Каролайн Линдън
Греховни облози (1)

Пролог

1807 година

Мълвата се разнесе из Академията за млади дами на госпожа Ъптън малко след часа за следобедния чай. Беше пристигнала нова ученичка, вероятно от изтъкнато, богато семейство. Момиче бе зърнало спряла отвън карета — черна, лъскава, с герб на вратата — и слуховете плъзнаха: май е глезена дъщеря на херцог или чуждестранна принцеса.

Нищо подобно. Дванайсетгодишната Софи Греъм не бе роднина на херцог или на чуждоземен сановник. Беше сираче, внучка на виконт Мейкпийс и не желаеше да има нищо общо с него, както впрочем и той — с нея. Седмица след пристигането й в мрачната къща в Линкъншър той обяви, че тя трябва да тръгне на училище при първа възможност. Затова сега стоеше мълчаливо в кабинета на госпожа Ъптън и слушаше как дядо й се опитва да сплаши директорката да приеме Софи.

— Обикновено не вземам нови ученички по средата на срока, милорд. В това е проблемът — обясни госпожа Ъптън.

Беше относително висока жена, елегантно облечена в пастелни тонове, без никакви украшения и очевидно ни най-малко не се страхуваше от Мейкпийс — достатъчно основание моментално да предизвика уважението на Софи.

— Трябва! Родителите й умряха от някаква треска, хваната по копторите. Изгледа свирепо Софи, която го наблюдаваше безизразно. — Не са й оставили нищо и без да ме питат, ми я натрапиха. Нужно й е женско влияние и да научи някакъв почтен занаят.

— Сър, тук е академия за млади дами — натърти леко последната дума госпожа Ъптън. — Не обучаваме ученичките на занаяти, а ги въвеждаме в света на изкуствата, на изящните маниери…

Мейкпийс махна с ръка.

— Не ме интересува на какво ще я научите. Тя е дива, а нищо неструващите й родители я пренебрегваха напълно. Нямам нужда от мъжкарана.

Директорката погледна Софи. Момичето продължаваше да стои кротко и тихо. Нито беше мъжкарана, нито родителите й я бяха пренебрегвали. Много държеше обаче госпожа Ъптън да я одобри, затова не оспори клеветническите лъжи, избълвани от дядо й.

— Милорд, нашите възпитанички са от най-добрите семейства в Британия. Репутацията ни се гради на личното ми уверение, че момичетата излизат с характер и поведение, подходящи за бъдещия им живот във висшето общество.

Виконтът се разгневи.

— Разбирам накъде биете! Синът ми избяга с оперна певица. При това — французойка! Благородническата кръв не бива да се смесва с кръвта на простолюдието. Е, момичето е доста диво и нищо не може да промени това, но носи моето име, което, мадам, е гаранция, че отговаря на вашите стандарти. Препоръчаха ми учебното ви заведение и желая да настаня внучката ми тук. Назовете цената.

Докато тирадата му се лееше, лицето на госпожа Ъптън бе станало безизразно, но сега тя хвърли преценяващ поглед към Софи. Или нещо от вида й, или думите на дядо й я подтикнаха да преодолее колебанието си. Софи бе сигурна, че е заради парите. Не винеше госпожа Ъптън; дори се молеше да поиска огромна сума. Мейкпийс щеше да плати колкото му кажат, за да се отърве от нея, както се убеди през трите седмици, прекарани под неговите грижи. Ненавиждаше го достатъчно, за да го види „олекнал“ с голяма сума пари.

— Трийсет процента — отсече директорката. — Трийсет процента по-висока такса от обичайната ни и ще я сместя някак.

— Приемам. — Мейкпийс си взе бастуна и се изправи. — Сандъкът й е отвън.

— Не желаете ли да разгледате Академията?

— Не.

Виконтът се отправи към каретата. Багажът на Софи вече бе свален на чакълестата пътека.

Мейкпийс надяна ръкавиците си и свъси гъстите си бели вежди.

— Ще плащам за обучението ти, докато навършиш пълнолетие — изръмжа той гневно към Софи. — И нито ден след това. Постарай се да научиш нещо полезно тук, защото после няма да нося отговорност за теб.

— Аз и не искам — вирна тя брадичка и издържа на изпитателния му поглед. — Сбогом.

Вторачи се в нея и изсумтя високомерно.

— Правиш се на горда, така ли? Нямаш основание. Ако не носеше моето име, щеше да си толкова незначителна, колкото и майка ти.

Виконтът се качи в каретата и подвикна на кочияша да тръгва. Поеха веднага. Лорд Мейкпийс нито веднъж не погледна назад.

— Ще ти покажа спалнята, госпожице Греъм — обади се госпожа Ъптън в настъпилата неловка пауза. В тона й се долавяше известно съчувствие. — Дядо ти ще поомекне, когато види колко старателно се учиш, сигурна съм.

— Няма. Каквото и да направя, няма да е доволен и се радвам, че си тръгна. — Загледа се в минаващата през високата желязна порта карета. — Няма да съжалявам, ако го нападнат разбойници и го застрелят. — Обърна глава към шокираната директорка. — Благодаря, задето ме приехте, мадам. Обещавам да съм много добра ученичка.

Направи безупречен реверанс, достоен и за най-добрата балерина от Москва; съвсем нормално, защото именно руска балерина я бе учила да го прави.

Госпожа Ъптън я въведе навътре в сградата и изпрати учителка да доведе госпожица Елайза Крос и лейди Джорджиана Лукас.

— Този срок ще бъдете в една стая — обясни госпожа Ъптън. — И двете са възпитани млади дами.

— Мои връстнички ли са, мадам?

Въпросът живо я интересуваше. Рядко бе имала възможност да се сприятелява с момичета на своята възраст.

— И двете са във втори курс. Момичетата на твоята възраст обикновено са в четвърти, но понеже не съм преценила знанията ти, най-добре да започнеш по-отначало. — Погледна Софи несигурно. — Нали все пак си учила нещо, госпожице Греъм?

— Да, мадам.

Беше й болно, че я поставят в по-долен курс, но Софи се въздържа да уведоми госпожа Ъптън, че говори свободно френски и малко италиански, обича математиката и географията, знае да танцува и свири на пиано от четиригодишна. Възнамеряваше да спечели сърцата на всички в Академията и нямаше да й навреди да не сподели веднага някои приятни изненади.

Лейди Джорджиана пристигна първа — на височина беше колкото Софи, светлокоса и с фин силует. Госпожица Крос влезе задъхана секунди след нея. Беше по-нисичка и по-пълна и със съвсем обикновени черти, за разлика от красавицата Джорджиана. Софи се усмихна и на двете.

— За мен е огромно удоволствие да се запознаем — заговори тя. — Надявам се да станем приятелки.

Госпожица Крос се усмихна притеснено, а лейди Джорджиана й хвърли преценяващ поглед, който казваше: ще видим. Софи нямаше нищо против. На тяхно място и тя би била предпазлива. Но Софи бе наследила чара на баща си и решителността на майка си. Веднага се захвана да се сближава с тях.

Беше й необходимо. В никакъв случай не възнамеряваше да се върне в дома на Мейкпийс, където господстваше сърдитият й дядо. Детството й премина в столиците на Европа, където ги отвеждаше оперната кариера на майка й. Смъртта на родителите й сложи край на този щастлив, макар и неустановен начин на живот. Така попадна под опеката на дядо си, сякаш твърдо решен да я държи отговорна за всички грехове, извършени от родителите й, а те — в неговите очи — очевидно бяха безброй. Софи съвсем скоро усети, че умирайки, всъщност баща й е извършил най-големия грах, защото в завещанието си бе посочил виконта за неин попечител. Ако имаше начин да пренебрегне завещанието, Мейкпийс щеше изцяло да вдигне ръце от нея; но понеже нямаше начин това да се случи, според дядо й следващото най-подходящо нещо бе да я изпрати в Академията.

Училището за млади дами едва ли бе толкова вълнуващо, колкото Европа, но й предлагаше единственото, което бе нямала през своите дванайсет години досега: дом. По време на безкрайното пътуване към Академията на госпожа Ъптън Мейкпийс я уведоми, че през ваканциите ще остава там, ако някое момиче не я покани да му гостува. Софи щеше да издържи да прекарва ваканциите в Академията, но копнееше за приятелки.

Елайза и лейди Джорджиана разполагаха с голям потенциал да станат такива. Елайза бе притеснителна и сладка; този тип момичета винаги са непоколебими и лоялни. Софи се възхищаваше от тези качества. Лейди Джорджиана, от друга страна, изглеждаше енергична и неуморна; такива момичета будят всеобщо възхищение. Софи твърде бързо разбра, че Елайза е единствено дете на заможен баща, без връзки обаче във висшето общество, а Джорджиана, от едно от най-високопоставените семейства в Британия, е много по-малката сестра на граф Уейкфийлд.

След вечеря ученичките се оттегляха по стаите, за да учат. Софи четеше урок по френски — езикът на майка й — и се радваше, че в тези часове няма да изостава. В един момент шепнещите гласове на съквартирантките й привлякоха вниманието й.

— Опитай отново — настояваше Джорджиана. — Ще го научиш.

— Опитвам се — въздъхна Елайза. — Наистина. Но не…

— Със събирането ли се борите? — попита Софи, погледнала листа пред тях.

— Много са ми трудни — призна Елайза засрамена.

Софи се усмихна.

— Ще ти помогна.

Затършува в сандъка и извади тесте карти.

— Комар ли предлагаш? — вирна вежди Джорджиана.

Софи изсумтя.

— Не е комар, ако не се обзалагаме. Картите обаче са чудесен начин да се упражняваш да събираш, да съпоставяш величини и какви ли не други математически действия. — Раздаде по няколко карти. — В тази игра събираш стойността на картите. Правиш го бързо и мълчаливо и преценяваш дали искаш още една карта.

— Дамите не бива да играят карти — обяви Джорджиана, захласната в картите в ръцете й.

— Наистина ли? — изненада се Софи. — Всички дами в Париж го правят. А и в Лондон. Татко твърдеше, че по-запалени играчи от английските дами са единствено английските джентълмени.

— Не може да бъде! — прихна Джорджиана.

— Така е — увери я Софи, но не добави, че баща й е бил наясно, защото е играл с всички господа.

Майка й започна да си губи гласа след една гнойна ангина. Изоставиха Европа и се прибраха в Англия, където баща й пусна в употреба чара и името си, седна на игралните маси и започна да ги издържа посредством хазарт. Тя му помагаше да се упражнява, като уж играеше небрежно, а всъщност пресмяташе внимателно всеки ход.

— Наистина ли ще ми помогне в събирането? — недоверчиво я изгледа Елайза. — Толкова… ми е трудно.

— Разбира се! — увери я Софи. Показа й картите в ръката си.

— Събери стойностите.

— Шест — отвърна Елайза, загледана в четворката купа и двойката спатия.

— А сега? — добави Софи седмица куца.

— Тринайсет — отвърна другото момиче предпазливо.

— Чудесно! А този път? — попита Софи при появата на осмица каро.

— Двайсет. — Елайза се поколеба — и едно.

— Браво! — похвали я Софи.

— Така е много по-забавно, отколкото да ги събираш на хартия — призна лейди Джорджиана и се усмихна доволно. — Откъде го научи?

— От татко. — Долови погледа, който съквартирантките й си размениха. — Той и мама починаха — добави тя. — Дядо не ме иска, затова ме доведе тук.

— Колко ужасно — въздъхна Елайза.

Софи успя да се усмихне. Смъртта на родителите й беше ужасна; дядо й беше ужасен; госпожа Ъптън бе най-малкото ужасно нещо в живота й в момента.

— Предпочитам да съм тук, отколкото с него. Вие у дома ли бихте искали да сте?

— Мама е починала при раждането ми — обясни Елайза. — Татко ме прати тук, за да се науча да бъда дама. Той ми липсва, но…

— Брат ми искаше да се отърве от мен — включи се на свой ред лейди Джорджиана охотно. — И аз, като теб, предпочитам да съм тук. Брат ми е странна птица. Изпитвам истинско удоволствие, че съм нежелана от него.

— Академията на госпожа Ъптън за Нежеланите — ухили се Софи.

Джорджиана прихна.

— Звучи ужасно — опита се да възрази Елайза, но също се засмя.

Софи раздаде още карти и продължиха да се упражняват да събират. Постепенно Софи ги запозна с правилата на играта Двайсет и едно и как да пресметнат дали да поискат нова карта, или да се откажат. Самочувствието на Елайза порасна и съвсем скоро тя смяташе почти толкова бързо, колкото и Джорджиана.

— Какво да правя с тази ръка? — попита Софи.

Елайза погледна картите. Десетка спатия и петица купа.

— Вземи карта, защото почти половината карти в тестето са със стойност шест или по-малко — посъветва я Елайза плахо.

— Точно така — похвали я Софи. — Много добре се справяш.

В този момент вратата внезапно се отвори.

— Млади дами! — не повярва на очите си госпожа Ъптън. — Какво е това?!

Елайза пребледня; Джорджиана трепна и шумно въздъхна. Трите момичета бързо се изправиха.

Госпожа Ъптън прекоси стаята и отметна края на одеялото, което Софи инстинктивно бе метнала върху тестето.

— Играете на карти?! — отбеляза директорката разочарована. — Това е недопустимо за млади дами.

— Не играем — уточни Софи. — Никоя от нас няма пари.

— Няма да приема подобно обяснение, госпожице Греъм. Игра на карти е не само неморално, но излага репутацията и състоянието на хората на риск. Никой уважаващ се джентълмен не би се обвързал с дама, която играе комар. Не би искал да носи отговорност за загубите й.

— А ако тя печели? — провокира я Софи.

Госпожа Ъптън я изгледа строго.

— Който разсъждава така, непременно ще загуби. Желанието да се спечели тласка хората да залагат все повече и повече, докато накрая разорят семействата си. Какъв е шансът всеки път да печелиш, госпожице Греъм?

Софи не отговори. Добре помнеше вечерите, когато баща й се прибираше късно, в унило настроение, защото не бе спечелил достатъчно.

— Комарът е унищожил не един и двама почтени господа — продължи госпожа Ъптън. — За една дама е още по-ужасно да залага. Запомнете думите ми, млади дами: комарът води към сигурен провал. Винаги го избягвайте.

— Да, госпожо — смотолеви Елайза със сълзи в очите.

— Да, мадам — присъедини се и Джорджиана.

Госпожа Ъптън вирна вежди.

— Госпожице Греъм?

Софи се канеше да вдигне рамене, но се усети и промърмори:

— Да, госпожо.

Директорката ги изгледа строго.

— Госпожице Греъм, този път ще си затворя очите, защото не си запозната с правилата тук. Но случилото се да не се повтаря!

Прибра картите и излезе, като междувременно намали светлината от лампата.

— Ще се упражнявам по друг начин — въздъхна Елайза, докато си лягаха. — Татко много ще се разстрои, ако госпожа Ъптън му пише как съм играла комар. Надява се да се омъжа за джентълмен, което означава да се държа като дама. Ще ми се обаче джентълмените да не държат толкова много на събирането на цифри при ръководенето на домакинството.

— Не държат — успокои я Джорджиана. — Обикновено оставят секретарите си да се занимават с това.

— Няколко раздавания на никого няма да навредят — обади се Софи. — Освен това не залагахме, значи не беше комар.

Софи мислено отправи благодарствена молитва, задето госпожа Ъптън конфискува нейното старо тесте, а не онова на баща й. Щеше да се бие като див звяр да запази бащиното тесте — един от малкото спомени от родителите й, а това можеше да доведе до изключването й от Академията, с други думи — да я върнат при лорд Мейкпийс.

Сърцето й се сви при мисълта за родителите й. Преди четири месеца бяха живи и здрави; не разполагаха с много средства, но бяха щастливи. След това всичко изчезна.

Охтика, казаха лекарите. Имала късмет, че и тя не се е заразила.

Късмет! Много мразеше тази дума.

Софи се насили да диша дълбоко и равномерно. Всичко в живота бе въпрос на шанс. Щастието се постига единствено благодарение на собствените усилия, защото съдбата рядко проявява благосклонност или щедрост. Отрано бе научила този урок и никога нямаше да го забрави. Не възнамеряваше да разчита на късмета.

— Но госпожа Ъптън няма да ни учи да смятаме, ако не е нужно дамите да го умеят — разсъждаваше Елайза, в неведение за вътрешните терзания на Софи. — Ще трябва да измисля друг начин да го овладея… И дано не се налага да пресмятам шансове…

— Защото, според шансовете, е много вероятно да срещнеш и да се омъжиш за привлекателен и чаровен джентълмен, Елайза — засмя се Джорджиана. — А той ще се отнася към теб като към херцогиня, независимо дали умееш да смяташ, или не.

— Надявам се — въздъхна Елайза замечтано. — Не притежавам нито твоята красота, нито ума на Софи, затова не бива да рискувам.

Софи подпъхна одеялото под брадичката си, докато двете момичета обсъждаха бъдещето. Фактът, че я нарекоха умна и по име, бе достатъчен по тялото й да се разлее топлина. Сега, когато родителите й бяха мъртви, тя бе сама на този свят. Дядо й се оказа чудовище, а семейството на майка й бе далеч — чак на континента. Знаеше, че някъде има чичо и вуйчо и евентуално братовчеди, но никой нямаше да й се притече на помощ.

Добре — няма семейство, било то знатно или да държи на нея, но за начало истински и верни приятелки щяха да са й от полза. Незнайно защо имаше чувството, че тя, Елайза и Джорджиана са предопределени да са първи приятелки.