гърлото й. Каран събра жалките остатъци от сила и изля във вой ужаса и терзанията си.

Много по-късно отново изплува на повърхността и долови движение в стаята. Нещо припламна в мрака. Хлад по челото й, който се плъзгаше по бузите, по шията, по гърба. И пак тъма.

Писъци, пот, треска. Изгарящи устни, парещо гърло. Давеше се, задъхваше се. И тънеше в мрак, по-черен от всяка нощ.

 

 

След незнайно колко време Каран се събуди от нечие присъствие. Лежеше, без да шавне, опитваше се да го прогони с мисъл… и старецът се върна на скърцащия стол до огнището. Отвори очи. Отново огризка от свещ пращеше на лавицата. Завъртя глава само с леко неприятно усещане и огледа другата половина от стаята. Някога по стената бе имало грапава мазилка, но от нея не бе останало много. Вратата от дебели дъски бе залостена със здраво резе.

— Каран, вчера си помислих, че ще те изтърва.

Гласът му я сепна. Възрастният мъж опря с тропот ботушите си на пода и стана. Тя притисна глава във възглавницата. Той наистина беше стар, но не и съсухрен, доста нисък, обаче с огромен гръден кош и широки рамене. По-отблизо й се стори смътно познат. Изглеждаше най-обикновен човек, а и впечатлението се засилваше от бавния му селски говор и грубоватата загоряла кожа на лицето. Преди не би забелязала такъв човек, но сега беше толкова изцедена, толкова лишена от увереност и самочувствие, че го виждаше като грамадно препятствие… и заплаха. Не знаеше какво да стори.

— Кой си ти?

Сричките издраскаха гърлото й като торбичка с пясък.

— Твоят лечител. И пазител… за известно време.

— Искаш да кажеш надзирател!

Старецът сви рамене.

— Наричай ме както ти харесва. Но без мен щеше да си мъртва. Не съм приятел на Игър. Вървя по свой път. Името им е Шанд.

„И как аз се озовах на твоя път, Шанд?“ Май не чуваше името му за пръв път. Не го ли споменаваше Лиан? Лиан! Мигом обръч стегна гърдите й, задъха се. Какво го е сполетяло? Подскочи в леглото и сякаш назъбено острие се заби в слепоочието й. Образът на Шанд се избистри съвсем бавно пред очите й.

— Къде е Лиан? Да не е… Той нали не е…

Нямаше сили да произнесе думата.

Шанд се наведе да я чува по-добре.

— Лиан ли?

Гласът му прозвуча странно остър.

А колко ярки бяха зелените му очи, колко пронизващ погледът им… Вече не го смяташе за нищожно човече. Внезапно я обхвана страх от този непознат.

— Дойдох с него в Туркад — обясни тя. — Пътувахме заедно повече от месец. Той ми спаси живота. Трябва да зная къде е Лиан. Моля те!

Успя да напипа ръката му. Шанд като че се подразни.

— В Туркад цари хаос. Безполезно е да търся, защото не мога да го намеря.

Тя си отдръпна ръката. И в нейните зелени очи животът се завръщаше, пребледнелите й бузи почервеняха. Шанд се взря отблизо в нея и нещо в погледа й го разколеба.

— Почти е невъзможно — каза той по-добродушно. — Имаше големи кръвопролития и разрушения. Игър превзе по-голямата част от града. Половината жители на Туркад избягаха. Все пак ще се опитам.

Внимателно, но непреклонно я побутна да легне.

— Сега отдихът ти е по-необходим от всичко останало. Стой си в леглото.

— Все някой ще знае къде е Лиан. — Очите й плувнаха в сълзи и нямаше сили да ги избърше. — Но не казвай на онзи за мен.

— На кого?

„На Мендарк!“ — възкликна тя мислено и пак се изправи. Ненадейно си спомни името и то пробуди паниката.

— На Мендарк! Не му казвай нищо за мен, дори да те попита. Мендарк е мой враг.

Шанд въздъхна.

— Няма защо да се притесняваш от Мендарк. Под обсада е в Стария град.

— Моля те… — прошепна тя.

— Ще поразпитам.

Болката в слепоочията стана непоносима. Ръцете й се разтрепериха и тя се свлече на възглавницата. Едва сега осъзнаваше колко е изнемощяла.

— Къде… — С мъка успяваше да шепне. — Къде съм? Какво се случи? — Стаята се завъртя пред очите й. — Какво ще правиш с мен?

— Не знам какво ти се е случило — отвърна Шанд с кроткия си глас, който звучеше твърде жизнено за набръчканото му лице. — Когато те намерих, бе изпаднала в голяма беда. Бълнуваше и доближаваше прага на смъртта. Пренесох те тук, на сигурно място. Ще има време и за въпроси, и за отговори. — Той хвана отпуснатата й китка с едната си ръка, с другата закри очите й. — Спи!

Топлината и мракът бяха толкова приятни, че страховете й се разсеяха. С кротка въздишка Каран се унесе и дори не сънуваше.

Шанд постоя, колкото да се увери, че е заспала, безшумно отвори вратата, заключи я отвън и излезе на улицата.

 

 

Събуди се сутринта — бледа, сивкава светлина се процеждаше в стаята през процепите под и над вратата. Старецът бе излязъл. В огнището имаше само пепел и стаята се вледеняваше. Каран бавно се подпря да седне. Всичко се завъртя. Щом замайването отмина, тя полека спусна краката си от леглото и се изправи, хваната за рамката. Полазиха я тръпки, щом стъпи на студения каменен под. Единствената дреха на гърба й беше дълга захабена риза. Каран беше закръглена, но сега се потресе от тялото си — изглеждаше толкова мършаво, сякаш принадлежеше на друга жена. Костите на хълбоците й стърчаха, краката й бяха изтънели, ребрата се брояха. Откога ли лежеше в несвяст тук?

От паметта й се бяха заличили последните седмици от пътуването към Туркад. Изобщо не помнеше, че още в Сит престана да й се яде и тъпчеше в устата си храна, колкото да не грохне.

Не виждаше никъде дрехите си, затова се уви с одеяло. Стъпка по стъпка се доближи до огнището. Там се свлече на стола трепереща и се загледа в пепелта. След малко откри, че я измъчва зверски глад, и от самото усещане й прилоша. Не намери нищо за ядене, но на сандък до вратата поне имаше кана, пълна до половината с вода.

Счупи с пръст ледената коричка и изгълта всичко. От студената течност зъбите я заболяха, а щом водата нахлу в стомаха й, Каран се преви и тупна до огнището. Спазмите отслабнаха, но не можеше да шавне.

Ключалката щракна. Побелялата глава на Шанд се подаде първа. Влезе превит под тежестта на голям наръч дърва — нацепени дъски от вратата на параден вход, овъглени от едната страна. Останка от нечий дом. Завладя я копнежът по Готрайм.

Гледаше го вяло. По косата й бе полепнала пепел, на едната й буза чернееха сажди. Шанд пипна едната й ръка. Ледена.

— Ти защо не си в леглото, малка въглищарке?

— Нямах сили да се довлека. Прегладняла съм! Откога ме държиш затворена тук?

— Не те държа затворена, както благоволи да се изразиш — с лека досада възрази старецът. — Намерих те преди три дни в Голямата зала.

— В Голямата зала ли? Не разбирам…

Шанд вдигна капака на сандъка и порови вътре. Каквито и спомени да си бе възвърнала предишния ден, сега не ги откриваше.

— Не… Ами да, Нелиса! Тя беше арбитър, нали така? И Огледалото… И вестоносецът…

Гласът й заглъхна объркано. Все едно някой бе нарязал и разбъркал паметта й като късчета хартия. Не намираше връзка между парчетата.

Капакът се затвори шумно. Шанд бе извадил половин самун корав и зърнест хляб, наглед замесен от брашно, събрано по пода на мелницата. Виждаха се прекалено много люспи и власинки, песъчинки, а и миши барабонки. Имаше и малко изсъхнало сирене със следа от мухъл в цепнатините, две глави лук, а в очукана кафява паница — остатъци от туршия, омекнала и безцветна. Старецът наряза храната в метална чиния и я сложи в ръцете на Каран, после зави краката й с одеялото. Днес не изглеждаше опасен, а само угрижен.

— Съжалявам — промълви той. — Да го е гнус човек да си сложи това в устата, но друго не успях да намеря. Лошо време избрах да дойда в Туркад. Хапвай по малко, че ще ти призлее. Стомахът ти е отвикнал от храна.

— Стомахът ми е отвикнал дори от вода — горестно промърмори Каран и откъсна залък от тъмния хляб. Огледа го, изчопли най-подозрителните парченца и заръфа останалото. — Как съм се подредила така?

Шанд сподели с нея малкото, което бе научил за края на Големия събор. Каран напрягаше паметта си, но нямаше нищо, освен броени имена, същински островчета в безкрая на незнайното.

Старецът подреди съчки в огнището, след няма и минута огънят пламна, насищайки въздуха с мириса на горяща смола.

— Как попаднах тук?

— Отидох в Голямата зала… де да знам какво ме подтикна… и те намерих на косъм от края. Пренесох те тук.

Каран се загледа в чинията и избра някакво мариновано коренче.

— А другите, които бяха на Събора?

— Нито знам, нито има как да науча. Игър скоро ще покори Туркад. Мендарк още брани цитаделата, но и тя ще бъде превзета.

И тези имена не означаваха нищо за нея, пак ги бе забравила.

— Ама… Мейгрейт?

— Не съм я срещал никога. Може да е била сред мъртвите, които не са разпознали.

Каран поклати глава и пак усети слаба болка.

— Щях да науча, ако е умряла.

Съжали на мига, че се издаде. Шанд би могъл да се досети, че тя притежава дарбата на усета, и да я продаде на онзи, който би платил най-много за способностите й — такава участ често сполетяваше хора като нея, особено по време на война.

— Може да е избягала, за да се спаси от клането — предположи старецът.

— Може би… — Тя се запъна. — Чу ли нещо за Лиан?

— Говорих с един, който е помагал в изнасянето на труповете. Лиан не е сред изгорените мъртъвци.

Шанд разрови огъня с пръчка, разхвърча се облаче искри.

— Ти защо си губиш времето с мен? Питам те, а не отговаряш. Къде си ме довел?

— Сега сме в стар квартал. Толкова западнал и беден, че тук не идва никой освен онези, които нямат друг подслон. Дори войниците на Игър странят от тези места, но ще дойдат, щом превземат цитаделата. Не си в безопасност тук — нали му открадна Огледалото!

— Колко време имам?

— Няма начин да позная. Може би броени часове.

Тя отпусна натежалата си глава върху скръстените ръце. Шанд говореше нещо, но Каран не различи нито дума. Затвори очи. Старецът без никакво усилие я пренесе на леглото, както си беше увита в одеялото. И тя заспа.

 

 

Шанд остави картата настрана и по навик посегна към виното. Спря се, но само след минута отпиваше от шишето. Питието му носеше утеха, но не стигаше да му даде каквото той искаше — забравата на размътения ум, временно опрощение на греховете му.

„Ама че си глупак… Да си беше седял в Тулин, където никому с нищо не вредеше.“

Някога се бе наредил сред великите в света, равен по могъщество и находчивост на водачи, покорили цели народи. Сполетя го обаче лична злочестина, заради която заряза всичко. Много отдавна се приюти в планинското село Тулин, колкото се може по-далеч от средищата на властта. Година след година цепеше дърва и прислужваше в странноприемницата. Но един ден светът го връхлетя отново и в Тулин.

И ето го сега — навличаше си сам беди, а беше безпомощен и уплашен. Внушаваше си, че стряскащата мощ, с която миналата есен отпъди уелмите, нападнали Лиан, беше само показност като на гущер, разперил гребена си, за да уплаши противника. Ако неговите неприятели успееха да прозрат хитрините му, щеше да е безсилен пред тях като болната Каран. Пак се пресегна за картата. Открай време му бяха увлечение, през свободното си време ги изучаваше и чертаеше. Не успя да се съсредоточи и предпочете виното.

Отпиваше и зяпаше разсеяно в пламъците. Познаваше добре Галиад, бащата на Каран. „Наглеждай детето, ако нещо ме сполети“ — помоли го Галиад преди толкова години.

Тогава Шанд се засмя — та нали приятелят му беше способен и прозорлив мъж.

„Че какво би могло да те сполети?“

„Врагове имам, но приятелите ми са малко. Това не ме гнети заради самия мен. Живях дълго. Но като Каран няма друга.“

И двамата се усмихнаха, а Галиад добави:

„Вярно, това може да се каже за всяко дете, но наистина няма друга като нея. Знам какво си мислиш, но не е просто защото тя има дарбата на усета или защото е мелез между хора и аакими. Някой път ще ти разкажа всичко. Ако нещо ме сполети, наглеждай Каран. Само за това те моля.“

Не след дълго убиха Галиад в планината, а Шанд тъй и не научи още какво искаше да му каже неговият приятел за дъщеря си. После майка й посегна на живота си и детето бе приютено от нейния род. След време Каран изчезна, Шанд дълго разпитва, докато получи неохотния отговор, че е отишла в Шазмак. Той реши с облекчение, че това вече не го засяга.

А преди два месеца порасналата и превърнала се в самостоятелна жена Каран се появи недалеч от Тулин, преследвана от уелми. Шанд не стори всичко, което му повеляваше дългът, за да й помогне. Затова се срамуваше и смяташе, че той също е виновен за последвалите злощастия. Трябваше да поправи стореното, каквото и да му струва.

Все пак сегашната Каран не се различаваше чак толкова от детето, което бе виждал преди години. По външност изобщо не напомняше за своя едър, тъмнокос, мургав баща, нито пък за русокосата си майка, дребничка и крехка като птичка. Е, да, Каран също беше хубава, и то поразително — наследство от един немногоброен род сред аакимите. Нисичка, с бледа кожа, зелени очи с оттенъка на малахит, високи скули и изящно очертано лице.

Сгрян от огъня и бутилката, Шанд си припомняше какво видя в Голямата зала. Последствията от извършеното там злодеяние го стъписаха, колкото и да бе обръгнал в младостта си на ужасите на войната. Обиколи лежащите в несвяст хора и намери неколцина, които можеше да пробуди с докосване и глътка от манерката си. Помогна им да се махнат оттам, макар че се препъваха с размътени глави под дъжда. Канеше се да ги последва, защото наоколо се разгаряха схватки и се боеше да не го сварят войници вътре. И тогава зърна от нещо като захвърлен вързоп да стърчи толкова познатата му коса.

Каран! Защо и тя беше тук? Сблъска се с болезнения спомен за плодовете от нехайството си в Тулин — не само Каран, но и целият свят щеше да опита горчилката им. Още беше жива, но докога ли щеше да издържи? Какво да прави? Отдавна не бе идвал в Туркад. Повечето му стари познати вече бяха в гроба. А как да издири живите в тази бъркотия?

Метна Каран на рамо и се измъкна в дъждовните струи. Часове наред обикаляше уличките и търсеше скривалище. Навсякъде беше заключено, не искаха да го подслонят, колкото и щедра отплата да предлагаше. Накрая победи страхът, че Каран ще умре. Разби с тоягата си вратата на западнала къща, намери свободна стая, плати на втрещената хазяйка за една седмица предварително и се зае със задачата да опази живота на Каран.

Наблизо се затръшна врата и шумът го върна в настоящето. Навън бушуваше смъртоносна война. Твърде дълго се бе спотайвал. Вече беше стар и нямаше с какво да се опълчи на врага освен със заспалия си от бездействие ум. Докато носеше Каран из града, се убеди окончателно, че силите го напускат.

Шанд пак посегна към шишето.

 

 

Каран се събуди насила, сякаш изплуваше нагоре в езеро от кал. След миг разбра, че не се тресе цялата стая, а само нейното рамо.

— Ставай! Търсят те. Трябва да тръгваме веднага!

Тя се вторачи в Шанд, който вършеше нещо в отсрещния ъгъл. Какво ли искаше от нея? Неприятният опит й подсказваше, че почти всички искат нещо. Да не са обявили награда за нея или той иска да се възползва от дарбата й?

Шанд вдигна глава.

— Хайде де! — подкани я грубо. — Няма време да витаеш в облаците.

— Къде са ми дрехите? — сопна се и тя. — Не мога да изляза увита в одеяло.

Той се наведе, бръкна под леглото и измъкна вързопче.

— Само това имаше. Побързай!

Докато Каран опипваше възела с омекналите си пръсти, вратата щракна. Шанд изчезна. Изведнъж тя се уплаши.

Чу викове в края на коридора, заблъскаха с юмрук по някаква врата. Косата й настръхна. За нейна изненада възелът се развърза, не бе усетила, че пръстите й още се занимават с него. От вързопа изпадна познатият й торбест зелен панталон. Тя отметна одеялото, смъкна презглава мръсната риза и обу панталона. Движенията я изтощиха.

В коридора продължаваха крясъците и шумотевицата. Тя слушаше с безволно отворена уста как разбиват врата с брадва. Бяха дошли войници да претърсят къщата. Острието се заби с трясък трети, после четвърти път и тогава закънтя толкова пронизителен писък, че я заболяха ушите. Каран се зарови под одеялото, но нищо не можеше да заглуши звука.