Йън Ървайн
Кулата върху разлома (30)

30. Потоп

„Какво направих?“ — тюхкаше се Шанд и търсеше опипом въжето. Отвърза го и се спусна полека към издатината, където остави раницата си. Навсякъде беше мокро. Единият фенер се оказа счупен, другият — запратен навътре в тунела, но още гореше и под надигналото се капаче се процеждаше светлинка. Шанд го отвори докрай и се опита да освети пещерата. Чуваше шума от стичаща се вода, но не виждаше нищо заради наситилите въздуха пръски.

Спусна въжето и слезе по него по-припряно, отколкото някога го бе правил. Преди да стъпи долу, въздухът се изчисти — езерото беше опразнено, а каменната буца лежеше нацепена по средата. По всяка наклонена повърхност още се стичаха струйки. Изглежда водата се бе оттекла в съседната пещера. Никъде не зърна нито гашадите, нито Каран.

Прескачаше от скала на скала, газеше в току-що образували се поточета. Забеляза малко ходило, стърчащо зад плоския камък, на който бяха вързали Каран.

Притича и я намери увиснала на въжетата.

— Каран!

Уплаши се, че потопът я е удавил или блъскал до смърт. Сряза въжетата и я сложи по гръб на камъка. Тя се разтресе, изплю вода и отвори кръвясалите си очи.

— Шанд… — прошепна. — Ти ли го направи?

— Аз.

— А какво стана с гашадите?

— Водата ги е отнесла в тунела. Ако не те бяха вързали, щеше да отнесе и тебе. — Избърса бузите й. Имаше няколко синини по лицето й. — Те ли ти причиниха това?

Тя докосна лицето си.

— Не ми сториха зло. За късмет видях как падна онзи къс от тавана. Не вярвам друг път да съм задържала дишането си толкова дълго. Как успя?

— С тъпота — промърмори старецът и се зае да навива въжето. — Я да излезем оттук. Не се надявам всички да са измрели, колкото и счупени кости да имат.

— Няма да споря. — Каран се надигна и направи няколко тромави крачки. — Ох, всичко ме боли.

Дръпна нагоре крачолите на панталона си — и краката й бяха в синини.

Побързаха да се махнат от голямата пещера и след два часа излязоха на открито. И Шанд вече куцукаше, защото бе останал без ботуши. Навън притъмняваше в ранната вечер. Старецът още не бе споменал за скийта-вестоносец, но преди да влязат в странноприемницата, промълви:

— Според мен е най-добре да тръгнем незабавно. Ще платя сметката.

Каран вървеше с него безучастно, страхът я сковаваше. Щом гашадите я настигнаха и тук, какъв смисъл имаше да бяга от тях?

Намериха отворена сергия, купиха си нови ботуши и тръгнаха към дюкянчето, където продаваха мехове за вода. Никой не се отзова на тропането им.

— Трябва да тръгваме — упорстваше Шанд. — Някъде надолу все ще намерим.

Взеха си раниците и преди полунощ тръгнаха по пътеката. Щом стигнаха до ръба на канарите, свряха се в шубраците да проспят остатъка от нощта.

С първите лъчи на зората поеха надолу, като все се оглеждаха. Тук пътеката започваше с широки стъпала, издълбани в мрамора, и дори в този час мнозина вървяха и в двете посоки.

Денят беше прекрасен, но възтопличък за ходене с такъв товар на гърба. Раниците им тежаха повече от преди. В подножието на първите канари Каран отби от пътеката и седна току над нея, облегната на раницата.

— Да си починем малко. Направо ме цепи главата.

— Има от какво — изръмжа Шанд.

Каран се огледа към лозето нагоре по склона.

— Погледни, лозите се разлистват. А в Готрайм пролетта ще дойде след много седмици.

— Тук могат да отглеждат почти всичко — отвърна старецът. — Изобилие от вода, никакви слани, завет от студените ветрове, слънце по цял ден.

— А защо градът не е по-голям?

— Де да знам. Надолу по склоновете почвата е все по-солена, пък и изкачването си го бива…

Цяла върволица прегърбени под огромните си денкове носачи мина покрай тях. Каран се радваше, че участта й не е като тяхната.

— Чудя се защо не си потърсил покой тук, а в Тулин.

— Покой! — Старецът възмутено й подхвърли мях с вода. — В Тулин бъхтя по дванадесет часа на ден. Не съм търсил покой. Тулин ми харесва въпреки студовете. Там растат много гелони.

— Само заради гелоните ли?…

— Обичам гелоните във всякакъв вид и форма. Най-прекрасният плод, може да се яде зелен, зрял, сушен, ферментирал, на туршия, на мармалад. От него се изстисква сок. Дори соленият гелон е вкусен и помага при морска болест. Нали ти прилошава, след като прибегнеш до дарбата си? Значи гелонът е полезен и за тебе.

— Добре ще ми дойде, ако имаш мъничко. Всичко ми се люшка пред очите.

— За жалост нямам. А ако ми омръзне да го ям, имам си ракия от гелони. Сам си я правя и по-пивка няма в Мелдорин… може би и в света. Каква по-добра причина да живея в Тулин? Обичам и гелоновите дървета, толкова важна част от живота ми — грамадни, разкривени, с дълбоко забити в скалите корени. Аз ги посадих и са на повече от век. Студът им понася. Да, Тулин е всичко, от което се нуждая.

Каран го слушаше с мила усмивка, но изведнъж се слиса.

— Нима, добри ми старче? Само Тулин? Всъщност кой си ти, Шанд? Някакъв магьосник като Мендарк ли, щом си живял толкова дълго? Или у тебе има и кръв от другите човешки раси?

Той се обърна към нея, но очите му сякаш още се взираха надалеч.

— С тези мои гелони се издадох… Да, стар съм, твърде стар. Надживях отредените ми години, макар че нито магии, нито друга кръв са ме наказали с това изпитание. Принадлежа към коренната раса. Права си… Тулин е само скривалище. Крия се от себе си, но не ме разпитвай. Ако щеш, нека това е отплатата, че ти помагам. Не ме разпитвай.

Старецът се натъжи така, че тя веднага съжали за любопитството си.

— Ами да тръгваме.

Следващата поредица от стъпала не беше толкова стръмна, стигнаха до напоявани тераси с ориз и зеленчуци. Множество селца бяха пръснати по склоновете. След около три часа зърнаха малък павилион, където предлагаха чай. За една монета се напиха до насита и хапнаха сладкиши от оризово брашно и стафиди.

Преди здрач спряха в село, чиято мъничка странноприемница им се стори приветлива. И там седнаха на верандата да си изядат вечерята, отпиваха зелено вино и гледаха залеза. За втори път, откакто скитаха заедно, изгря пълна луна. Шанд все се озърташе към пътеката, по която дойдоха. И Каран се тревожеше, но след новите преживелици с гашадите изпадна в безразличие, не можеше да се отдава на тежки опасения.

 

 

Започна тридесетият и третият ден от месеца талмард — последния от зимата и от старата година. И двамата очакваха с нетърпение следващата година като символ на ново начало. Най-сетне и последното село се изгуби от погледите им. Тук-там по земята се виждаше засъхнала солена кора. Недалеч от пътеката зелена ивица бележеше извор. Намокриха шапките си и напълниха меховете с прясна вода.

Нямаха обаче нови мехове, с които да заменят вонящите.

— Още не сме започнали похода, а вече имам лоши предчувствия — сподели Шанд. — Уж цялото ни снаряжение трябваше да е безупречно, но в половината мехове водата се вмирисва.

Каран се взираше смутена в огромния багаж. Храната трябваше да им стигне за тридесет и пет дни и купчината беше стъписваща, въпреки че взеха само сушени продукти. С водата щеше да е още по-трудно. Макар че смятаха да пътуват нощем и да почиват денем, всеки имаше нужда от четири меха за осем дни, а един мях побираше вода колкото кофичка.

— Всичко това ни е необходимо — промърмори Шанд.

Не забравяше, че беше много по-млад последния път, когато прекоси пустинята, и то в по-хладна година от тази.

Облякоха пустинните си наметала — широки бели дрехи с големи качулки и дълги ръкави, покриващи дори пръстите им. Сложиха предпазните очила с тесни цепки. Каран потръпна, защото й напомняха за уелмите. Върза кърпа на лицето си, дръпна качулката напред и нахлупи широкополата си шапка.

От храната, допълнителните дрехи и готварските принадлежности раницата й се издуваше до скъсване. Отгоре бе вързала лекия си спален чувал. А на раменете й щяха да висят огромните мехове — два отляво, два отдясно. Клатушкаха се на всяка крачка.

Посегна към раницата си и не можа да я вдигне. Шанд я нагласи на гърба й. Каран залитна и побърза да хвърли раницата на земята.

Махна очилата и изтри сълзите, избили от яд.

— Прекалено тежка е!

На стареца не му оставаше друго, освен да се съгласи. Целият товар беше по-тежък от самата Каран. Тя изсипа всичко и прерови вещите раздразнено.

— Не ни трябва толкова храна. Нали каза, че ще вървим тридесет дни, защо носим храна за тридесет и пет?

— Ами ако походът ни се проточи? Ами ако някой от нас пострада? Да речем, изкълчи си крак или стомахът му се разстрои от водата? А когато стигнем там, може да минат много дни, докато намерим друга храна. Това не са излишни запаси.

Каран знаеше, че е прав. Макар че напоследък се тъпчеше до премала и понатрупа плът по костите си, нямаше предишната закръгленост. Все й се струваше, че се е вмъкнала в тънкото грозно тяло на непозната.

— Значи водата е в повече — сопна се тя. — Нали до първия водоизточник са пет дни?

Тя изсипа единия миризлив мях. И двамата се загледаха в сухата почва, тутакси попила водата. Каран впи сърдит поглед в стареца, който не устоя и също изля единия си мях, но само до половината. Каран отдели съдовете за готвене, дебелата си куртка и други нежелани предмети.

— Пролетта тепърва започва — предупреди я Шанд. — Нощем в пустинята е твърде студено.

— Не мога да нося всичко! — кресна тя, вбесена от слабостта си.

— Тогава не бива да тръгваме — отбеляза старецът, сдържайки собствения си гняв. — Но щом сме решили, поне е задължително да се пазиш от слънцето и от солта.

— Имам наметало с качулка, имам шапка — за какво са ми останалите дрехи?

Шанд огледа купчинката.

— На твое място бих взел всичко. Няма къде да се изкъпем преди Катаза. Дрехите ти така ще се вкоравят от солта, че ще протъркат по кожата ти незарастващи рани.

— Много са… — Каран подбра още неща за изхвърляне. — Ще ям по-малко! — зарече се свирепо и бутна горните четири пакета сушена храна.

Старателно подреди каквото искаше да вземе, нахлупи шапката до веждите си и сама нарами раницата. Още й тежеше, но поне можеше да ходи.

Шанд се взря в захвърлената храна, претегли в ръце раницата си и прибра пакетите.

 

 

Тръгнаха бавно по дългия полегат склон към същинското дъно на морето. На места стърчаха буци сив варовик колкото къщи, търкулнали се чак от далечните канари. По-късно сутринта тънка зелена линия отляво привлече погледите им. Намериха клисура с отвесни стени, с натрупан пясък долу. Скалите лъщяха от сол, но в пясъка растяха дървета. Двамата пътници следваха очертанията на каньона. Вече напичаше както през лятото в Готрайм.

— Още не е пладне — омърлуши се Каран. Открай време не понасяше добре жегата. — Какво ли ще бъде тук след месец?

— А какво ли ще бъде на връщане?

В края на първия ден ботушите им хрущяха по пясък, покрит със сол. Земята беше гола освен при редките извори.

— Май се отървахме от твоите приятелчета гашадите — подхвърли Шанд вечерта.

— Никога няма да се отървем — унило възрази Каран.

Време беше да й зададе въпроса, който отлагаше досега…

— Каран, какво искаха те от тебе?

Старецът остана потресен от отговора.

— Да беше ми казала по-рано! Изобщо нямаше да дойдем тук.

— Съжалявам. Когато аз… потиснах дарбата си, за да не ме потърсят отново, май загубих и спомените. Събудиха се чак когато гашадите започнаха да ровят в главата ми. — Тя се взря над подскачащите пламъци в Шанд. — Никога няма да съм в безопасност, нали?

— Ами… няма, докато тази история не приключи по един или друг начин. Твоята способност да се свързваш като че няма равна на себе си. За пръв път чувам някой да се възползва от чужда връзка.

На нея не й се говореше за това.

— Ще бързаме и ще им избягаме.

Настъпи и утрото на първия ден от месеца тейс, на пролетта и новата години. Не почувстваха този ден по-хубав от предишния. Измислиха как да влязат в клисурата и два дни вървяха в нея на сянка. В късния следобед на втория ден досущ като мираж в пустошта пред тях се откри дълго дълбоко езерце с достатъчно годна за пиене вода. През този сезон слънчевите лъчи не стигаха до водата. Каран поплува в дълбокото.

По-късно Шанд се вгледа в нея на светлината на огъня.

— Напълно си се възстановила! Радвам се за тебе.

Каран мълча дълго, премисляше всички случки, откакто той я намери, а и предишния си живот.

— Да — отрони накрая, — по-силна съм, струва ми се, от когато и да било. И вече не се боя от лудостта. Горката ми майка… толкова години я мразех, че ме изостави съвсем сама. Сега я разбирам по-добре. И знам, че дължа всичко на тебе. Каквото имам е твое, само кажи.

Тя гъвкаво се опря на колене и направи толкова дълбок поклон, че челото й докосна пясъка. Шанд се трогна — нима някой някога му бе отдавал по-искрена почит? Но и се притесни. Знаеше, че направи за нея по-малко, отколкото бе длъжен.

— Изправи се, дете! — каза й строго и тя се смути.

Той побърза да я прегърне за миг. Каран кимна и пак седна на камъка.

— Вярно е, че ти спасих живота — започна старецът. — Първия ден три пъти се наложи да те съживявам с изкуствено дишане. Ти оцеля, другото зависи от тебе. Май се опомни тъкмо защото те оставих при хлуните. Тогава нямаше време да ровичкаш в останалите си проблеми.

Каран се подсмихна, но умът й пак се вкопчи в онова, което непрекъснато гризеше душата й, и усмивката се стопи.

— Наистина ли си убеден, че Лиан е тръгнал доброволно? — попита плахо, спомнила си предишните им разговори.

— Не знам какво да мисля. Защо му е на Тенсор да го отвежда? Какво би могъл да иска от него? А Лиан си е зейн — те са сбирщина от окаяници, на които не можеш да разчиташ!

Каран направи кисела гримаса.

— Не говори така. Зейните са същите като нас. Той никога не пожела да си присвои Огледалото. Тези изкушения не го вълнуват. Обсебен е от своите сказания.

Дали не си е въобразил, че Тенсор ще му помогне да осъществи амбициите си, и затова е избягал с него от Туркад? Това беше слабото място на Лиан…

— Според тебе би ли те зарязал след всичко, което сте преживели заедно?

— Не ми се вярва — едва се чу шепотът й.

— Може би се е заблудил, че си мъртва, и е побягнал от ужас и скръб. Или… Двамата доста сте навредили на Тенсор и може би…

— Не го казвай! И аз не знам какво да мисля.

— Е, стига сме предъвквали това. Имам подарък за тебе.

Старецът извади от раницата си малка кутия от кедрово дърво. Каран я отвори. Вътре имаше нещо, грижливо увито в кече — малко шишенце от рядък кристал със запушалка от абанос и кост, гравирано превъзходно и необичайно тежко на дланта й.

— О, не бива! — възкликна тя. — Та това е прекрасна, скъпоценна вещ!

— Отвори го.

Каран извади запушалката и вдиша най-възхитителния аромат на цветчета от зелен лимон. По бузите й потекоха сълзи.

— Благодаря ти. Но аз нямам какво да ти дам.

— Това, което ми даде, е несравнимо по-важно от дребно подаръче. Ти ми върна самоуважението.

Тя сдържа въпросите си — знаеше, че няма да чуе отговори.

— Къде го намери?

— Шишенцето ли? Имам го отдавна. Извънредно старо е и много му подхожда да попадне при тебе, защото май е изработено в Банадор. В Ашмод се погрижих да го напълнят с есенция. Най-добрите дървета, от които извличат аромата, растат точно там, на склоновете над Сухото море.

— Още поне трийсет дни… — прошепна Каран. — Чакането е непоносимо. Ами ако Лиан е тръгнал по своя воля?

Шанд обгърна с ръка раменете й.

— Когато не си сигурна, винаги е за предпочитане да не се съмняваш в човека. Тенсор е измислил за какво да използва Лиан, затова го е принудил.

— Значи все пак това си мислиш? — наостри слух Каран.

— Да — потвърди старецът почти без угризения.

Тя поразмисли.

— Дължа живота си и на Лиан… голяма длъжница съм. Няма да го очерням в мислите си и ще го отърва от бедите, в които пак се е забъркал от глупост. После ще го отведа у дома, нека си пише проклетите предания в библиотеката на Готрайм. До гуша ми дойде от огледала, чародеи и тъпи игри на война.

Тя стана и отиде при езерцето, гладко като стъкло.

„Ако беше толкова лесно — мислеше си Шанд, — и аз охотно бих дошъл с вас. Но и аз, и ти няма как да се изтръгнем от тази плетеница, преди да се разнищи някак. А аз най-упорито от всички се дърпах, за да остана настрана.“