Йън Ървайн
Кулата върху разлома (43)

43. Силата на злото

— Какво искаш от мен? — попита Лиан, когато Фейеламор се върна.

— Свързано е с Възбраната, която ни е затворила на Сантенар, както Рулке е пленник в Нощната пустош. Тя не допуска нищо да премине между световете… освен омразната Ялкара! Лиан, искам да чуя какво се е случило след гибелта на Шутдар. Побързай!

— Не знам много — сви рамене той.

Разказа й своята версия за края на „Предание за Възбраната“. Не спомена търсенето си, откакто напусна Чантед, нито загадката около убитото момиче.

— Трябва да има и друго — настоя Фейеламор.

— О, известни са подробности за походите на армиите за броя на войниците, за сраженията и жертвите. Ако желаеш, ще ти опиша дори знамената им.

Фейеламор махна нетърпеливо с ръка.

— Мога да ти разкажа и как са намерили Шутдар, кой е бил там, за нахлуването в кулата и на какво е приличала, когато всичко свършило.

— Кой е бил там накрая?

Тя не можа да прикрие жадния си интерес.

— Цели армии, предвождани от най-могъщите владетели на епохата. Рулке, разбира се, Кандор, Куинлис, първият Магистър на Съвета, и още неколцина аакими…

— Ами Тенсор? — прекъсна го Фейеламор.

— Бил е там, но след унищожаването на флейтата аакимите надникнали в пустотата и побягнали. Опустошението обхванало половин левга околовръст, но колкото и да е странно, не засегнало кулата. И тогава Възбраната затворила проходите между световете.

— Продължавай!

— Минали часове, преди някой да събере смелост, за да прекоси това поле на смъртта и да влезе. Според мен първи са били Рулке, Ванс — дребен благородник, Багус, Ялкара…

— Ялкара! — задави се тя с името. — Не знаех. Разкажи ми всичко.

— Малцина са чували това. В летописите на всяка армия се твърди, че техният военачалник е влязъл пръв. Но разказът на принцеса Нангая изброява всички, а тя е била летописец, заслужаващ доверие. Макар че външните зидове на кулата светели и се стичали като разтопена шлака в леярна, те проникнали в кулата. Ялкара била обгорена зле, но не намерили нищо, както и по-късно, когато не оставили от кулата камък върху камък. Златната флейта сигурно е била унищожена, щом нямало и следа от нея.

— Не са ли претърсили Ялкара?

— Всеки от влезлите след това бил съблечен гол пред останалите. Дори Рулке се подчинил. Естествено, не носели нищо, защото нямало нищо за носене.

Лиан не можеше да познае ценни ли бяха тези сведения за Фейеламор. Тя излезе внезапно и пак залости вратата отвън.

— Не издържам! — На Каран й идеше да се разпищи. — Какво ли става долу?

И той нямаше отговор на въпроса. Кулата се разлюля два-три пъти, но тук земята се тресеше често.

— Ето че пак стигнахме до твоето „Предание за Възбраната“ — промълви Каран. — С него се започна и може би с него ще свърши всичко. Какво научи, откакто се опита да ме изведеш от цитаделата?

Той й обясни за писмото на Кандор.

— Все се натъквам на тази история и все попадам в задънена улица. Май се бях размечтал напразно.

— Не ми се вярва. Имам предчувствие, както докато те слушах в Чантед.

В този миг видяха Фейеламор на прага. Тя заклини вратата отвътре, седна на пода и извади от един калъф свитък, който бавно се разгъна и се втвърди в плосък предмет. Увлечен в диренията си, Тенсор бе оставил непредпазливо Огледалото на работната си маса. Най-после то попадна в ръцете й.

— Нали ви е забранено да си служите с магия? — подхвърли Лиан с надеждата да научи още нещо за фейлемите.

— Не е обикновена забрана, а най-древната ни традиция.

— Но защо…

Напрежението изопна чертите й.

— Аз наруших забраната и ще си платя прескъпо! Не ми дотягай!

 

 

— Но какво е това! — възкликна тя след малко. — Тези писмена ги нямаше преди последната ми схватка с Ялкара.

Лиан надничаше любопитно над рамото й и броеше знаците.

— Общо деветдесет и девет са, но само тридесет и три различни. Някои са повторени многократно, други — не.

— Значи не е украса — отрони Фейеламор. — Имат някакво предназначение.

— Не съм виждал такива писмена другаде.

— Аз… — Гласът й прегракна. — Не ми харесва това… Опасявам се, че е клопка.

Тя приличаше на изопната жица, синкавата кръв под кожата й се движеше на неравни тласъци, мускулите й се свиваха, сякаш насила потискаше страха си.

— Можеш ли да си служиш с Огледалото? — попита Лиан.

Летописецът у него се вторачи във Фейеламор с жаден интерес както преди това в Тенсор.

— Затворено е, а ключът остана в Туркад. Но в далечното минало видях как борави с него Ялкара.

Твърде дълго нямаше никаква промяна, после от Огледалото бликна бяла светлина, озарила отдолу лицето й. По повърхността му пробягваха шеметно букви и сцени. Лиан се наведе, но Фейеламор тикна малкия си юмрук под носа му.

— Това е само за моите очи, летописецо!

Той застана до Каран при прозореца. Взираха се навън, а празните стомаси им напомняха откога не са яли.

— Къде си, Ялкара? — извика неистово Фейеламор и скочи, вдигнала Огледалото пред очите си.

Но ликът, който Огледалото като че бе съхранявало най-често, не се появи.

Двамата недоумяваха какво искаше фейлемката. Що за древна мощ бе изостряла като сърп през безбройните години на търпеливо очакване? И как се надяваше да я стовари върху своята отдавнашна противничка, превърнала се в далечна сянка по стъклото?

— Къде си?! — повтаряше Фейеламор, вбесена от очевидния факт, че Ялкара отново й се изплъзва.

Маската на хладнокръвие се разпръсна. Ръката й трепереше. А коварната вещ отново си беше обикновено огледало, което показа нейното помрачено и разкривено от ненавист лице.

Фейеламор погледна в какво се е превърнала и захвърли Огледалото. То се плъзна по пода, за миг в него се мярна друго, засмяно лице, а после в лъскавата плоскост се отразяваше само куполът.

— Смей се! — тихо изсъска Фейеламор. — Знам какво остави тук. Аз го намерих и съсипах, а с него всичките ти кроежи и надежди. Но от останките създадох по-полезен инструмент, който ще ни освободи. Ти няма да ме смажеш!

Изведнъж си спомни за двамата си пленници и се извърна към тях. Лиан само зяпна, но Каран прояви смъртоносната си пъргавина. Малкият нож просветна в готовата да го хвърли ръка.

— Вече те познавам — изрече Каран. — И твоят образ е запечатан в паметта ми до останалите врагове. Само да помислиш за мен и ме жегва. Едно мускулче да помръднеш и ще забия ножа в окото ти така, че да излезе отзад. И тогава фейлемите наистина ще имат причина да ридаят, защото никога няма да се завърнат на Талалейм.

Фейеламор не шавна, само очите й се извиха към Лиан и ръката на Каран се напрегна.

— Да не си посмяла!

Опасността отмина в миг. Фейеламор се врътна и тръгна надолу по стълбата, оставяйки вратата отворена.

— Всичко висеше на косъм — промълви Каран. — Тя издаде нещо, за което ще съжалява, струва ми се.

— Долу може би настъпва краят на света, а ние нищичко не знаем…

— Аз щях да усетя. Добре де, и аз не издържам тук. Да слезем, но по-предпазливо.

Прокраднаха се по сякаш нескончаемите стъпала. Всичко бе притихнало.

— Почакай… — спря го Каран. — Стъпалото се люшна под нея. Ето, пак — да не е земетръс?

Тогава цялата стълба се раздруса. Стори й се, че по стъпалата мина вълна. След втория трясък ги оглуши грохот от падане на метал, посипаха се раздробени камъни. Прашна, задимена въздушна вълна ги блъсна в лицата. Каран се вкопчи в ръката на Лиан.

— Разбиха вратата към залата на Тенсор — досети се той.

— Най-после! Дори той не може да устои срещу всички, особено ако им помага и Мендарк. Краят наближава. Да слезем.

Но две площадки преди залата насреща им затропаха тежки стъпки, двама аакими се устремиха към тях — Хинтис и Баситор. Лиан се подхлъзна и понечи да хукне нагоре.

— Какво ти е?

— Искат да ме убият…

Аакимите гледаха толкова навъсено, че макар да ги познаваше, Каран също се уплаши.

— Не, оставете го!

Хинтис обаче стисна китките й с дългите си пръсти и я обездвижи. Баситор изви ръцете на Лиан зад гърба му и ги върза. Веднага го замъкна към залата. Хинтис бутна Каран на стъпалата.

— Стой тук! Не се намесвай.

Затича надолу през пет стъпала.

Каран примижаваше от сълзите в очите си, но тръгна подире му. Тук беше задимено, трудно различаваше нещо. Вратата бе повалена, в дупката имаше струпани парчетии. Вместо част от вътрешната стена криволичеше зееща пукнатина. Нещо гореше сред нападалата зидария.

Тя бавно надникна иззад ъгъла. Разрушения имаше само около вратата. Виждаха се късчета камък и мазилка по пода, книжата от масата на Тенсор бяха разпилени навсякъде. Самият той стоеше в беседката с вдигната ръка. Отпред го пазеха още шестима аакими, обърнали се към дупката. Явно се бяха присъединили към него.

А Хинтис вече връзваше Лиан за една от колоните. Баситор притича от другата страна да заеме посоченото му място. Каран се затътри през площадката. Тогава забеляза Малиен да се промъква зад беседката между преобърнати скамейки и маси. Останалите аакими начело със Селиал бяха между падналата врата и беседката, но ги възпираше нежеланието да влязат в схватка със сънародници.

Малиен се озърташе към тях, сякаш чакаше да изиграят уговорена роля, а те бездействаха. Внезапно в ръката й блесна нож и тя се хвърли напред. Тенсор отскочи заднешком, Хинтис се отблъсна от подиума и я изрита с двата си крака в гърдите и едното рамо. Нещо изпращя и Малиен с немощен вик отлетя като парцал. Тенсор пребледня и изохка, сякаш той бе ранен, но не отиде да й помогне. Селиал понечи да тръгне към повалената Малиен, непокорните аакими насочиха оръжията си към нея и смелостта за кой ли път й измени.

Каран се втурна натам, потънала в скръб. Малиен още дишаше, изпод косата, от ухото и рамото й се стичаше кръв. През разкъсаната кожа се подаваше счупена кост. На Каран й призля. Опита се да я вдигне, но Малиен се оказа неочаквано тежка в ръцете й, а и се сгърчи от движението.

Каран откъсна ръкав от ризата си и притисна раната, за да спре кръвта. Не знаеше какво друго да направи. Малиен щеше да умре. После ивиците прах във въздуха се разместиха и до нея се появи Шанд. Каран се разплака от облекчение — той винаги намираше изход.

Щом старецът се наведе над Малиен, Хинтис и Баситор му налетяха с еднакви гримаси на лудешка ярост. Хинтис размахваше меч, по-дълъг от тялото на Каран.

Шанд се изправи, отпуснал ръце до хълбоците си. Аакимите стърчаха с две глави над него. Хинтис замахна за удар, с който щеше да разсече стареца. Каран посегна към ножа си. Твърде късно.

Шанд вдигна глава към противника.

— Недей — каза му тихо, но с такава стаена заплаха, че Каран настръхна.

Едната му ръка помръдна и дългата коса на Хинтис се изправи. Зениците му се свиха и очите му заприличаха на черни дупки към душата. Краката му се усукаха и го подхвърлиха над пода. А ченето на Баситор увисна толкова надолу, че Каран би могла да пъхне лопата в устата му.

— Махнете се! — още по-тихо заповяда Шанд.

В трескав напън да избяга Хинтис запълзя на четири крака, забравил за меча. Баситор тичаше, провесил главата си и дългите си ръце като маймуна. Шанд пак се обърна към Малиен и си беше предишният, само леденият му поглед омекна по-бавно. Нито той, нито Каран продумаха, просто вдигнаха Малиен и я понесоха край подобната на жив труп Селиал. Сложиха я да легне до носилката, където беше Талия с груба превръзка на главата.

— А какво сполетя нея?! — ахна Каран.

Лицето на Шанд бе добило жълтозелен оттенък, очите му са изцъкляха.

— Халоса я парче при взривяването на вратата — изгъгна той. — Мисля, че ще се оправи.

— Ами ти?

— Пресилих се и сега ще се мъча.

Опита се да дръпне ризата от рамото на Малиен, но отмалелите му пръсти не успяваха да хванат края на плата. Каран направи това вместо него. Озърташе се към вратата, раздвоена между дълга си към Малиен и желанието да помогне на Лиан.

— Върви — отпрати я Шанд. — Сега си му останала само ти.

— Но Малиен…

Той докосна ръката й.

— Задай си въпроса какво би искала тя. Изнасял съм ранени от десетина бойни полета. Тя не е толкова зле, колкото изглежда.

Малиен изохка и отвори очи.

— Каран… Спри го, иначе всички ще загинем.

— За какво му е Лиан?

— Дарът…

— Да, но за какво?

— Тенсор е решил да използва неговия Дар, за да засили… заклинанието. — Малиен не можеше да вдигне глава от пода. — И тогава дори Рулке няма да издържи. Ще използва Лиан като жива лупа.

— И Лиан ще…

— Лупата ще се пръсне на парченца. Побързай!

Каран я целуна по челото, скочи върху купчината отломки и видя Селиал, която умоляваше Тенсор, но той не беше на себе си. След такива престъпления нямаше връщане назад. Заплаши я с черния жезъл в ръцете си. Хинтис, отново нагъл и въоръжен с меч, размаха оръжието пред лицето й и я принуди да отстъпи към скупчените отзад нейни поддръжници. А в беседката Лиан се бе отпуснал вяло на въжетата, убеден в скорошната си гибел.

 

 

Игър остана затворен в работната си стая през целия ден, скован от страх. Колкото и опозорен да се смяташе от колебанието си пред портала, не можеше да понесе представата как се хвърля беззащитен в пустотата подобно на Фейеламор. Пак се залисваше с пръстените, кристалите и другите пособия, в които бе вложил силата си — надяваше се да е съхранена, — но нищо не можа да го разсее. Накрая взе най-опасните си принадлежности: нешлифован изумруд във формата на шестостранна призма колкото дланта му и съвършен рубин с размерите на грейпфрут. Досега не дръзваше да ги овладее, но безизходицата го подтикваше към крайности.

Какъв беше този шум отвън? Потисна безпокойството си и рязко отвори вратата. На прага стоеше Мейгрейт. Държеше поднос с храна. Всеки друг би се стреснал от изражението му, ала тя само го изгледа изпод вежди със странната си усмивка, на която сякаш тепърва се учеше.

Не носеше очилата си. Светлината открои цвета на очите й и той се смръзна за миг. Усмивката й се стопи.

— Влез — покани я неприветливо и взе подноса.

Разказа й какво се случи през нощта.

— Фейеламор влезе в портала, а аз се уплаших.

Мейгрейт се отдръпна.

— Влязла е, защото няма избор, но ще се сражава само за себе си. Не разчитай на нея за нищо.

Игър виждаше колко я е разочаровал и това го уязви. Изведнъж си бяха разменили ролите.

— Може би ако не се наслаждаваше толкова на страховете си — добави тя ехидно, — би могъл да ги преодолееш. Кажи какво да направя, придърпай портала насам и аз ще мина през него.

— Няма да оцелееш.

— Може би. Това не ме плаши.

— А аз се плаша — изпъшка Игър.

— Ще го направим по-късно. Сега ела с мен.

И той отново се подчини.

 

 

Постепенно страхът какво може да се случи, ако той не направи нищо, надделя. В тежкия час преди разсъмване стигна до мига, когато трябваше да се отърве от този кошмар по един или друг начин. Или ще наложи волята си, или уплахата ще го погълне.

Ето го пак! Същото изкривяване на реалността, в което се сливат истинското и измисленото. Игър се събуди с вик, Мейгрейт седеше до него, вторачена в нощта. Отпусна длан върху мокрото му чело. Игър опря глава в рамото й и тя го прегърна.

Слънцето изпълзя над хоризонта. „Не мога да се крия повече.“ Посегна слепешком към изумруда, сложен на нощното шкафче, и отново потърси портала. Скоро изкривяването се засили така, че въздухът размиваше очертанията на всички вещи в другия край на спалнята. Стените се гънеха като в лошо изработено огледало. Събираше се гъста слоеста мъгла и се стелеше в спирала към средата на стаята.

„Сега!“ Игър се измъкна от ръцете на Мейгрейт, облече халат, припряно обу ботуши и грабна наметало. Пъхна рубина в единия джоб на наметалото и стисна изумруда. Вдишваше с усилие оловно тежкия въздух, който лепнеше в дробовете му. Заставяше се да бъде съсредоточен, да извлече портала от ефира и да го спре пред себе си.

Въздухът изпращя и порталът се оформи. Този път изглеждаше по-голям — купол върху тънки колони. Мъглата се кълбеше в него и изчезваше в нищото. Игър напъха и изумруда в джоба си, после тръгна към портала, макар че в болния му крак сякаш гореше огън. Наметалото му се изду.

Но пак се разколеба. Въздухът го засмукваше навътре, а петите му се запънаха в пода. Боеше се, че вместо да овладее портала, ще бъде смазан от него. В паника изопна ръка напред, разкъсвайки джоба. Насочи изумруда към портала и кресна заповед. Измежду пръстите му заструи зелена светлина. Усети отварянето на проход, в кристала се събра необуздана енергия. За миг Игър почувства, че може да направи всичко и да победи всекиго. Порталът се очерта с рев и зейна отсреща, придърпваше завивките от леглото и всичко, което не беше закрепено.

Зад него Мейгрейт изхлипа:

— Игър, недей!

Едва я чу във воя на вятъра. В ужас се обърна за помощ към нея и тя протегна ръка. Още миг Игър не се престрашаваше, неспособен да избере между двата пътя, после отново усети жилото на скорпиона. Нямаше да търпи това повече, дори сам да тръгне към смъртта. Игър се извъртя, вдиша може би за последен път и скочи през портала. Думите за сбогом се изгубиха в свистенето на вятъра. Той изчезна.

Мейгрейт пристъпи към портала, който обаче се плъзна встрани. Тя се засили яростно и почти го достигна, но сякаш го отблъсна с пръстите си. Порталът се затвори с трясък, който събори половината мазилка от тавана. И вятърът стихна изведнъж. Прахът се слегна и в стаята проникна утринната светлина.

— Не си отивай… — прекалено късно прошепна тя.

Остана сама с уелмите. Просна се на леглото, посипано с мазилка. Придърпа завивките в тихо отчаяние и зачака. Знаеше, че нейните насмешки го подтикнаха към това безумие.

Игър не се върна.

 

 

Каран стоеше при вратата и се взираше толкова настойчиво в Лиан, че не разбираше защо той не я погледна. Зад нея Мендарк се промъкна прегърбен, наглед толкова остарял и съсухрен, че й се наложи да си припомни способностите му. В същото време усети и Фейеламор, без да я вижда. Всеки си избираше най-изгодната позиция за предстоящия сблъсък, време беше и тя да стори същото.

Тенсор се хвърли към огледалото в беседката и извика нещо на Баситор. Порталът се отваряше не по негова воля. Димът се освети, прашинките заискриха, отвътре блъвна горещ влажен задух. Каран отново надуши смрадта на Туркад. Без да знае защо, тя беше убедена, че този път ще дойде Игър. Спомни си как смачка волята й във Физ Горго и настръхна.

Примигна, за да махне полепналите по ресниците й капчици и влезе по-навътре в залата. Внушаваше си, че Игър отдавна няма причина да се занимава с нея.

Заобикаляше покрай стената, когато земята се разклати. Каран тъкмо подминаваше едно огнище, кулата се люшна и се разнесе най-отвратителното скърцане, сякаш всички духове на света виеха в предсмъртна агония. Подът се килна на една страна, после на другата. Шумът секна, подхвърлените основи на кулата си застанаха на местата. Подът до краката й се плъзна встрани с чегъртане на камък по камък.

Тя се взираше сащисано. Кръг, широк няколко стъпки, се спускаше надолу. Появи се ярък полумесец, който се разширяваше бързо, и скоро се показа целият отвор на шахта там, където беше огнището. Отдолу лъхаше на нажежена сяра. Каран отскочи назад и надникна много внимателно. Шахтата минаваше през всички етажи и продължаваше под земята. Дъното грееше в оранжево. Това разломът ли беше? Все едно. Трябваше да спаси Лиан.

Порталът изгърмя зловещо зад гърба й. Късчета пергамент и плат нахлуха в залата, разкъсани от прохода. И в портала наистина се появи Игър.

Тенсор се вцепени насред заклинанието, което беше безполезно срещу този враг. Двамата пристъпиха едновременно, после порталът ги запрати в различни посоки. Игър се плъзна по осеяния с парчетии под.

Спря лице в лице с Мендарк, който се стъписа и вцепени. Не по-малко изненаданият Игър се опомни пръв. Разсмя се от душа и отстъпи встрани с гръб към стената, за да вижда и Тенсор, и Мендарк.

 

 

Игър отново долови прилива на сила. Увереността му се възвърна. Туркад принадлежеше на Мендарк. Градът и Мейгрейт (както проумя изведнъж) изцедиха цялата му жизненост. Но тук имаше предимство.

Оглеждаше залата и претегляше мислено опасностите — Мендарк, Тенсор и Фейеламор, скрита някъде в мъглата. Трябваше да узнае къде е тя. Чак тогава забеляза необичайния светещ кръг в едно огнище. Затаи дъх. Възможно ли беше? Това ли е мястото?

Щом доближи, съмненията му изчезнаха. Да, ето го разлома, където Кандор бе работил толкова дълго — едно от средоточията на мощ в Сантенар. Сигурно се бе отворил, когато той насочи към себе си портала. Би ли посмял да слезе? Пръстите му напипаха изумруда. Долу би могъл да го насити с такива сили, че и Рулке да отстъпи пред тях. Идеята го отрезви веднага. Ако и Рулке се появи, ще имат нужда от невероятно могъщо оръжие, за да го победят. Точно така. Игър знаеше, че може да успее.

Огледа се. Никой от враговете му не се мяркаше в мътилката. Стисна изумруда в юмрука си и опря крак на първото стъпало към шахтата.

 

 

В беседката бе останал само Лиан, Каран едва го различаваше в потоците влага, изригващи оттам. Тя легна по корем и пропълзя към подиума.

— Добре ли си? — прошепна му отдолу.

От брадичката му върху нея падаха капки.

— Засега. Какво предание ще разказвам!

Познатата крива усмивчица веднага избледня. Горкият. Колкото и да се перчеше, тя знаеше колко е уплашен.

Каран започна да реже здравите въжета около глезените му. Ножът беше тъп, мина много време. После се изправи, като се криеше от Тенсор зад тялото на Лиан. Успя да среже въжето на едната китка, но другото не поддаваше.

До стълбата блесна мълния, от тавана се посипаха още парченца. Къс от мазилката издрънча върху купола на беседката. В този миг Селиал и аакимите с нея най-сетне се нахвърлиха срещу бунтовниците, които не отстъпиха, и оръжията зазвънтяха.

— Задръжте ги! — изрева Тенсор и скочи към беседката, размахал черния си жезъл.

Щом зърна Каран, опита се да я намушка като с копие. Тя се завъртя, жезълът мина между нея и Лиан, Тенсор се напъна и я изхвърли навън, сякаш пластеше сено. Лиан се дърпаше бясно, но не успяваше да развърже последното въже.

Тенсор го цапардоса по ухото със свободната си ръка, хвърли жезъла и подвикна на привържениците си:

— Задръжте ги, каквото и да ви струва!

Докосна новото огледало и се опита да овладее портала.

Внезапно секна вятърът, нямаше гъсти бели кълба. В беседката притъмня мастилена сянка. И схватката спря, когато от мястото на портала зазвуча пронизително пищене. Проснатата на пода Каран запуши ушите си. Звукът изтъня и стана недостъпен за слуха. Цялата беседка се разлюля и изчезна. Всички зяпнаха натам. Две секунди по-късно беседката се появи завъртяна, защото Лиан вече стоеше с лице към Каран. Отвътре повя. Порталът беше отворен.

Само че този вятър не духаше от Туркад, а беше смразяващ и носеше дъх на метал. Каран се взираше в безкраен коридор с леденосиня светлина.

Напорът на въздуха се засилваше, под купола на беседката се проточиха ледени висулки. Снежинки се завъртяха под тавана на залата.

В синята далечина се сгъстяваше застрашителна сянка. Тенсор изкрещя ликуващо, светкавично грабна Лиан и го вдигна във въздуха. Накълцаното въже се скъса. Тенсор заръмжа:

— Излез де! Ела насам! Питлис, стани от гроба да видиш как ще отмъстя за тебе!

Бавно вдигна десния си юмрук и около него засия златист ореол. Фейеламор изхленчи и изведнъж се видя как бяга от залата.

Шанд се мярна в дупката от взрива и извика:

— Прикрийте се!

— Да, махнете се надалеч — ясно изрече Тенсор. — Стореното от мен на Събора не е нищо пред това, което ще направя днес.

Аакимите се отдръпваха полека.

— Недей, Тенсор! — нададе вой Хинтис. — Нали ни се закле!

— Ха! — бясно изхърка Тенсор.

Всички усещаха началото на заклинанието. Лиан се хвана за слепоочията, главата му сякаш се пръскаше.

Тенсор го вдигна още по-нагоре и безмълвно занарежда. Сянката в портала спря на два разтега от него като че уплашена. Юмрукът на Тенсор блесна, Лиан изпищя и сянката се разлюля. Лиан писна отново, размахал ръце и крака, от прехапания му език капеше кървава слюнка.

Каран усещаше безтелесния допир на въздействието, объркващо разума, което познаваше от деня на Събора. Тенсор още си играеше с Рулке, но й оставаха броени секунди. Знаеше, че този път пълната сила на заклинанието, насочено и фокусирано чрез Дара, който Лиан притежаваше, ще убие и нея, и всички други в залата. Но още преди това Лиан щеше да бъде разплескан по пода. Колкото и устойчив да беше, нищо нямаше да го спаси от такава неудържима стихия.

— Помогнете ми! — скочи тя.

Осейон, застинал объркан до Мендарк, се втурна напред с гърлен рев и помете вцепенените аакими по пътя си. Каран успя да грабне парче мрамор колкото тухла, да изтича към подиума и с двете си ръце да го запрати в лицето на Тенсор.

Чу се грозно хрущене, Тенсор залитна и изтърва Лиан. Ръцете му се отметнаха нагоре, от носа му шурна кръв. Мразовит повей угаси сиянието около юмрука му. Тенсор се опря на коляно и протегна ръце да се опази, когато сянката в портала се изду. Каран се мъчеше да избута замаяния Лиан встрани, но в главата й сякаш блъскаше океански прибой. Осейон стисна и двамата под мишниците си и ги изнесе от беседката.

Насред залата ги пусна да стъпят и извика:

— Бягайте!

Хукнаха към съмнителната безопасност на стълбата.

Тенсор довърши немощно разпокъсаното заклинание. Ударната вълна издуха снежинките и натръшка аакимите. В залата притъмня.

Само от отвора на шахтата в огнището проникваше зарево. Тенсор се задави и заклинанието напълно изгуби силата си. Мракът в беседката бе прорязан от назъбен като мълния проблясък, отекна трикратен гърмеж като смеха на исполин. Тенсор отхвръкна назад и падна от подиума. Беседката, останала невредима, за миг стана прозрачна, изгуби се от поглед и пак си върна плътността.

Порталът пустееше. С нов тътнещ напор на вятъра по средата изникна тъмна фигура с развята черна коса, щръкнала черна брада и светещи, наситеночервени очи. Същински великан, чиято глава опря в купола.

Рулке изглеждаше по-неудържим отвсякога. Вторият проблясък разцепи беседката, предната й половина се разтроши, само три колони и металният купол останаха като рамка зад него.

Тенсор се озърташе пощурял. Заклинанието се провали, Лиан го нямаше, а вече усещаше как му призлява от злоупотребата с магия. Смелостта му не стигаше да изтърпи това. Пречупи се и запълзя през залата.

Рулке напираше към тях. Алено наметало се развяваше върху черните му дрехи. Озърна се в търсене на противници.

Каран чу ниско свистене, засилващо се до тътен, разтърсил залата. Изведнъж сиянието в огнището се скри за миг — черен силует изскочи от шахтата и се понесе във въздуха като с криле. Игър стъпи на присвитите си крака и изпружи юмрук към тавана. Тънки лъчи блеснаха от изумруда, заслепяваха болезнено.

— Посрещни гибелта си, Рулке! — извика Игър, ухилен до ушите, и метна кристала по своя враг.

Рулке се вцепени, а изумрудът се премяташе към него. Улови го в последния миг. Сиянието се разгоря толкова ярко, че проникваше мътнозелено през ръката му. Рулке стискаше с огромните си юмруци и се гърчеше, сякаш кристалът беше нажежен. Впи пръсти в него още по-яростно, преви се и притисна ръце към корема си.

— Тар енг Казит! — ревеше Игър на незнаен език. — Изгори го! Изпепели врага ми!

При следващия проблясък на изумруда се видяха и костите в тялото на Рулке. Той виеше и ридаеше, почти разкъсан, но не пускаше.

Игър бе застинал в позата на устремил се напред бегач. Напипа слепешком ножа си, за да нанесе последния удар. Но шепотът на Рулке се чуваше все по-отчетливо — той откри насрещното заклинание. Лицето му се кривеше, пръстите му димяха. Тържествуващото изражение в очите на Игър се стопи.

Рулке разтвори пръсти. На пода прошумоля изумруден прах. Той се изправи на пръсти и се провикна от болка и възторг.

Игър изтърва ножа и заотстъпва.

— Не успях — мънкаше смаян. — Как тъй не успях?

— Това място е създадено от карон — с досада обясни Рулке. — Кандор откри разлома и построи Голямата кула над него, за да черпи сила от земята две хилядолетия. Ама че си нагло, човече от коренната раса, мислеше си, че просто ще влезеш и ще се възползваш! Що за невежа си ти!

Пак стисна димящия си юмрук. От гърлото на Игър се изтръгна клокочещ вой, той се строполи и започна да скубе косата си. Като че искаше да се отърве от нещо невидимо, вкопчило се в главата му, но то заби жилото си в гърлото му.