Йън Ървайн
Кулата върху разлома (34)

34. Жилото на скорпиона

Шанд отвори устата на Каран — и езикът й беше сух като хартия.

— Ей че глупачка!

Веднага извади запушалката на мях с вода и сипа мъничко в устата й. Придържаше главата й, за да преглътне, после добави още малко. След минута-две тя се задави и се ококори.

— Главата ме цепи — изломоти Каран. — И кръвта ми сякаш е по-гъста.

— Кога пи за последен път?

Отново поднесе гърлото на меха към напуканите й устни. Тя гълташе, докато не се задъха.

— Не помня точно. Ами… отдавна.

— Изобщо пи ли вода през нощта? Не си пила, празноглаво хлапе!

— Уж внимавах да пестя водата. И по някое време вече не усещах жажда.

Той отново наклони поизпразнения мях и Каран запреглъща течността. Зелените й очи се вторачиха в него.

— Съжалявам. Наистина сглупих малко.

— Да бе, малко — промърмори Шанд недоволно, — но не вярвам да си прекалено зле. Сега ме чуй! Знам защо се изтощаваш така, но това не може да продължава. Рискуваш и своя, и моя живот.

— Съжалявам — повтори тя.

— Ето ти един урок по оцеляване в пустинята. Най-важният. Не можеш да пестиш вода, като не пиеш.

Каран го изгледа озадачена.

— Имаш нужда от определено количество всеки ден — трябва да възстановиш всяка капка, която си загубила. Ако пътуваш нощем и стоиш на сянка денем, необходим ти е половин мях на денонощие. Ако ходехме на слънце, цял мях нямаше да ти стигне. Загубиш ли вода, колкото се побира в два от нашите мехове, умираш. Единственият начин да пестиш вода е да не я губиш. Никога не стой на слънце. Старай се да не шаваш излишно през деня. Има ли сянка, възползвай се! А нощем не ходи толкова бързо, че да се потиш. Защо ли не ти набих всичко това в главата още преди да тръгнем…

Каран се възстанови бързо, макар че жаждата не й даваше мира през целия ден. Нямаше сянка, където да разпънат палатката. През нощта не се напрягаха толкова и все пак изминаха почти осем левги, а в ясното ранно утро видяха високи скали в далечината.

И тук стърчаха разкривени плочи сол, така че успяха да се напъхат на сянка. Шанд погледна картата.

— Май остават петнайсетина левги, но сигурно ще намерим вода по-скоро.

След полунощ излязоха на полегат склон, а призори бяха много по-близо до скалите, на един преход. Само че не зърнаха нищичко, което би подсказало наличието на вода.

— А на тъмно пък изобщо няма да виждаме — напомни Каран, защото бе настъпило новолунието. — Ще ми се да продължим на североизток още час-два, а в края на следобеда също. Ако нищо не намерим, можем да свърнем на север и ще стигнем до скалите през нощта.

Още следобед изкачиха незабелязано следващия наклон и пред тях се откри оазис — падина с ивица зеленина.

— Кротко! — Шанд хвана Каран за рамото. — Първо да се уверим, че водата е годна за пиене.

— Все ще е по-добра от тази — възрази тя, потискайки напъна за повръщане, щом отпи от смрадливия мях.

— И се пази, защото в такива места често се срещат най-отровните твари в Сантенар. Дори мравките хапят зле, не би могла да вървиш два-три дни.

— Ох, само да си натопя краката, така ме болят…

Каран мина през целия оазис с високи дървета, но никъде не откри и локвичка.

Когато се върна покрусена, завари Шанд да дълбае с ножа си в най-ниската точка на падината, режеше упорито жилави корени, изтребваше влажен черен пясък и гниещи листа.

— Ако ще си топиш краката, изкопай си друга дупка. Водата в тази ще е само за пиене.

На дъното вече се събираше мъничко тъмна вода.

— Ще си изкопая — вирна глава тя и отиде по-нагоре, където горичката се разширяваше и пръстта беше мека.

Издялка си лопатка от парче дърво и не престана да копае, дори когато надуши дима от лагерния огън, защото се увлече в чувствени мечтания за Лиан. Шанд дойде да я потърси и видя миниатюрен кратер колкото вана, наоколо беше скупчена мокра пръст. Изкаляните ботуши бяха оставени встрани от купчинката. Каран стоеше във вода до глезените. Ухили му се и изплакна калта от ръцете си.

— За една седмица бих си изкопала басейн.

— Браво. Радвам се, че вече не припираш чак толкова. Време е за вечеря.

Когато притъмня, тя се върна при голямата дупка за ботушите си. Шанд тъкмо плакнеше канчетата, когато чу писъка.

Хукна през падината. Каран лежеше на хълбок и се мъчеше да смъкне единия ботуш от крака си.

— Нещо ме ужили!

Шанд дръпна ботуша и го изтръска над пясъка. Отвътре падна малък червено-черен скорпион и се помъчи да избяга на смазаните си крачета. Старецът го стъпка.

— Няма страшно — усмихна се насила Каран. — Сега не ме боли.

— Лош признак — изсумтя Шанд.

Припряно омота крака й от коляното до глезена с пояса на пустинната си роба, махна чорапа, сряза с ножа кожата на петата при зачервената подутина и изсмука кръвта с уста, плюейки на пясъка. Езикът му скоро изтръпна.

Първите капки пот буквално изскочиха по челото на Каран, главата й се люшна безсилно и очите й се подбелиха. Шанд я метна на раменете си и затича тромаво към огъня. Измъкна клонче от пламъците и зачовърка раната с горящия край, хванал здраво глезена, колкото и да се мяташе и да пищеше Каран. После намаза с мехлем ходилото и го превърза.

Каран охкаше и потръпваше, изведнъж повърна вечерята. Кожата й изстина, устните й посиняха. Колкото и да я увиваше в дрехи, тя не се сгряваше. Скоро се унесе в несвяст. След около два часа се опомни — Шанд не откъсваше поглед от нея.

— Ама че си звяр — смънка тя немощно. — Трябваше ли чак да издълбаеш дупка в петата ми? Не помня някога да съм понасяла такава болка.

— Отровата на онзи скорпион е смъртоносна. Голяма късметлийка си, че те е ужилил точно по най-мазолестото място. Иначе не бих могъл да те спася. Затова изгорих раната — понякога от горещината отровата се разпада. Казах ти да се пазиш. Забрави за Катаза. Ще можеш да ходиш най-рано след седмица.

Тя си замълча, извърна се и страда търпеливо през нощта, проклинайки се за нехайството. А към мъките се присъединиха и лоши предчувствия за Лиан, който май винаги беше заплашен от нещо. Веднъж погледът й се избистри и тя се вторачи в мъглявината Скорпион, която сякаш й се присмиваше отгоре.

След два дни Каран можеше да стъпва предпазливо и настоя да тръгват. Изобщо не помисляше за връщане. Шанд й издялка бастун от младо дръвче.

— Храната ни намалява — каза той, — но на тридесет-четиридесет левги оттук е река Труно, най-голямата в Лоралин, която се стича към Сухото море. Човек може дълго да се провира между тези езера и мочурища, но поне дивеч и риба има в изобилие. И ми обещай, че ще внимаваш. Щом продължаваме към Катаза, трябва да мислим само как да се доберем дотам невредими.

Мъкнеха се нетърпимо бавно към езерата, където останаха цели две седмици. Ловяха риба и я изсушаваха на слънце. Шанд натъпка сол във вмирисаните мехове с надеждата да ги поизчисти. Накрая кракът на Каран заздравя, колкото да продължат през солената равнина на североизток през наниза от оазиси.

Пътешествието им се проточи още над тридесет дни — всеки като предишния, но недоловимо по-горещ. Каран разполагаше с излишък от време да се кори за минали грешки и да обмисля бъдещето си. Сега съзнаваше, че откакто стана самостоятелна, бе прахосала прекалено много време в скитане. И още повече укрепна желанието й да навакса, да се погрижи за наследник на Готрайм.

 

 

Накрая се забавиха повече, отколкото им се искаше — от гладката солена кора навлязоха сред натрошен базалт с остри като бръснач ръбове. За нищо на света не биваше да се подхлъзнат или паднат върху тях. Навсякъде имаше пукнатини и ями, някои бълваха изпарения или струи нажежен въздух. Не си позволяха безразсъдството да вървят нощем и можеха да напредват по малко сутрин и привечер. Катереха се рисковано по стръмнини и тераси, в този страшен задух по неволя пиеха вода ненаситно.

В шестнадесетата седмица след Големия събор бяха при малък гол връх, същински каменен рог, щръкнал хиляда разтега над сивите нацепени скали и солта. Не намериха вода, пристегнаха робите си и поеха към следващата планина, която зърнаха на хоризонта предишния ден, преди маранята да размие очертанията й.

— Колко ще вървим? — попита Каран. — И водата, и храната са на привършване.

— Твърде много — сърдито отвърна Шанд и притисна длан към корема си.

— Все някъде трябва да има вода.

— Тук думичката „трябва“ не важи. Някои острови са били голи скали още по времето на Перионско море.

И двамата бяха изнемощели и с опънати нерви.

— Нали два пъти си прекосявал пустинята. Как тъй не помниш местата с вода?

Той се навъси.

— Не съм минавал по този път, вече ти обясних.

Влачеха се под звездите, свършваха им силите дори да се карат. Денят беше като пещ, потяха се в палатката и едва успяха да различат планината за малко. Продължиха към нея през нощта. Усещаха, че земята под краката им се издига полека и с огромна радост преди изгрева забелязаха трите върха — нямаше съмнение, че това е Катаза, но на изток от посоката, в която бяха вървели.

Слънцето беше само на няколко пръста над хоризонта, а напичаше силно. Шанд изглеждаше съсипан. Каран придърпа шапката си още по-надолу.

— Кривнали сме прекалено на запад — промърмори той. — Подминали сме южния край, сега виждаме острова от запад.

Каран щеше да се разплаче, ако от очите й можеха да потекат сълзи.

— Значи казваш, че е можело да сме там преди дни?!

Шанд се преви внезапно и се заклатушка зад пожълтял скален отломък. Дълго се чуваше как повръща.

— Какво ти е? — попита го, щом се върна.

— Разстройство. Водата в моя мях има вкус все едно вътре се е удавил плъх.

Той затисна устата си с длан и пак се шмугна зад големия камък.

 

 

С приближаването до Катаза се натъкваха на повече димящи цепнатини, осеяни с цветни кристалчета на соли и сяра, тук-там от дупките напираше светеща в червено разтопена лава. Земята се тресеше и понякога ги събаряше с по-силен тласък. От тази страна към Катаза се долепяха по-ниски върхове, кратерите им изхвърляха пушеци и пепел.

Двамата заобикаляха отдалеч врящите солени извори и обвитите в пара гейзери. По гърбиците от застинала лава стърчаха игличките на кристалчета. Вонеше на сяра, очите им сълзяха, носовете им протекоха, всяко вдишване пареше в гърлото.

— Противно място — изсумтя Каран, която беше настръхнала като в пристанищния град на хлуните. — Катаза същата ли е и горе?

— Напротив. Струва си човек да се покатери там.

Още преди подножието Шанд изглеждаше много зле. Оставаше му само половин мях гнусна вода. Не даваше на Каран да пие от него.

— На мен няма как да ми стане по-зле. Пий от твоята, ако и тебе те хване разстройството, свършено е с нас.

До сутринта водата му свърши, Каран имаше половин мях. Шанд се обезводняваше непрекъснато от повръщане и диария.

Нямаше сили за дългото изкачване към първите канари. Лежаха цял ден в непоносимата жега — въпреки че се скриха на сянка, земята беше гореща. Вечерта преди тръгване доядоха последната храна и изпиха до капка водата в последния мях. Нямаше смисъл да си оставят няколко глътки за по-късно.

Каран подпираше Шанд на всяка крачка. След час се натъкнаха на извор, стичащ се в прозрачен чист вир, но беше толкова солен, че само вкусиха водата и се отказаха заради спазмите в стомасите. Шанд се просна до водата и се хвана за корема. Трудно би могъл да продължи. Каран се уплаши, че той умира.

Знаеше, че ако останат без вода още един ден, Шанд наистина е обречен, а и тя няма да го надживее много. Цялата нощ кретаха как да е и преди изгрев надушиха влагата на мъничък извор в основата на скалите. Не стигаше да си напълнят меховете, ако ще да чакат там цял ден, но им спаси живота и успяха да си налеят малко.

Следващата вечер продължиха и накрая успяха да се изкачат до тясна площадка. Още час-два тътрене и попаднаха в обърната на юг клисура, където слънцето никога не надничаше. Най-сетне откриха признаци за повече вода — сивкави жилави растения, а нагоре зеленината ставаше по-ярка. Шанд беше твърде слаб, за да се катери по клисурата.

— Утре ще съм по-добре — обеща той и започна да бели корен, който Каран бе изровила от земята.

Тя си мълчеше. От глад беше готова да излапа и суров плъх. По терасата растяха проскубани храсти, пуснали корени в процепите, процеждаше се наситена с желязо вода. От земята избиваше и по-добра, когато копаеха на влажните места. Намериха личинки и гущери, както и още корени. Нямаше да умрат и от глад.

— Утре ще си опитам силите — повтори Шанд на следващия ден.

Каран виждаше колко е изтощен от разстройството и знаеше, че няма да се възстанови.

 

 

На следващия ден Шанд не можа да се изправи. Каран донесе голям гущер, който щеше да им стигне за няколко дни, но старецът изобщо нямаше апетит.

— Тръгвай нагоре! — посочи вяло. — Потърси помощ.

— Няма да те изоставя — зарече се тя, макар да се разкъсваше между загрижеността за него и копнежа си по Лиан.

Понякога й се струваше, че долавя мислите му, и се безпокоеше още по-силно.

— Или ще тръгнеш, или и двамата ще умрем. Вземи храната и потегляй.

— Ще умреш именно ако те зарежа тук!

— Имам си вода колкото поискам — усмихна се той бледо. — И по малко храна. Гладната смърт настъпва след няколко седмици, а до тогава ти ще си се върнала.

Каран се поколеба. Толкова й се искаше да тръгне, че желанието я изгаряше, но сърце не й даваше да го изостави.