Йън Ървайн
Кулата върху разлома (24)

24. Голямата библиотека

— Готова ли си, Лилис? — прошепна Мендарк.

— Да.

— Ела с мен.

Тръгнаха след войниците и затворниците надолу по стъпалата и по пътя край плитката извивка на брега. „Хлапето“ беше по средата на залива недалеч от края на първия пристан и полека се носеше към тях. Макар че един моряк усърдно търкаше палубата с парцал, опитният поглед би открил, че корабът е готов да отплава незабавно. По-нататък при третия пристан корабите на Игър бяха вързани за кнехтовете, а платната им — свити.

Войниците подминаха първия пристан и закрачиха към втория. Изведнъж на Лилис й се зави свят. Всичко пред очите й се размъти и пътят сякаш свърна изведнъж към първия пристан. Групичката отпред спря внезапно, войниците запристъпяха объркани на място. Мендарк изопна рамене и се взря в очите им един по един. Неочаквано офицерът се врътна и ги поведе енергично по пристана.

— Тичай, веднага! — заповяда Мендарк, пребледнял от напрежение.

Момичето хукна, догони войниците и се опули, когато офицерът просто прекрачи края на пристана и цопна в дълбоката вода.

— Талия, спри! — нададе вой момичето.

Приятелката й се закова на място, а другите бодро я оставиха зад себе си и също пльоснаха във водата.

— Не мърдай! — настоя Лилис. — Имам нож.

Сряза здравото въже и неволно одраска китката на Талия, която припряно смъкна чувала от себе си.

— Корабът идва — посочи момичето, но чу жално скимтене, надникна и ахна: — Пендер се дави! Забравих го горкичкия.

Тутакси се гмурна във водата до пристана. Повечето войници вече се държаха за подпорите, но Пендер потъваше като че за последен път. Паниката го бе сковала и вълничките плискаха в отворената му уста. Толкова яростно размахваше вързаните си ръце, че Лилис не успяваше да среже въжето. Единият му юмрук я закачи по брадичката, зъбите й изтракаха. Тя си ухапа езика, пред очите й заиграха звездички. Следващата вълна заля лицето й.

Потопи се, за да мине зад дебелака, но щом докосна куртката му, той се завъртя във водата, сграбчи я като спасителен пояс и я повлече надолу. Устата му бълваше мехурчета.

Преобърнаха се бавно и Лилис остана отдолу. Пендер беше невероятно силен, нямаше начин да се откопчи от него. Ужасена, че заради него ще се удавят и двамата, тя заби коляно в търбуха му. Дробовете му изхвърлиха остатъка от въздух, Лилис изрита и се откъсна. Изскочи задъхана на повърхността. Скоро Пендер изплува като кафяв кит с гърба нагоре и се завъртя, като хъркаше и пръхтеше. Лилис го държеше за куртката, докато „Хлапето“ доближи и Осейон го издърпа с кука, която закачи за дрехите му. Самата тя се качи не чак толкова унизително — по пуснато във водата въже.

— Къде е Талия? — извика, макар че бе цялата подгизнала и трепереше от студ.

Щом кърмата на кораба се обърна към нея, Талия скочи на борда. Мендарк притича по пристана и също се прехвърли ловко на палубата.

— Да тръгваме!

Моряк отблъсна кораба от пристана, опънаха платната и се понесоха все по-бързо с вятъра. Вече бяха отвъд плитчините и навлизаха в морето, преди войниците да бъдат извадени от водата, а корабите на Игър да се подготвят за преследване.

— Талия!

Лилис се втурна да я прегърне. Жената я вдигна високо със смях през сълзи.

— Талия, знаех, че те отвеждат, за да те убият.

— Ако не бяхте ти и Мендарк, тъкмо това щеше да ме сполети. Свариха ме неподготвена. Но хайде да се погрижим за нещастния Пендер.

Той вече се опомняше въпреки посинялото лице и стъписания поглед. Щом зърна момичето, прекърши се изведнъж и обля със сълзи рамото й.

— Лилис, нямам думи да ти благодаря. Никога няма да забравя това. Никога!

— Брей, имало значи някаква полза от моето изкуство — ехидно вметна Мендарк и този път дебелакът не измисли какво да отговори.

 

 

Щом смъкна мокрите дрехи, разтърка се с кърпа и се преоблече, Лилис отиде с кесията в ръка при Мендарк, който бе навел глава над няколко карти. Кимна й разсеяно и остави парите настрана. В този миг влезе и Талия, която още си сушеше косата.

— Лилис, какво правиш?

— Връщам му парите.

— Мендарк… — остро изрече жената.

— А?

Изобщо не вдигна глава да я погледне. Тя тропна по масата и опря пръст в малката кесия. Мендарк се откъсна от размишленията си.

— О, да… Дете, това е за тебе. Сложи го в раницата, ще ти потрябва някой ден. — Пусна кесията в ръката й и пак се извърна. Сети се обаче, че не й благодари, и изрече доста рязко: — Благодаря. Ти наистина си сред най-добрите ми служители.

— Лилис, да излезем навън — подкани Талия. — Ела да погледаме морето. Може пак да има делфини.

След около час видяха подгонилите ги два кораба и Пендер заповяда да вдигнат още платна. Лекият кораб се втурна напред като състезателен кон. Два часа по-късно бяха сами в морето и до края на деня не зърнаха преследвачи. Продължаха на север, после свърнаха на запад през залива Куейл край пределите на големия океан, а времето оставаше все така благоприятно.

 

 

Минаха две седмици. В дългото, но спокойно пътешествие понякога им пречеха само теченията и ветровете. Мендарк, Талия и Лилис бавно се придвижваха срещу течението по дългия приток на река Зур към древния град Зайл. Старият канал, изхранвал търговците на града хилядолетия наред, беше затлачен и недостъпен дори за малък кораб като „Хлапето“, затова той остана във Фраман. Новото пристанище беше на десет левги надолу по течението — долнопробно място, презирано не само от видните особи, но и от простолюдието в Зайл.

Пендер реши да си стои във Фраман, за да се бори с всички бюрократични пречки, каквито все още предричаше навъсено. И Осейон беше с него — Мендарк не вярваше, че тук ще има нужда от телохранител. Пендер преливаше от блаженство. Мендарк спази обещанието си и му плати двойно, цели осемстотин тела. Огромно, неимоверно, немислимо богатство. Не би могъл да припечели толкова и за десет живота, ако не беше тази война и възможностите, които му донесе. Откри още нещо — дори сега името на Мендарк отваряше врати, които иначе щяха да си останат затворени.

Всички се възстановиха след премеждията. Тримата прекосиха пеша Зайл, някога величествено средище. Минаваха по широки улици край високи колони, под гранитни арки, устояли две хиляди години. Но Зайл бе западнал отдавна. Някогашните плодородни земи наоколо от доста време бяха подвластни на засухата, в напоителните канали белееше засъхнала сол. Предишното му население се бе свило до жалък остатък. Тук имаше само развалини, спомени и Голямата библиотека — чудото на древния свят.

Библиотеката се очерта пред тях в прашния въздух като огромен правоъгълник. Лилис не бе виждала по-огромно здание, а и толкова внушително — далеч надминаваше чудатостите в цитаделата на Магистъра в Туркад. Старовремска сграда с класически ъгловати очертания, построена от червен мрамор с колонади и от четирите страни. Под четирите й етажа имаше множество подземни нива. Веднага се набиваше на очи суровата простота, лишена от украса.

— Как се е появила? — попита Лилис.

— Тя е първата от големите библиотеки — обясни Талия, — защото зейните я създали още преди възхода на Зурската империя. Изграждането й е започнато от зейнката Лария преди около три хилядолетия. Но библиотеката е била разграбвана три пъти и веднъж — опожарена. Виждаме това, с което я заменили преди две хиляди и триста години, когато Зур бил сред най-богатите империя в Сантенар, а зейните — на върха на своето могъщество и влияние. Някога тук можели да се похвалят, че съхраняват всички предания на Сантенар.

— Сега не е така — намеси се Мендарк. — За Библиотеката настъпили трудни времена, а и Надирил не е същият.

— Кой е Надирил? — не разбра Лилис.

— Библиотекарят — наблегна на думата Талия. — Някои казват, че мъдрецът Надирил е най-великият библиотекар на всички времена. Освен това е в Съвета на Сантенар, чийто Магистър е Мендарк… тоест беше, докато още имаше Съвет. Надирил наистина е много мъдър старец.

— Но е прекалено стар — раздразнено добави Мендарк. — Опърничав старец, който не е идвал на наша сбирка от десет години. Време е да се оттегли. Библиотеката се нуждае от свежа кръв.

— Опърничав като тебе — недоволно промърмори Талия.

Лилис се озърна с ъгълчето на окото си към Мендарк, който се намръщи. Тя стисна здраво ръката на приятелката си и се постара да върви по-близо до нея.

 

 

— Библиотекарят ви очаква. — С тези думи ги посрещна една помощничка. — Оттук, моля.

Тръгна пред тях по широк коридор, свърна към по-тесен, оттам по стъпала към друг и спря пред обикновена врата. Почука веднъж, въведе ги почтително в малка стая и затвори вратата. Вътре имаше само висока работна маса, отрупана с ръкописи, малък нар в единия ъгъл и няколко рафта. Лъхаше на студ.

Надирил бе кацнал на табуретка пред масата като престаряла и съсухрена птица. Подаващите се от сивата роба крайници бяха мършави, сякаш само от кости и сухожилия. Кожата се обтягаше по костите на лицето му и открояваше куполовидния череп. Беше на петна и се лющеше като кожата на ръцете му. Отстрани още имаше по няколко рехави бели кичура. Устните му сивееха, а очите му, когато се обърна към тях, бяха унесени, все едно се взираше в бездната на времето.

Устните се опънаха в сянка на усмивка.

— Здравейте. Я да видим кой е дошъл?

И гласът му приличаше на ветрец, минал през паяжини.

Разгъна се и стана от табуретката. Мендарк стрелна Талия с многозначителен поглед, като че подсказваше „Старецът съвсем се е побъркал“. Но Надирил го подмина и със скърцане на стави приклекна пред момичето.

— Аз съм Лилис — изписука тя и мъничко се отдръпна, но после размисли и остана на място.

— Подай ми ръка, Лилис — помоли старецът.

Момичето протегна към него малката си длан. Той я хвана с костеливите си пръсти и я опипа внимателно и от двете страни. После я пусна и се взря изпитателно в лицето й.

— Защо си дошла да ме видиш, Лилис? Какво би могла да искаш от мен?

Зад него Мендарк се прокашля ядосано.

— Талия ме доведе — отвърна момичето.

— Да, но какво искаш ти от мен? Какво трябва да знаеш?

— Можеш ли да намериш баща ми? — едва се чу шепотът й.

— Още не знам. А майка имаш ли?

— Нямам. Тя умря.

— Натъжавам се да го чуя. Още какво се стремиш да научиш?

— Можеш ли да намериш моя приятел Лиан?

— И Лиан, значи! Летописецът Лиан от Чантед ли? Ах че нехайно дете — как тъй си губиш приятелите?

— Те ме губят. Ще намериш ли и него?

— Вероятно. По-късно ще те разпитам за тях. Сега трябва да обърна внимание на своя гост. Изглежда много важна особа.

Изправи се с ново скърцане и се загледа в другите двама. Мендарк се зъбеше, Талия се подхилваше скришом.

— Мендарк… — изрече Надирил накрая. — Кога за последен път си идвал в Библиотеката? Преди повече от пет години, не е ли така?

Той протегна изтънялата си ръка.

— Наистина минаха пет години — студено потвърди Мендарк. — Дойдох заедно с млад майстор на сказанията, ако си спомняш. — Тонът му натъртваше, че и умът на Надирил е поразен от годините като тялото му. Може би го предизвикваше. — Само че тогава още не беше майстор.

— Мендарк, високомерието ти е неуместно. Помня. — Гласът на стареца укрепна. — Лиан от Чантед, приятелят на Лилис. О, добре го помня. Някога си мислех да го привлека тук, но други грижи бяха по-важни. Дали ще дойде сега, как мислиш? Толкова малко време ми остава…

— Според мен той е поел по свой път. И е една от причините да сме тук.

— Добре. Ще стигнем и до това. — Старецът се обърна към Талия, която кротко стоеше настрана и чакаше с присъщата си търпелива неподвижност. — Ти си Талия бел Сун — сериозно каза Надирил и тя кимна. — Как е семейството ти?

— Майка ми е добре и работи по-неуморно отвсякога. Тя е механик в мините — обясни на малката си приятелка. — Знае какво да прави за изпомпване на водата. Много умна и изобретателна жена.

— Познавах добре майката на твоята майка — продължи Надирил. — Веднъж дойде тук. Извънредно учена жена. Напоследък рядко ни навестяват хора от Крандор.

Протегна ръка и на нея, Талия стисна студените му пръсти.

— Баба ми понякога говореше за тебе — промълви, вглеждайки се в очите му, защото беше висок колкото нея.

У стареца сигурно се пробуди отдавна погребан спомен, тъй като се засмя гърлено и хрипливо.

— Представям си какво ти е казвала. Уважавахме се безкрайно, но не бихме могли да се сприятелим. Е, това е минало, а тя отдавна почива в гроба. Пътували сте дълго и виждам, че не сте отдъхнали след пристигането в Зайл. Елате… Ще хапнем заедно и ще поговорим за новите неща, които сте видели.

Той пристъпи към вратата.

— Въпросът е неотложен — спря го Мендарк.

— Несъмнено. Ти винаги идваш по неотложни въпроси. Но ще почака. Все се храня насаме, не бива да ми отказвате компанията си. Пък и знам за какво сте дошли. Как бих могъл да не знам?

Стигнаха до стълба, виеща се нагоре.

— Хвани ме за ръката — каза Надирил на Талия.

Хвана за ръката и Лилис, заизкачваха се бавно и най-сетне излязоха на просторна площадка с изглед към целия град. Ветрецът подръпваше робата му, но беше топъл. Слънцето се спускаше ниско в безоблачното небе.

— Някога идвах тук всяка вечер, а и сутрин — прошепна старецът, останал без дъх. — Просто за да погледам града… и да мисля и мечтая. Призори слънцето сякаш обливаше с огън планините на запад, а привечер равнините на Зур бяха шарени като гоблен. Но вече съм далеч от тези мечтания. Зайл се смалява, дори Библиотеката е в упадък, защото не получава налозите си, които някога бяха плащани неотклонно като изгрева на светилото. Във времена, когато сме по-необходими отвсякога, все по-рядко ни търсят. Собствените ми мечти никога няма да се сбъднат, животът ми е единствено борба да съхраня каквото ни е оставило миналото. Как да си отида, без да поверя всичко това някому? Няма да се предам, докато не връча ключа на достоен човек.

Млъкна и не продума повече. Талия почака учтиво, после се отдалечи, за да разгледа града. Слънцето се спускаше над гърбиците на планините. Прах насищаше въздуха. Дори по пътя към Библиотеката бяха забелязали признаците на упадъка на Зайл. Хиляди великолепни домове пустееха сред обрасли с бурени градини.

Повя хлад. Надирил ги заведе в закътана ниша, където южният вятър не проникваше. Там един-единствен слуга им поднесе храна — не горещите лютиви гозби, с които се славеше Зайл, а хляб, плодове, сирена и зелено вино. Мендарк и Талия се настаниха срещу стареца, а той покани Лилис да седне до него. Ловко измъкна блюдото със сирене изпод ръката на Мендарк и предложи първо на нея да си вземе.

— Ей това ми е любимото — посочи той воняща буца със зеленикав оттенък на жълтото и кафява кора. — Но май ще е силничко за тебе. Аз едва му усещам вкуса напоследък. Нито пък вкуса на нещо друго. И яденето се превърна в задължение.

— Ще го опитам — престраши се момичето.

Но очите й блестяха не от мисълта за вкусотиите. „Още един приятел! Аз наистина съм благословена.“

— Мога да ям всичко — увери го тя.

— Предполагам, дете.

Всевиждащите му очи като че оглеждаха всяка подробност от живота й.

Той отряза голямо парче и го постави в чинията й. От мехурчетата в сиренето потече течност с остър аромат. Талия сбърчи нос. Надирил изтръска трошиците от ножа и придърпа блюдото.

— Ами тези? Това синьо сирене… — опря ножа в ромбовидна буца на жилки като мрамор — …отначало дразни, но какъв вкус на крем остава! Да ти отрежа ли парченце?

— Да, моля — тихичко се съгласи Лилис, огладняла като мишле.

Не бяха обядвали по пътя, а вече се свечеряваше. Срещу нея Мендарк се прокашля подчертано и тя каза припряно:

— След като си вземат Талия и той.

Не искаше да произнася името на Мендарк.

— Глупости — възрази Надирил. — Те са на години, свикнали са да чакат.

Мендарк се озъби още по-свирепо и чукна с върха на ножа си по масата. Талия се намуси, може би не хареса израза „на години“. А Надирил продължи да описва на Лилис сирената — козето беше влажно и бяло, имаше едно осеяно с кафеникави семена и толкова твърдо, че той трудно го сряза, като държеше ножа с две ръце, трето пък беше полутечно вътре.

— Това е подправено с лук и пипер — обясни Надирил, но щом острието отдели парче, замириса на чесън.

— Той сякаш описва собственото си състояние — подхвърли с половин уста Мендарк на Талия.

Накрая в чинията на Лилис се наредиха в кръг парчета от всички сирени. Надирил подаде блюдото на Талия и взе овалната купа с плодовете.

— По това време на годината няма много пресни плодове.

Вътре обаче се виждаха ябълки и круши, а освен сушените плодове имаше различни ядки.

— Ами туй?

Лилис показа тъмнокафяв плод, който й заприлича на кучешко лайно.

— Това — поправи я Надирил. — Това е фурма. Зайл е прочут с фурмите си. Опитай я, много е сладка.

Лилис взе предпазливо една фурма, макар да не вярваше, че той си прави шега с нея, остави я до чинията и помириса пръстите си.

— А това?

Големият и плосък сушен плод приличаше на отрязано ухо, оставено на слънце.

— Сушен гелон. Докарват го от земи, които са далеч оттук колкото и Туркад.

— Гелон… — Момичето сякаш опитваше думата на вкус. — И отде се взима?

Надирил май се канеше да я поправи пак, изкашля се и само отвърна:

— От планините край Чантед. Сигурно твоят приятел Лиан обича гелони. Един стар мой приятел ми праща цял сандък всяка година, но и техния вкус почти не усещам.

Лилис си избра гелон и още едно-две неща, другите взеха купата. Талия лапна с голямо удоволствие една фурма, Лилис отхапа нерешително от края на своята, хареса й, огледа се по навик, вкоренен в нея от улиците на Туркад, и посегна за втора.

— Я си гребни цяла шепа — настоя Талия.

Надирил разреди вино в чашата й, подаде й панера с хляба и когато всички си напълниха чиниите, отдели за себе си мъничък къшей и парченце сирене.

— Твоят стар приятел случайно да не е Шанд? — попита Талия, докато си белеше дюля.

Надирил поумува.

— Шанд! Да, сега се нарича така, макар че ми е трудно да го свържа с това име. Той е сред най-великите… — изгледа косо гостите си и довърши — …картографи, които съм срещал. Поредното западащо изкуство. Познавате ли го? Как е той?

— Първо го срещнах в Тулин към края на есента. Стори ми се, че е добре. Много ми допадна. Втория път се видяхме за малко в Туркад веднага след злощастията там. Помогна ми да намеря лодкар.

— И аз се срещнах с него в Туркад. — Мендарк стисна зъби. — Размотаваше се наоколо, бъркаше се в чужди работи и се правеше на загадъчен както винаги. Дърт глупак!

— Той намери Пендер — меко напомни Талия. Въпреки краткото си познанство с Шанд го смяташе за свой приятел и не искаше да слуша хули за него. — Не си ми казал за срещата ви в Туркад.

— Шанд не е единственият, който се прави на загадъчен — вметна Надирил.

— Срещам се със стотици хора — изръмжа Мендарк. — А и не чух нищо полезно от него. Това се отнася и за съвета му да дойдем тук.

— Може би ако се придържаше към обичаите и добрите обноски, хората щяха да са по-сговорчиви с тебе — отбеляза Надирил и пак изви глава към Лилис.

Узна от нея подробности за баща й, за живота в Туркад и за срещата й с Лиан. Когато Мендарк си изпи чая, дръпна Талия за ръката и двамата се отдалечиха по покрива. Притъмняваше, звездите се показваха в небето. Слугата донесе фенери, които окачи на куки зад тих, и на масата падаше трепкаща светлина.

Разговорът между Надирил и Лилис се отплесваше ту в една, ту в друга посока. Изведнъж той я прекъсна.

— Значи ти и четеш, и пишеш?

— Някои неща мога да прочета — обясни момичето. — Табела, обяви и писма. Татко ме научи. А като бях малка, прочетох и една книга. Ама аз вече я знаех, Джеви все ми разказваше истории от нея. Не умея да пиша добре, само буквите, моето име и името на Джеви и още няколко думи. Все нямаше с какво да пиша, драсках в калта. Как ми се иска да се науча…

— Защо, дете? Каква полза ще имаш?

— Знаеш ли какво ги чака момичетата и момчетата по улиците, когато пораснат и нищо не умеят?

— Знам — тъжно потвърди старецът.

— Не искам да ми се случи. Искам да върша умни неща като Лиан, като Талия и като тебе.

— Ами Мендарк защо го пропусна?

— Прекалено е умен за мен. Искам да прочета Преданията. Лиан ми разказа едно. — Очите й заискриха. — Беше прекрасно. Дори по-прекрасно от онези, които Джеви… — Запъна се от нежелание да омаловажава стореното от нейния баща. — Искам да чета книги. Ти сигурно имаш много книги тук, стотици.

— Да, имаме — потвърди Надирил, без да си позволи усмивка. — Може би са стотици пъти по стотици пъти стотици. Повече отколкото има другаде в Сантенар. — Помълча и я изгледа придирчиво. — Е, какво би поискала от мен?

Тя преглътна мъчително и се извърна безмълвно.

— Не мога — смънка накрая.

— Стига, дете. Разбира се, че можеш. Не съм чак толкова жесток, нали?

— Повече от всичко искам да пиша и да чета, но не мога да ти платя. А нищо не се дава без пари.

Погледът му сякаш я пронизваше.

— Никакви пари ли нямаш?

— Имам малко — разпалено отвърна момичето. — Но с тях ще търся баща си. Няма да похарча и един грайнт за себе си, докато не го намеря.

— Такаа… искаш да четеш и да пишеш. Нека да те изпитам. — Извади тънко томче от джоб на робата си, отвори на първата страница и даде книгата на момичето. — Това е „Приказка на приказките“ от Джейдия Геренджи, старо сказание за Зур. Знаеш ли я?

— Не.

— Прочети ми я.

Лилис зачете колебливо с тънкото си гласче, запъваше се на имената и трудните думи и след около пет минути стигна до края на първа страница. Обърна на следващата.

— Достатъчно. Така не може. — Той порови в друг джоб с много строго изражение. — Ето ти лист хартия и парче въглен. Напиши каквото прочете току-що.

Тя го погледна страхливо изпод ресниците си, наведе се ниско над хартията и започна да пише с едри детски драскулки. Минаха десетина минути, писането се прекъсваше от хлипане и стискане на юмручета, а веднъж Лилис дори блъсна чело в масата. Накрая му връчи листа.

— Това ли е всичко? — промърмори старецът, взрян в мацаницата от криволичещи редове, зацапани от сълзи и задраскани букви.

— Не, но ми свърши мястото.

— Дете, хартията е твърде скъпа. С парите за това късче би могла да си купиш храна за цяла седмица.

Тя се смръзна, сякаш бе срещнала погледа на митично чудовище. На ресниците й висяха сълзи.

— Така не може — сърдито повтори Надирил. — Трябва да те науча как се прави по-добре. И ще те науча.

— Ще ме научиш?! — извика тя, стисна съсухрената му десница и я целуна. Талия и Мендарк се спогледаха. — Но как да ти се отплатя?

— Работиш ли усърдно?

— Никой не е по-усърден от мен. Мога да мия подове, да почиствам клозети…

Старецът вдигна ръка и тя млъкна.

— Не е достатъчно. Ще ти възлагам по-трудна работа.

— Но аз само това умея.

Сълзите пак напираха. Талия, която ги гледаше и слушаше, подпряна на стената, седна до Лилис и обгърна с ръка раменете й.

— Надирил, бъди по-мил с нея. Лилис, ще можеш ли да носиш книги, да ги четеш, да записваш заглавията им?

— Да, но…

— Чудесно, защото такава отплата ще иска Надирил. Той се нуждае от тебе, Лилис. Не съм ли права, библиотекарю?

— Извинявай, дете. Свикнал съм да се заяждам със свадливи старци като Мендарк. Не исках да те плаша. Талия е права. Нуждая се от тебе, защото това ти е по сърце и защото искаш да се трудиш упорито. Ще работиш ли за мен в замяна на обучението и изхранването ти?

— Ще работя — тихо се съгласи момичето.

— Добре. Дай ръка. Талия, ти си свидетелка на нашето споразумение.

Лилис и Надирил си стиснаха ръцете.

— Аз съм свидетелка — потвърди Талия. — Ако някой от вас има причини за недоволство, ще ви посреднича безпристрастно.

— Е, ти си уреди бъдещето — подхвърли Мендарк, който също се върна на масата. — Радвам се.

— Несъмнено — обади се Надирил. — Нима нейното бъдеще не е важно? Тя никакво значение ли няма?

— Не и както аз си представям бъдещето, но знае ли човек? Не мога да поема на плещите си целия свят. — Мендарк се взря в Лилис. — Не ти желая злото, дете, но мястото ти не беше с нас в следващото ни пътешествие.

— Ще ми е мъчно да се сбогувам — отвърна момичето, — но аз си намерих мястото.