Каролайн Линдън
Греховни облози (9)

Глава 8

Джак изпрати прислужник да намери карти. Имаше смътен спомен за разположени из библиотеката маси за игра на карти, когато майка му правеше събирания в имението, но това бе преди години. Не беше канил гости в Алуин Хаус, откакто баща му почина.

Загледа се как госпожа Камбъл се настанява удобно на дивана, откъдето така безмилостно го тормозеше снощи с босите си крака. Днес беше в невзрачна слугинска рокля, а въпреки това го привличаше необяснимо. Коя беше тази жена и защо бе толкова безпомощен да се противопостави на нейния чар? Майкълс се върна с тесте карти и тя му благодари със сияйна усмивка. Стомахът на Джак се сви — искаше на него да му се усмихва по този начин.

— Много сръчно го правите — отбеляза той, загледан как с умението на крупие разбърква картите.

Вместо да се запита откъде е придобила това скандално умение, той се чудеше единствено какво ли ще изпитва, ако тези гъвкави пръсти докосват кожата му.

Тя се усмихна скромно и започна да раздава.

— Всяка жена е извор на скрити таланти, ваша светлост.

Куп опасни мисли се завъртяха в ума на Джак. Какви таланти крие, искаше да я попита той. Размърда се неспокойно на мястото си.

— А тайни?

— Толкова, колкото и мъжете, предполагам. — Остави тестето и посочи картите пред него. — Играли ли сте лу?

— Да. — Лу криеше рискове да разори човек за една вечер. — Вече търсите коя нова жертва да ограбите, така ли?

Тя премигна насреща му и вдигна картите си.

— Прекалено добре ме познавате, сър.

Не, никак даже не я познава, даде си сметка той. Но любопитството му растеше с всяка измината минута.

— В играта участват най-малко трима — отбеляза той.

Тя го погледна строго.

— Няма да играем и няма да залагаме. Това е урок. Така негова светлост ще се предпази от по-нататъшни загуби.

Той се усмихна и най-после си вдигна картите. След което обяви:

— Пас.

— Какво?! — При пасуване той излизаше от играта. — Не бива. Проваляте раздаването.

— Но си запазвам парите. — Ухили се. — Ето, нищо не загубих.

— Но и нищо не спечелихте.

Джак остави картите си.

— Не ми трябва да печеля каквото и да било. Вие защо го искате толкова?

— Заради тръпката. Но е малко вероятно да разберете.

— Печеленето ли? — Облегна се още по-удобно. — Снощи спечелих.

Лицето й порозовя.

— За което сигурно дълбоко съжалявате.

Той я погледна изпитателно.

— Не, не бих казал. Постигнах каквото целях.

Очите й пламнаха.

— За Филип ли говорите? Човек би си помислил, че ви е син, като се има предвид какви мерки вземате, за да го предпазите.

Джак се замисли какво ли би направил баща му на негово място. Ако баща им беше жив, Филип — вероятно разкаян — щеше да изпълнява наложеното му наказание: я да чисти обори, я да оре нива.

От друга страна, ако баща им беше жив, Филип едва ли щеше да се държи така безотговорно. Старият херцог беше търпелив човек и толерираше донякъде младежката безразсъдност, но в приемливи граници. Искаше синовете му да са силни, почтени мъже и щеше да сложи край на комарджийството на Филип, преди да е станало пагубно — нещо, което Джак не успя да постигне.

— Да се захванем с нещо по-простичко — предложи тя. Разбърка отново картите и постави две пред него. — Ще играем на двайсет и едно.

— Какво ще спечеля? — поинтересува се той.

— Не и мен — отвърна тя бързо.

Джак се ухили.

— Какво ще кажете за… — замисли се — … музика?

— Какво?! — подскочи тя.

— Една песен на пианото.

— Ужасно е разстроено — възрази тя.

Той само сви рамене. Помнеше с какъв копнеж бе гледала инструмента. Музиката означаваше нещо за нея. Мълчеше. Чакаше решението й.

Тя погледна картите си. После ги пренареди в ръката си.

— Ушите ви ще съжаляват — предупреди го тя, — но ако настоявате, приемам.

— Ще поема риска — увери я той.

— Тогава внимавайте и се молете да спечелите — посъветва го тя.

Играха в продължение на час. Джак се бе съгласил само и само, за да научи повече за нея. Постепенно обаче се увлече. Знаеше, разбира се, правилата. Играеше на двайсет и едно по баловете, на които майка му настояваше да присъства. Много скоро обаче се изясни, че госпожа Камбъл е несравнимо по-добра от него. Бъбреше и се шегуваше през цялото време, но мислено следеше появата на всяка карта.

С две думи: играеше като професионалист.

Нима беше такава? Джак внимаваше да следи играта, за да не падне унизително, но десетки въпроси за жената срещу него се нижеха в съзнанието му. Сега си обясняваше защо често е побеждавала Филип, който по нейните думи играе безразсъдно. Джак отдаваше постиженията й на нейния прекрасен бюст, но явно ставаше въпрос за нещо повече.

Възникваше обаче въпросът, защо, след като е толкова опитна, не е разорила вече Филип. Определено не би се затруднила. Вероятно заради някаква загриженост за брат му. След известно време на Джак му хрумна, че тя иска да печели, но не огромни суми наведнъж. Редовно играеше във „Вега“, ала не желаеше да привлича вниманието върху себе си. Ако всяка вечер печелеше големи суми, щеше да се сдобие с лоша слава.

Това все още не обясняваше всичко. Джак не обърна внимание колко загуби от нея във „Вега“, но навярно беше предостатъчно вдовица да живее удобно поне година. Понякога губела, по нейните думи, но той бе готов да се обзаложи, че много по-често печели.

Дали имаше дългове? Ами ако съпругът й я бе оставил без средства? А и за кого е била омъжена? Защо господин Камбъл не се бе погрижил да я обезпечи? Вероятно се е омъжила млада, щом е овдовяла толкова рано. Или харчи безогледно и не умее да си пази парите? Свъси вежди при тази мисъл. Не му приличаше на такъв човек. Тя постоянно беше нащрек и следеше всичко. За миг се запита каква ли е, ако си свали гарда напълно.

Именно разсеяността му го спаси. Прекалено зает да се чуди за какво са й пари, той отказа карта, когато всъщност искаше да получи още една. Леко усмихната тя я сложи при своите и я обърна. Той не пропусна да види изненаданото й изражение. С шестицата спатия, която тя прие, надхвърли сбора от двайсет и едно и така загуби.

Джак погледна сбора на своите карти. Четиринайсет.

Издаде възторжен възглас.

— Добре изиграно, сър.

— Благодаря — отвърна той великодушно, зарадван от неочакваната си победа.

— Ще приема, че съм добър учител. Успяхте да вземете надмощие в рамките на час. Сега ли да ви посвиря, или по-късно?

Тя отмести картите и му се усмихна, сякаш са стари приятели. Обичаше да печели, но явно умееше да губи и то с достойнство.

Джак изпитваше огромно желание да я целуне. Независимо от слугинската рокля и уменията на обигран картоиграч, тя го омайваше. Не беше прекарвал такава приятна сутрин от дълго време, въпреки всички въпроси, които се въртяха в ума му. За него тя представляваше пълна загадка, но с удоволствие щеше да прекара остатъка от деня — остатъка от седмицата — в опит да разгадае тайните й. И да я накара да му се усмихне искрено и сърдечно.

Правилно прецени, че ако я целуне сега, няма да го постигне.

— Бих искал песента си сега, ако не възразявате — отвърна той.

Прекосиха къщата, за да се озоват отново в музикалния салон. На прага госпожа Камбъл застина на място.

— Боже! — впечатли се тя.

Докато бяха играли карти в библиотеката, прислугата бе подредила всичко. Бяха свалили покривалата и избърсали праха от всички повърхности. Сега сновяха из къщата и подготвяха помещенията в параден вид. Обикновено го правеха, преди той да пристигне, но този път не бяха предупредени.

Джак пристъпи към пианото и вдигна капака.

Софи си възвърна самоувереността.

— Дали са го акордирали междувременно? — попита тя провокативно. — Съмнявам се. — Плъзна пръсти по клавишите. — Наистина ще е изпитание за ушите ви.

— Слухът ми не е толкова изтънчен, колкото вашия — ухили се Джак.

Тя промърмори нещо от рода на: „Не знаете какво ви чака“ и засвири. Отначало пръстите й не я слушаха съвсем покорно, но постепенно увереността й нарасна. Той седна на място, откъдето да вижда лицето й.

Джак отдавна бе научил, че е най-добре да признава слабостите си поне пред себе си. Госпожа Камбъл бързо се превръщаше в огромна негова слабост. Направо бе омаян от нея. Искаше да знае повече за нея — от това кое я разсмива, до това как изглежда гола. Същевременно съзнаваше, че тези желания ще му навлекат бели.

Но, за бога, в момента това никак не го интересуваше.

Тя изсвири нещо, което му приличаше на Моцарт. Погълнат да я съзерцава, Джак мълчеше. Тя остана на столчето. Изражението й се промени, стана по-замислено. На устните й се появи лека усмивка. Засвири отново.

Повече от ясно бе, че тази музика означава нещо за нея. Видимо я разчувстваше. Бе готов да се закълне, че слуша акомпанимент, който само тя чува.

— Мелодията не ми е позната — обяви той след края на последните меланхолични акорди.

— Беше любима на майка ми — сподели тя, загледана в пространството.

— За нея ли се научихте да я изпълнявате?

Не отговори. Прокара нежно пръсти по клавишите.

— Прекрасен инструмент, ваша светлост. Редно е да го акордирате.

Софи леко потрепери и той си даде сметка, че тя е на път да се разплаче.

Естествено. Спомена майка си в минало време. Джак знаеше какво е да загубиш любим родител, а тя бе по-млада от него, когато баща му почина.

— Съжалявам за загубата — промълви той.

Без да го погледне, тя спусна внимателно капака и се изправи.

— Ако ме извините, сър, искам да си почина малко.

Отново направи великолепен реверанс и излезе от стаята.

Джак я последва, готов да я утеши, но се спря, защото именно той я натъжи с желанието си. Тя въобще не се обърна назад, а когато стигна до стълбището, хукна нагоре. Джак спря и се заслуша в отдалечаващите се стъпки по коридора горе. Чувстваше се пълен кретен.