Йън Ървайн
Кулата върху разлома (26)

26. Женски работи

Шанд я поведе през пазара към сергия с гозби, пред която имаше маси и скамейки под навеси от оплетени палмови листа.

— Никога не прави това повторно — изфуча Каран и си дръпна ръката.

Обслужващата масите пълничка и весела млада жена с черна коса и румени бузи нехайно избърса тяхната маса и зачака поръчката, скръстила ръце под пищните си гърди.

— Моят приятел ще пийне отвара от репички със синап, аз искам студен ментов чай с мед и канела — избълва Каран със зла усмивчица.

— Отвара от репички ли?! — кресна Шанд.

Жената се ухили многозначително.

— Тя е много… Ами да! Щом ще е със синап, ще е твърде полезна за стареца. Особено ако си има затруднения… с младата приятелка.

Тя не издържа и прихна. И Каран за малко не се разкикоти, впила поглед в лицето на Шанд.

— Веднага ще я донеса — обеща прислужницата.

— Не, проклет да съм! — изрева изпусналият нервите си Шанд. — Не я искам тази отвара нито със синап, нито без него. Твърде стар съм за такива глупости. Донесете ми сладък чай от джинджифил, и то по-чевръсто.

Стана и се премести срещу Каран, изпепелявайки я с поглед. Смехът й прокънтя.

— Твърде стар! Олеле… О, много съжалявам. — Жената съчувствено потупа Каран по рамото. — Сигурно е толкова…

— Чаят! — извика той, за да заглуши хихикането на спътницата си.

Прислужницата се отдалечи припряно с оскърбен вид.

— Нали нямаше нищо против да се веселиш за моя сметка? — подхвърли Каран, засмяна до ушите.

След малко и Шанд се разсмя.

— Може и да съм си го заслужил. Отдавна никой не си е правил шегички с мен.

Жената донесе поръчаните напитки и така стовари чашата пред Шанд, че поля масата.

— Е, ти ме повлече твърде грубиянски — натякна Каран. — Не ми харесва да се държат така с мен.

— Извинявай. Но не бива да привличаме внимание към себе си.

— Че защо някой би ни търсил тук?

— Игър има шпиони и съгледвачи навсякъде из Мелдорин, а науми ли си нещо, не се отказва за нищо на света. Предпочитам и занапред да си криеш косата. — Той отпи от чая и изкриви устни. — Ама че гадост! Какво ли е сложила вътре? Опитай.

Каран си позволи съвсем мъничка глътка. Вкусът наистина беше противен.

— Бих казала, че само е добавила малко билки от пустинята, някакъв женски лек. Опитва се да ми помогне, нищо повече. Я сложи малко мед в чая си. — Тя надигна своята чаша и примлясна доволно. — Ех, че хубаво!

Шанд пиеше своя чай без никакво удоволствие.

— Както и да е, обмислях нашия поход. Може да има солни бури.

— Солни бури ли?

— Бури, при които вятърът вдига солен прахоляк. А солта убива, ако вдишаш повечко от нея.

— Солта убива. Слънцето убива. Май в Сухото море почти всичко убива.

— Съвсем права си, почти всичко. Имаме нужда от палатката, колкото ще да тежи, също и от платнище, с което да я затваряме при буря.

— Значи ще се наложи ти да я носиш.

Опразниха чашите и Шанд отиде при сергията да плати. Прислужницата тутакси седна до Каран и й прошепна нещо. Носеше й малко пакетче. Каран се разкикоти, завъртя глава, но нещо й хрумна и тя също зашепна. Другата жена се вторачи в Шанд — отначало озадачено, после слисано, пъхна пакетчето в джоба си и изтича нанякъде. Старецът невъзмутимо наблюдаваше сценката. Каран се приближи до него.

— Дай ми един тар, ако нямаш нищо против.

Шанд извади сребърна монета от кесията си и я пусна на дланта й.

— Няма ли да тръгваме?

Бузите й леко порозовяха.

— Още минутка, моля те. Ще те настигна.

Той вдигна рамене и й обърна гръб. След малко прислужницата се върна. Носеше друго пакетче за Каран, която пък й даде монетата, прегърна я и забърза след Шанд.

— Какво си намислила?

— Не те засяга. Изобщо не е свързано с тебе. Женски работи. Да вървим.

В този миг лъчите на следобедното слънце блеснаха по сребристите криле на голяма птица, скийт-вестоносец. Тя закръжа над центъра на града, преди да се спусне там, където според Шанд се намираше кметството. Кожата по тила му настръхна. Озърна се към Каран, за да провери не е ли доловила и тя нещо лошо. Спътницата му обаче не забелязваше нищо, а си подсвиркваше и прехвърляше пакетчето от ръка в ръка.

— Женски работи… — промърмори старецът. — Колко загадъчно! Е, аз пък имам малко мъжка работа.

— Тоест пиене — изсумтя тя.

— Мисли си каквото щеш! Можеш ли да се позабавляваш сама час-два? Ще довършим пазаруването вечерта.

Тя изпръхтя.

— Моят свят не се върти около тебе. Ще се разходя и ще се видим за вечеря в странноприемницата.

 

 

Шанд не би могъл да обясни защо не сподели с нея какво е видял, макар че не бе забравил тревожните й сънища и не искаше да я безпокои излишно. Щом се разделиха, той тръгна към кметството. Ашмод се намираше на голямо разстояние от други селища, значи беше вероятно, че тук често използват скийтове… а може би не, защото тези грамадни твари се славеха с опърничав нрав и почти пълна неподатливост към дресировка. Твърде скъпичко излизаха като вестоносци.

Заобиколи сградата и стигна до яхърите и бараките отзад. Пред една конюшня мъж на средна възраст бодро изгребваше фъшкиите, натрупали се до поилката.

Шанд го подмина, опря крак на поилката и се зае да оправя кончова на ботуша си.

— Приятен ден, а? — обърна се към мъжа.

Прислужникът явно се зарадва на възможността да отдъхне, защото веднага се облегна на лопатата си, все едно предвкусваше дълга раздумка. Беше едър мъж с провиснало шкембенце и дебели устни. Сигурно обичаше и бирата, и дърдоренето.

— По-хубав е трудно да дочакаш — отвърна прислужникът. — Това ми е любимото време през годината. Отдалеч ли идвате?

— Доста път изминах. Прекосих и морето. Живея до Туркад.

— Туркад! Свърталище на порока, както чувам. А разправят, че там почнала и война.

— За жалост — потвърди Шанд. — Скийт ли се мярна тук преди малко?

— Де да знам — почеса се мъжът по корема. — Бях вътре. Ама кметът често праща съобщения.

— Зли гадини са тия скийтове — сподели мнението си Шанд. — Поне тъй съм чувал. Никога не съм ги виждал отблизо. Ама ми се иска.

Естествено лъжеше, защото знаеше всичко и за скийтовете, и за грижите около тях.

— Вярно, гадини са! Кметът ги държи в голяма клетка ей там, отзад. Ще ви ги покажа, щом толкова искате.

Прислужникът подпря лопатата на стената.

— А кметът няма ли да се сърди?

— Няма, то се знае! Защо да се сърди? Пък и го няма до утре, отиде за риба. Каквато и вест да са му пратили, ще я научи чак като се върне.

Шанд тръгна с него. Още пресичаха покрития с чакъл двор, когато от една барака се разнесе пронизителен крясък и опърпана млада жена изскочи панически и затвори вратата с ритник.

— Крейс, какво има? — подвикна й прислужникът.

Тя отметна назад русите си плитки и се обърна вбесена. Единият ръкав на ризата й бе разпран от рамото до лакътя.

— По-проклета от тая птица няма! Не мога да сваля торбичката със съобщението.

— Може ли да я зърна? — примоли се Шанд с простоватото любопитство на селяндур.

— Надникнете през тая дупка от чвор в дъската — подсказа му неговият нов познат.

Шанд го послуша.

— Леле, каква е голяма — промълви слисан. — С какво я храните?

— С плъхове и зайци — обясни Крейс.

Отекна силен писък, Шанд отскочи трескаво и тупна в прахоляка на двора. Птицата впи човка и нокти в дървото около дупката. Жената се засмя.

— Ако ти се иска, старче, можеш да повториш тоя номер. Тъкмо ще се умори по-бързо.

Шанд размаха ръце и заотстъпва уплашено. Вече научи каквото искаше. На торбичката, вързана за крака на скийта, личеше емблемата на Игър.

Запъти се умислен обратно към странноприемницата. Сънищата на Каран, държанието на онзи търговец, съобщението от Игър… Не му се вярваше всичко това да е съвпадение.

Прибра се в странноприемницата далеч преди здрач. Каран не беше в стаята си, затова той влезе в своята, просна се на леглото и скоро заспа. По някое време се събуди рязко — стори му се, че някой го извика по име. Вече се беше стъмнило. Отиде в трапезарията, но и там не откри Каран, никой не я бе виждал от сутринта. И нейната стая тъмнееше. Помириса фитила на фенера — не бе пален този ден.

Е, не беше чак толкова късно. Предположи, че тя още обикаля да си купи нещо. Пак нейните женски работи. Шанд спокойно се постара да си изяде вечерята, но накрая започна да се поддава на тревогата. Каран не идваше. Всички търговци би трябвало да са спуснали кепенците на сергиите си. Освен това си спомни, че тя няма пари.

Отиде на мястото, където се разделиха — дюкянчетата и сергиите наистина бяха затворени, улиците пустееха. Явно хората в Ашмод предпочитаха да си лягат рано. Само в едно магазинче още светеше. Шанд тропа упорито по вратата и накрая се показа възрастен мъж по червена нощница. Все пак прояви любезност към досадника и обясни, че изобщо не е виждал жена с външността на Каран.

Когато се помъкна обратно към странноприемницата, Шанд определи по положението на звездите, че наближава полунощ. И вътре не научи нищо ново. Каран бе изчезнала.

Шанд си купи кана вино и седна на верандата на хладина. Редно беше да потърси помощ от градските пристави, но не му се искаше. Кметът скоро щеше да прочете полученото съобщение и не биваше да се марка пред погледа му.

Няколко часа по-късно каната се напразни и Шанд отиде в стаята си. Доскоро Каран бе извънредно находчива, но болестта и безумието й отнеха съобразителността. Тя нямаше и предишната си воля. Обземаше го все по-мъчителен страх.

 

 

След като Шанд се махна, Каран се помота из пазара. Видя какви ли не вещи, които би си купила с удоволствие, сред тях и великолепно изработени мехове за вода, но в джоба й бяха останали само няколко медни монети след покупките по-рано през деня.

Както ходеше безцелно по улицата, зърна парк с високи палми в близката падина. Тръгна натам и щом мина под арката, бележеща началото на парка, някой я поздрави. Обърна се към слабия младеж в униформа на разпоредител, чието лице беше обсипано с лунички. Веднага се изпълни със симпатия към него заради морковения оттенък на рижата му коса.

— Здравейте — отговори му приветливо. — Просто реших да се поразходя в парка.

И той се усмихна.

— На стената зад ъгъла има карта. Искате ли да ви обясня какви забележителности има тук?

— Да, моля!

Той посочи различните места на цветната карта — водопад, полянки, пещери.

— Пещери ли? — повтори Каран, която си спомни въодушевените описания на Шанд.

Младежът се озърна към светилото, което се бе спуснало зад арката.

— Най-прекрасните пещери в целия свят — сериозно я увери. — Но днес нямате време да ги разгледате. По-добре елате пак утре сутринта.

— Сутринта няма да съм в града — каза тя. Не повярва на преувеличението, но любопитството й се пробуди. — Жалко… Ако ме упътите как да стигна до тях, може би само ще надникна.

— Даваме фенери на посетителите срещу една медна монета. Съветвам ви да не влизате без фенер.

Каран му даде монетата и получи фенер.

— Минете оттук — посочи той криволичеща пътека. — Не е далеч.

Каран му благодари и тръгна по пътеката, която се провираше между дърветата и тук-там се спускаше стръмно. Краищата на долината се събираха в канари от бял варовик. След няколко минути пътеката свърши при назъбена дупка в скалите.

— Да бе, най-прекрасните пещери в целия свят — прихна Каран. — Но щом съм тук, поне да видя как е вътре…

Запали фенера и заджапа в плитките локви. Пещерата беше хем малка, хем неугледна, а и вмирисана заради изпражненията на прилепи. Свърна зад първия ъгъл, промъкна се под ниския таван в следващата пещера и се закова на място. И преди бе влизала в подземни кухини, особено когато двамата с Лиан бягаха от Шазмак, но онези не бяха нищо повече от сиви тунели в мокри скали. Изобщо не би могла да си въобрази великолепието, което се откри пред погледа й. Вдигна фенера с изпънатата си ръка и все едно се озова в дворец, издълбан в стъкло. Накъдето и да извиеше глава, светлината се отразяваше, преливаше се във всички мислими оттенъци, пречупена от стотици хиляди кристални фасетки. Каквито и описания на подобни чудеса да бе слушала, те не я подготвиха за истинската красота на тази малка пещера.

Навън сигурно се спускаше здрач. Тя направи крачка напред, после още една, полюшваше фенера, за да се порадва на променливите шарки. Времето отлиташе неусетно в замайващия я възторг. Влезе и по-навътре. И следващата подземна кухина не я разочарова. Мина през нея, попадна в трета и видя тъмнеещи отвори на проходи в три различни посоки. Озърташе се удивена.

А през това време дългунеста забулена фигура се вмъкна в пещерите, последвана от още пет. Несигурната дарба на Каран не я предупреди — тя тънеше в омая, забравила всичко освен играта на отблясъци, цветове и сенки по безкрайно разнообразните повърхности, от които се състояха пещерите.

Завъртя се на място като в танц, но внезапно се смръзна.

Половин дузина силуети запречваха изхода, скръстили ръце на гърдите си. Качулките засенчваха лицата им и от тези тъмни петна до нея стигаше само отражение в някое око. Нямаше как да се провре между тях.

Заотстъпва гърбом, забравила гледките. Помъчи се да долови нещо с усета си, но дарбата за кой ли път я подведе.

— Какво искате? — трепна нейният глас, колкото и да не й се искаше.

Не отговориха, но стоящият най-вдясно бутна качулката си назад и фенерът огря сивкави белязани бузи с ъгловати скули, извит остър нос и черни очи, които тя познаваше твърде добре.

— Идлис!

Да, това беше лечителят Идлис — уелмът, гонил я месец след месец, откакто тя избяга миналата есен от Физ Горго с Огледалото.

Не си позволи да изпадне в паника. Не изпитваше ужас, дори не се страхуваше. Само я налегнаха непреодолимо, празно униние и безпомощност. Тук беше съвсем сама.

— Какво искате от мен този път? — тихо попита.

Идлис направи опит да се усмихне. Грозна гледка.

— Не ти мислим злото. — Дрезгавият глас заклокочи в гърлото му и думите трудно се различаваха. — Не се бой. Ние ще се грижим много добре за тебе.

Той протегна към нея костелива ръка. И по нея кожата напомняше за рибешки люспи. Каран помнеше мъртвешкия допир.

— Огледалото не е у мен — промълви тя.

— Ние вече сме гашади — заяви Идлис. — Искаме не Огледалото, а теб!

Тя едва не изтърва фенера. Сега имаше от какво да се плаши. Направи още една крачка заднешком.

— Няма изход — спря я Идлис.

„Ама че глупости. От пещерите винаги има много изходи.“

Той се хвърли към нея и тя отскочи встрани. „Помощ!“ — нададе мислен вой или поне се опита, защото не знаеше постига ли нещо. „Шанд, къде си? Помогни ми!“ Опитваше се да достигне съзнанието му, но нямаше власт над дарбата си.

Хукна през локви, криволичеше между сталагмити и странни скални буци, мяташе се на зиг-заг през пещерата по калната пътека, която водеше към следващата. Светлината подскачаше по стените и таваните още по-запленяващо от преди, но Каран беше безчувствена към красотата.

Скоро откри, че не е издръжлива както при първото си бягство от Идлис. Прекомерните усилия я изтощаваха бързо. Забави до бърз ход и се огледа.

Нищо не виждаше, но това нямаше никакво значение. Тези същества бяха по-мудни от нея, а и тромави, но щяха да й изцедят силите. Гашадите не се отказваха. Отгоре на всичко виждаха на тъмно по-добре от нея. И слабичкото сияние на фенера беше предостатъчно за тях, но тя не смееше да го угаси — ами ако пропадне в някоя яма?

В съзнанието й недоловимо се промъкваше присмех. И някои от гашадите имаха дарбата на усета. Проследиха я по сънищата както преди и бяха способни да я омаломощят, да й внушат уплаха. По време на преследването през мочурливите гори на Орист тя съзнателно потискаше чувствата си, за да не я откриват лесно.

Спомни си онази нощ в гората недалеч от Нарн — тогава усети уелмите и знаеше, че е неспособна да им се опълчи, затова прогони Лиан. Ако пак се възползват от тази своя сила…

Гашадите открай време имаха надмощие над аакимите, подобно на вцепеняващата власт на змията над заека. Ето как бяха превзели Шазмак с лекота. А самата Каран имаше една четвърт аакимска кръв. Предполагаше, че това обяснява и нейното безсилие в онази нощ.

Тътреше се по тунел, чиито стени можеше да докосне с разперени ръце. Загуби представа за разстояние и време, но сигурно се бяха изнизали часове — във фенера оставаше съвсем малко масло. Нямаше смисъл да продължава нататък. Каран спря на място, където тунелът започваше да се разширява, и остави фенера.

„Ще почакам тук. Щом ще ме заловят, предпочитам да ги видя отдалеч.“

Мисълта да се предаде с достойнство й донесе мъничко утеха. Така пак се чувстваше силна. Все пак имаше някаква власт над участта си.

Пламъчето затрепка силно. Тя се досети, че в маслото има вода, и поразклати фенера, докато светлината стана равномерна.

По-назад в тунела тракна разместено камъче. Идваха! Каран вдигна фенера. В мрака се размърда някаква сянка. Светлината очерта фигурата на Идлис. И другите напираха зад него. Нищо не бе спечелила с бягството.

Краката й омекнаха. По неволя се опря на стърчащ камък. Налудничавото хихикане отново се надигаше в главата й. Предчувстваше как грапавата кожа по пръстите на Идлис ще докосне гърлото й.

Той се клатушкаше към нея и накрая самообладанието й измени. Каран грабна фенера, извъртя се и побягна отново в тъмата.

Имаше време само за мигновено изумление, когато на мъждукащия пламък съзря гигантска кухина, а после под краката й се остана никаква опора. Стори й се, че пада дълго, и очакваше да умре, но се гмурна в дълбоката студена вода. Фенерът угасна, тя си удари тила в нещо, пред очите й пламна червено зарево… и всичко изчезна.