Йън Ървайн
Кулата върху разлома (36)

36. Създателят на портала

След откритието си Тенсор работеше още по-неуморно. Случваше се часове наред да се взира неподвижно в един и същ образ в Огледалото. Понякога миналото като че го омагьосваше. Лиан надничаше над рамото му и виждаше ходещи нанякъде хора, или гледащи през прозорците на високи кули, или бягащи в ужас от настъпващи армии. Друг път му се струваше, че наблюдава някакви символи — например три езера в Аакан с огромна луна над тях, която обаче не се отразяваше във водата.

Тенсор три дни непрекъснато писа на свитък от пресована дървесна кора, очите му се изцъклиха, не усещаше нито глад, нито умора. После се просна в постелята си на пода и проспа няколко часа. Събуди се толкова внезапно, че главата му подскочи. Надигна се като подплашен, притича към масата, докосна отново Огледалото и продължи да пише трескаво.

Още след първия ден шпионската задача на Лиан се облекчи — или самата Малиен, или друг ааким идваха в залата. Тенсор знаеше, че го следят, но се преструваше, че ги няма. Дори избягалите от Шазмак, готови доскоро да угодят на всеки негов стремеж и замисъл, вече се страхуваха. Накрая не издържаха.

— Над нас тегне безмерен ужас, Тенсор — рече му белокосата Селиал, по-съсухрена отвсякога. — В миналото единствената ти цел беше благото на всички аакими и на нея подчиняваше собствените си желания. В Шазмак отстъпихме пред волята ти от уважение към всичко, което си направил за нас. Предупредихме те обаче да не ставаш роб на своята самонадеяност. Ти не ни послуша и Шазмак падна пред враговете! Въпреки това те следвахме. Но край! Няма да ни стовариш и бедата, която се готвиш да ни навлечеш!

— Не отричам, че моята глупост ни докара до това жалко положение — промълви Тенсор. — Но не само моята! Всеки от нас предпочиташе да извърне лице от света, да живее с миналото, да се крие от враговете, вместо да им се опълчи. Загубихме уменията, с които оцелявахме. Подло предателство отвори пътя на враговете към Шазмак, а защитата ни се оказа безсилна. Оставихме се да ни победят.

— Да, предателство — съгласи се Селиал — и както винаги сред самите нас. Вината пада върху мен.

— Все едно е! Няма да ме разубедиш — тихо я увери Тенсор. — Гашадите нападнаха Шазмак, а ние нямахме воля да им се противопоставим. Старите обичаи, поддържани от Синдиците, вече не са ни нужни. Не можем вечно да се препираме. Кой ще заповядва? — попита със звучния си глас. — Права си в укорите си към мен… но кого ще изберете на мое място?

Аакимите се спогледаха. Нямаха водач.

— Не можем да изберем — призна Малиен, — а без водач няма да се откажем от древните традиции. Ще ни ръководят Синдиците.

Тенсор не я слушаше.

— Да, прави сте… Злоупотребих с доверието ви. Защо да ме следвате? Изберете си друг — повтори по-силно. — Твърде уморен съм да нося и занапред това бреме.

Седна на пода и ги принуди да го гледат от горе на долу, но въпреки това другите се смутиха, а не той.

— Сред нас няма водач — каза отново Малиен, — затова няма да избираме. Трябва да се подчиняваме на Синдиците.

— Аз няма да се подчинявам на групичка, която не стига до съгласие — заяви Тенсор. — След Тар Гаарн поверихме властта на Синдиците. Вижте докъде стигнахме!

Малиен размаха юмрук.

— Ти си присвои властта, ето докъде!

— Избирайте или аз ще поема по свой път.

Тенсор наведе глава, тресеше се от сдържаното напрежение. Останалите аакими поспориха и Селиал застана пред него.

— Решаваме да ни ръководят Синдиците.

— Значи сам ще си проправям пътя… — горестно отрони Тенсор.

— Не — отсече Селиал, макар че едната й буза трепкаше. — Не сме съгласни. Ти ще ни се подчиниш или ще те прогоним. Утре тръгваме към нашите градове на изток. Веднага ще се подготвим да отпътуваме. А ти ще ни дадеш Огледалото.

Тенсор изглеждаше ужасно. Изправи се е голямо усилие и повлече крака по коридора. Мина край Лиан и хвана ръката му.

— Ела. До сутринта имаме много работа.

Лиан потъна в покруса. Толкова очакваше от идването си в Катаза, а само щеше да добави няколко глави към сказание, което никога нямаше да довърши.

Тенсор пак изпадна в гняв и го изгони от залата. Лиан доста охотно отиде при другите аакими в крепостта, радваше се, че може да им помогне в трескавата подготовка, за да е зает с нещо. Не проумяваше обаче промяната, настъпила и у тях, и у Тенсор. Защо се разбунтуваха? Защо той отстъпи? Явно още не знаеше нищо за този народ.

Дори не му се мислеше какво ще преживее при втория поход през пустинята в горещата пролет. Все пак бе постигнал някакво разбирателство с Тенсор, който не му се доверяваше, затова пък донякъде ценеше ума му. Понаучи го на писмеността, която малцина освен аакимите познаваха, а за един летописец това беше безценно съкровище. Подозираше, че щом Тенсор беше готов да сподели с него толкова строго пазена тайна, значи не очаква нищо от бъдещето.

Сутринта всички се събудиха по тъмно, взеха раниците и снаряжението си и минаха по моста към Голямата кула. Почакаха на стъпалата под площадката и Тенсор излезе.

— Ти готов ли си? — попита Селиал, защото той носеше само Огледалото.

— Да, готов съм — намръщено отговори Тенсор.

— Тогава ми дай Огледалото — аз ще се грижа за съхранението му от името на Синдиците.

Селиал протегна ръка с усмивка, на която той не отвърна. Лиан забеляза, че кокалчетата на юмруците му са побелели.

— Уви — избоботи Тенсор, — отричам се от моята раса и от моя свят. Вече не съм ааким. Никога няма да ви дам Огледалото. Вие тръгвайте, щом искате, аз ще остана в Катаза.

Явно другите очакваха това, защото се устремиха нагоре по стъпалата. Щом стъпиха на площадката, Тенсор вдигна ръка и те спряха.

— Не ми се противопоставяйте.

В един безкраен миг изглеждаше, че аакими ще се нахвърлят срещу ааким, но никой не искаше това. Тенсор бавно отстъпи нагоре и те не тръгнаха след него. От следващата площадка той подкани властно:

— Лиан!

Отново го подчини с лекота на волята си. Лиан закрачи към него без да иска. Малиен го сграбчи.

— Нима ще ме принудиш да вдигна ръка срещу тебе? — дрезгаво се обади Тенсор. — Ще го направя.

— Остани тук, щом си решил. Знаеш, че не бих ти сторила зло, но Лиан ще дойде с нас, ще отнесем и Огледалото. — Тя се озърна през рамо. — Имам ли подкрепата на Синдиците?

Селиал застана до нея, последвана от всички, дори Хинтис и Баситор.

Вените по шията на Тенсор изпъкнаха.

— Ще си послужа със заклинанието! — изрева той. — Помислете добре!

— Не! — кресна и Малиен. — Стига сме отстъпвали пред твоите приумици! Ти си луд!

— Нека да съм луд. Но чуйте какво ще ви кажа — хубавичко огледайте този летописец. Свалете му очилата, изтъркайте мазилото от кожата му. И какво виждате? Зейн с клеймото на Рулке! Помощник на врага сред нас. Коварен порочен зейн, чиито предтечи ни предадоха в прастари времена. Ти ще го изтърпиш ли, Баситор? Ами ти, Хинтис? Ще го изтърпи ли някой от вас освен онази, която го прикриваше още откакто избягахме от Туркад?

Лиан пощуря от страх. Баситор хвърли очилата му на пода и ги стъпка. Хвана брадичката му и го погледна в лицето.

— Вижте очите… — Разкъса и ризата му. — Вижте и белите петна по гърдите му.

Селиал пристъпи напред, за да се увери.

— Да, той носи Дара на Рулке — клеймото не оставя съмнение. Не можем обаче да го наказваме за престъпленията на отдавна мъртвите му прадеди.

Баситор се изхрачи на пода.

— И клеймото си е предостатъчно за мен след онова, което сполетя Шазмак. Тръгне ли с нас, ще му откъсна главата при първия сгоден случай.

С разперени пръсти ръцете му бяха колкото градински гребла.

— Аз пък ще го държа, за да ти е по-удобно — зарече се Хинтис. — Прекалено дълго търпим враговете си, вместо да ги смажем.

Малиен се взря в очите на Лиан.

— Безсилна съм, летописецо. Само нашите призраци ще бродят по страниците на Преданията. Прости ми, Каран…

Тя пусна ръката му. Нищо не пречеше на Тенсор да го покори с волята си.

— Е? — обърна се Тенсор към останалите. — Ще ми наложите ли насила решението си?

Селиал се колебаеше мъчително. Тенсор се възползва, метна Лиан през вратата, затвори я с трясък и залости. Щом се скри от погледа на аакимите, те събраха смелост, налетяха към вратата и заблъскаха с юмруци по нея.

— Тази няма да издържи — поклати глава Тенсор.

Завлече Лиан в работната зала, която бе построена да устои на всичко освен на пълното унищожение на цялата кула. Затръшна металната врата с грохот, сложи резетата, широки колкото тялото на Лиан, и задейства другите защитни приспособления. Накрая се огледа със зловещо задоволство. Откакто взе решението си, той като че се наслаждаваше на сблъсъка.

Колкото и да беше уплашен, Лиан се зарадва, че няма пак да върви по Сухото море. Видя, че Тенсор не е седял със скръстени ръце през нощта — имаше огромни запаси от храна и цяла цистерна с вода в един ъгъл.

— Надявай се да ни стигне — подкачи го Тенсор, — защото докато не науча как да отворя портал към Нощната пустош и да издърпам оттам онзи, за да му отмъстя, няма да мърдаме никъде.

Той седна невъзмутимо до масата. Скоро отвън започнаха да блъснат неистово по вратата. Последва ниско жужене, по-късно и дразнещо чегъртане. Дори си послужиха с някакъв взрив — глухият тътен разклати кулата. Вратата остана невредима.

— И за цяла вечност няма да я разбият — подхвърли Тенсор, без да се огледа. — Кандор се е постарал.

 

 

Аакимите опитваха с други механизми, но колкото и шум да вдигаха, прахосваха усилията си. Слънцето залезе, Тенсор се трудеше безмълвно. Като се затвори в залата, направи недостъпни и горите етажи, към които се минаваше през нея.

Лиан са събуди сутринта и пред погледа му се разкри същата сцена. Тенсор упорстваше в заниманията си с такова настървение че не се разсея и когато Лиан остави до него храна и вода. Отново кух гърмеж раздруса пода. Купчината опаковани продукти се разпиля. Огледалото пак падна и чак тогава Тенсор въздъхна отегчено.

Когато звуците зад вратата стихнаха за малко, Лиан долови края на изречението:

— …и успях!

Тенсор залитна към постелята си, тръшна се по лице и заспа на секундата. Никакви шумове не можеха да го разбудят.

Лиан взе дългия свитък, гъсто и равно запълнен с аакимски писмена. Още не ги познаваше достатъчно, за да прочете всичко. Имаше и схеми и скици, неразгадаеми за неговия ум. Отстрани бяха нарисувани арки и други украсени отвори и сводове с различни измерения и форми. Няколко пъти се срещаше думата „портал“.

Значи Тенсор бе разкрил (или поне така си мислеше) тайната на порталите, свързващи отдалечени места. Път към спасението! Лиан си позволи надеждата, че е възможно дори да се върне по този начин в Мелдорин без опасностите в Сухото море.

Вцепени се — Тенсор стоеше зад гърба му и се усмихваше.

— Да, това е портал. Защо си учуден, нали толкова се приказва за тях? Принципът е достъпен, но дали аз ще успея да изградя портала? Сполучлив ли ще бъде?

Прекъсна го неуверен глас откъм единствената тясна пролука високо в стената:

— Тенсор! Някакви натрапници приближават от юг.

— Ето докъде паднахме! — обърна се Тенсор към Лиан. — Идват неколцина нещастници, най-вероятно полумъртви от глад и жажда, а ние треперим. Преди завръщането на гашадите нямаше да се боим тук и от безбройни орди. Не търсете съвет от мен! — извика той към пролуката. — Отказах се да ви водя!

Отвън не отговориха.

 

 

Тенсор се зае с изработването на устройството, което щеше да отвори портала, а Лиан гледаше смаян. Аакимът май не се съмняваше в работата си, макар че творението му напомняше твърде малко за чертежите. Мереше с поглед, претегляше на длан. Подбираше материалите от горните етажи и се нагаждаше към това, с което разполагаше.

Извличаше метал и камък от вътрешни стени и ги оформяше с инструменти, които си направи сам. Неговото майсторство и власт над веществата бяха потресаващи, пък и личеше какво удоволствие е за него работата.

Устройството придоби простите красиви очертания на беседка — леко повдигнат над пода каменен подиум със седем тънки каменни колони, крепящи метален покрив. Веднага се забелязваше липсата на симетрия, типична за всичко създадено от аакимите.

 

 

Лиан не искаше да седи бездейно. Отхвърлен от аакимите и лишен от закрилата на Малиен, той се освободи от задръжките си. Така се увлече по творението на Тенсор, че започна да го подпитва. Скоро не го интересуваше нищо, освен замислите на Тенсор и знанията, които получаваше от него.

Задаваше му неспирно въпроси за наречията и писмеността на аакимите, за техните предания. Тенсор отговаряше, без да се дразни. Лиан скоро научи достатъчно, за да прочете свитъка, но теорията и изграждането на порталите не събудиха любознателността му.

Подчини се на друго желание — не се отказваше да преведе „Предания на аакимите“, която запомни наизуст в Шазмак. Та той бе летописец, посветил се на сказанията, и различните езици бяха неговата стихия. Учеше неуморно, тласкан и от жаждата си за знания, и от увереността, че този шанс няма да се повтори. „Не съм по-малко покварен от Тенсор — рече си веднъж. — Какво ли щеше да каже Каран?“ Тази мисъл го отрезви задълго. През нощта го изтерзаха дълги нерадостни сънища за нея. Сутринта обаче се върна в действителността. Каран я нямаше, а Тенсор му беше на разположение.

 

 

Дойде денят, разбил на парчета живота и мечтите му. Тенсор изведнъж се отдръпна, изтръска ръцете си и погледна входа на портала.

— Приключих. Справих се. Готов е, готов съм и аз. — Той изви глава към Лиан. — Скоро ще ми послужиш за целта, заради която те доведох чак в Катаза.