Йън Ървайн
Кулата върху разлома (17)

17. Корабокрушенци

Черпакът издрънча на дъното на лодката.

— Не изгребвайте! — изрева Пендер. — Легнете!

Талия затаи дъх. Подминаха Процепа. Лодкарят бе закъснял.

— А сега — кресна той, — се дръжте здраво!

Моряците се хвърлиха да вършат каквото се искаше от тях. Гикът се завъртя, платното се изду с плющене. Озоваха се по-наблизо до вълните, разбиващи се във вътрешния край на широката скална основа. И още по-близо. Лилис ахна тихичко. Само след секунда щяха да се блъснат. Тогава свирепият вятър ги тласна като с ритник и те се понесоха под прав ъгъл спрямо предишната посока точно към Процепа.

Талия напрегна съзнанието си, за да разпростре илюзията, която бе измислила. Главата й сякаш щеше да се пръсне. Изведнъж целият свят се замъгли, бурното море се размаза пред очите им. Пендер подскочи и се ококори. Пръстите на Талия се впиха като клещи в китката му.

— Всичко е каквото го познаваш — натърти тя до ухото му.

Лодката прелиташе край отвесната канара толкова близо, че краят на гика за малко не стържеше в нея. Беснеещият в Процепа вятър я носеше все по-стремително. Отплеснал се рояк стрели отскочи от камъните високо над главите им. Талия си позволи да погледне през рамо. Галерите вече обръщаха на стотина разтега от тях.

Хлътнаха между вълни при първите подводни скали отдясно, които чернееха като гнили зъби сред скриващата ги пяна. Талия се стъписа, падна и за миг загуби власт над илюзията. Тутакси се видяха хаотично подскачащите вълни около лодката. Мъглата се разстла отново, докато профучаваха през завихрената вода, която ги дърпаше ту насам, ту натам. Стрелнаха се по края на въртопа и той ги метна встрани. Надигнала се вълна ги пренесе покрай следващите подводни скали и се озоваха насред относителното затишие в малката лагуна. Доближаваха бързо невидимата пролука във външния риф и вълните, яростно разбиващи се в него от единия му край до другия.

— Молете се! — възкликна Пендер и завъртя руля, за да отслаби мъничко натиска на вятъра върху платното.

Искаше да нагласи скоростта според ритъма на вълните.

А зад тях галерите навлизаха в протока една след друга. Другите две вече не се виждаха.

— Не вдигайте глави, стрелят! — извика Осейон, който не забравяше да бди.

Всички залегнаха и нов облак стрели изсвири покрай лодката. Една проби платното и цопна във водата пред носа. Първата галера се мъчеше да се промуши там, където те оцеляха, но заради веслата не биваше да доближава отвесната стена. Заби се с пълен ход в забулените от илюзията скали, разхвърчаха се дъски, весла и пищящи моряци, скоро погълнати от необузданото море.

Илюзията се стопи. Втората галера зави, за да избегне участта на първата, но също се блъсна в подводните скали, които откъртиха кила. Наклони се и потъна за секунди. Гребците в третата я завъртяха в последния момент, напънаха да я изтласкат обратно, но вятърът и течението я хвърлиха странично в Процепа. Носът се удари в скалната стена, а кърмата — в подводните камъни. Корабът се разроши на две половини и изчезна под вълните. Виждаха весло, кръжащо във водовъртежа, докато ръбът на канарата не го скри от погледите им.

— Ето я пролуката! — изкрещя Пендер.

Тук бе преминавал с вехтата си лодчица като момче. Вълната ги издигаше все по-нагоре, после се спуснаха. Външният риф сякаш се протягаше от водата към тях. Лодкарят донагласи руля и въжетата, но след миг изръмжа:

— Аа, не!…

Огромна, ревяща и разпенена вълна напираше покрай рифа, щеше да ги поеме и разтроши на трески в камъните. Пендер рязко дръпна въжетата, отне още малко от напора на вятъра и пак помръдна руля. Морето като че ги засмукваше, назъбените скали оставаха назад и от двете им страни, лодката отново се надигна с вълната и преодоля пролуката…

Късметът ги изостави накрая. Килът удари рифа и всички се натръшкаха на дъното. Пронизително заскрибуцаха дъски, лодката се завъртя към разбиващата се вълна. Гейзер от пяна и капки изригна над носа. За миг им се стори, че вълната ще ги смачка и запрати на дъното, после носът отскочи толкова стремително нагоре, че зъбите им изтракаха, а вятърът откъсна и завлече нанякъде платното. Лодката се плъзна по укротената вълна, разклати се и стигна до подветрената страна на Рунтавия камък.

Пендер опъна друго, малко платно и лодката пое на север. Всички яростно изгребваха, за да оцелеят.

— Не сме се избавили — каза им лодкарят, когато водата вътре понамаля и успяха да подредят разпръснатия си багаж. — Като гледам, останахме без парче от кила, макар че в последния миг се вдигнахме и запазихме руля. Черт, дръж руля. Трябва да видя колко е пропукано. Ей ти, ела насам!

Безименният моряк, към когото Пендер се обръщаше само с „Ей, ти!“, се наведе над цепнатината. Той беше необикновено грозен и едноок, а от ухото му откъм празната очна кухина бе останало само парченце. Често се смееше и се виждаха жълтите му зъби колкото нокти. Но не говореше — бяха му отрязали езика.

— Зле са се разместили — прецени Пендер и се изправи. — Насред морето не може да се направи кой знае какво. Но другата дупка ще запуша. Ей, ти, я натисни тук с тоя голям уродлив крак! Вече ще я наричаме „Сакатата гъска“, нали така!

Той се зае да поправя повредата с инструментите и гърнето с катран, след половин час бе позакърпил дупката. Щом се отдалечиха от Рунтавия камък, вече не бяха на завет и вятърът отново ги понесе. Пендер си избърса ръцете и седна на кърмата.

— Няма да я бъде — обяви той. — Трябва да си намерим друга лодка, и то съвсем скоро. За ваша сметка, то се знае.

— Разбира се — потвърди Мендарк, твърде разтреперан, за да спори. — Къде смяташ да търсим?

— Най-лесно ще намерим в Ганпорт, е дотам са четиридесет левги. Може и цял ден да се тътрим, щом „Гъската“ стана толкова тромава, ако ще и вятърът да не стихне. Лошото е, че не ми се вярва лодката да издържи цял ден.

— Но какво се повреди? — попита Лилис.

— Твърде често и твърде силно се блъскахме. А с всяка нова вълна… ей като тая… дъските се разместват още малко. Горката стара „Гъска“ се разпада, моето момиче.

— Значи нищо чудно накрая да се спасяваме с плуване — подхвърли Осейон.

— Но без да загазим като онези зад нас — вметна Талия. — В галерата имаше десетки моряци.

— Всички ли се удавиха? — промълви Лилис.

— Едва ли — подсмихна се Пендер. — Онези, които течението е отнесло в лагуната… поне повечето лесно са се покатерили по скалната основа. А и скоро ще им се притекат на помощ. Я вижте как святка фарът!

— Пращат съобщения на Игър — намеси се Мендарк. — Не сме в безопасност.

— Никак дори — съгласи се лодкарят, — но спечелихме няколко часа.

— Добре, ще ми се да поспя, ако може малко да си починем от изгребването — призна Талия. — Снощи не съм мигнала.

— Стига един да изгребва — съгласи се Пендер. — И предпочитам да сложа засега по-голямо платно. Нека поне онези във фара си мислят, че всичко ни е наред.

Резервното платно беше горе-долу колкото отнесеното от вятъра. Лодката веднага ускори, макар да се кандилкаше тромаво, сякаш нещо я дърпаше назад. Над белите гребени на вълните не се виждаха други кораби. От юг пак повя студ и донесе лапавица. Накрая мигащият фар избледня в дъжда. Пендер отново смени платното.

Пътниците му се свиваха подгизнали и след отминалите вълнения още по-силно усещаха болежките си.

— Съжалявам, че не задържах илюзията по-дълго, но така ме цепеше главата… — обади се Талия.

— Нямаше нужда. Аз дори не се сетих, че веслата ще им попречат през протока. Знам обаче, че ти ни спаси от стрелите. За наше щастие май никой от моряците не си е играл в Процепа като малък.

Лилис се примъкна към приятелката си и се сгуши в нея.

— Знаех си, че ще се измъкнем — смънка тя отмаляла и заспа.

А Талия още в първите минути се убеди, че и този път няма да мигне. Струваше й се, че си е блъскала упорито главата в някой зид, с всяко сътресение на лодката се чувстваше още по-зле. Изтърпя незнайно колко часове, накрая се освободи от прегръдката на Лилис, зави я с платнището и стана. Останалите спяха, дори Мендарк.

— Кажи какво има да се върши — помоли тя Пендер, когото трудно различаваше на кърмата.

— Че какво друго, освен да плаваме и да ядем?

— Тогава хайде да ядем.

Разделиха си хляб, сирене и подправено с люта горчица месо, и пиха леко солена вода от бъчвата. По главите и раменете им се сипеше суграшица.

— Къде сме? — попита тя след малко.

Пендер се озърна към навъсеното небе.

— Май сме изминали около тридесет морски мили, тоест дванайсетина левги. Не е лошо за половин лодка, но има още много.

— Могат ли да ни догонят?

— С бърз кораб — да.

— Можем ли да направим нещо?

— Нищо. Но не ни ли настигнат, преди да притъмнее, ще предположат, че сме далеч напред. Откъде да знаят колко пострадахме.

— Няма да си облекчим положението, ако утре ни причакат някъде по маршрута — промърмори кисело Мендарк изпод платнището.

— Лодката пак се пълни — изсумтя Пендер. — Искам двама да изгребват водата — подвикна той към носа.

Туркадско море беше широко около тридесет левги, а те се движеха на една левга навътре. Пендер обърна към брега, докато вятърът не отслабна, после пак се насочи на север.

— Така по-лесно ще стигнем брега с плуване — сви рамене той, — а и на „Гъската“ засега й е по-леко.

— Я да излея малко вода — промълви Талия.

Имаше нужда да се разсее с нещо. Мъчеше я морска болест. Взе кофа и започна да изгребва водата с равномерни движения. И час по-късно отказа някой да я смени.

Времето минаваше, вятърът стихваше. Пендер се обнадежди достатъчно, за да сложи по-широко платно.

 

 

— Колко остава? — попита го Мендарк през нощта.

Сега изгребваха по трима, но всъщност само не позволяваха на водата на дъното да се покачва. През парцаливите облаци за малко надникваше луната.

— Като гледам, има още три левги. И на това не се надявах.

Но малко по-късно лодката се натъкна на нещо, разлюля се, килна се и видимо започна да се пълни с вода.

— Какво става?! — писна стреснато Лилис.

— Дънер — поклати глава Пендер. — Свършено е с „Гъската“. Ще се опитам да я изкарам на скалите.

Завиха към трудно различимия бряг, до който имаше стотина разтега. Скалист рид завършваше със стръмна издатина в морето.

— Не бе, глупаци, изгребвайте до края! — скара се той на пътниците, които награбиха багажа си. — Каква полза от тези боклуци, ако потънете заедно с тях?

Изхвърляха до изнемога водата, Осейон запуши с огромното си ходило най-голямата цепнатина, брегът полека се очертаваше пред очите им, мушнаха се мудно покрай късия нос в улея между два високи камъка и усетиха как килът остърга чакъла на дъното.

— Изнасяйте си нещата, по-скоро! — кресна Пендер, който се мъчеше да задържи лодката с опряно в камъните весло.

Тук беше сравнително закътано, но заради прибоя при скалите морето теглеше силно малкия съд навътре. Черт изскочи, хвана въжето на носа и заби пети в брега. Другите се наредиха върху хлъзгавия чакъл и пренесоха багажа на сушата. Скоро в лодката останаха само двата тежки сандъка.

— Как ще ги носите до Ганпорт? — усъмни се Пендер.

— А как ще се сдобием с лодка, ако не платим за нея цяло състояние? — сопна се Мендарк. — Ще ги вземем.

Някак затътриха и сандъците въпреки острите като бръснач миди по скалите, наместиха ги в подножието на рида. А Пендер грабна брадва и с няколко удара събори мачтата.

— Хайде сега бутнете! — нареди той и всички се напънаха.

Лодката бе заседнала, но следващата вълна я повдигна и бавно я изтегли с отдръпването си. Скоро дървената фигура на носа се скри под водата.

— Толкоз й било писано на „Танцуващата гъска“ — тъжно рече Пендер. — Имах я само три дни.

Пак заваля.

— Да си намерим по-свястно място за нощувка — избоботи Осейон.

Покатериха се по рида и се приютиха на завет в падинка, която не се виждаше от морето. Лилис и Талия събраха дърва за огъня. Нямаха палатка, но Пендер скоро опъна навес от платна и въжета между дърветата. Огънят се разгоря добре и дори Мендарк малко се разведри.

Талия огледа малката си група — Лилис цялата в синини, изкълчената й ръка все още на превръзка, Осейон с просмукани от кръв бинтове на накълцаните пръсти. Мендарк с порязано чело. И по нейното лице отоците потъмняваха, носът я болеше.

— Да си хапнем — предложи Пендер, — че утре може да стане още по-лошо.