Каролайн Линдън
Греховни облози (18)

Глава 17

Две вечери по-късно Софи влезе във „Вега“ с известно притеснение. Не се надяваше Джак да е убедил Филип да я остави на мира. Щеше да се навърта наоколо и да я дебне.

Това я тревожеше и озадачаваше. Едва ли изпитваше привързаност към нея само защото често играят един срещу друг. Както Джак отбеляза, тя печелеше повече от Филип, отколкото той от нея. Освен това Филип бе причина да се стигне до предложения от Джак скандален облог. Редно бе да й се извини.

Вместо това, изпълнен с подозрение, той се държеше собственически с нея — нещо, което не бе правил досега. Това я караше да мисли, че гневът му е насочен по-скоро към Джак, а не към нея. Софи, пораснала без брат или сестра, изпитваше съжаление, задето братята не се разбират, след като през детството си са били близки. Нямаше как да сподели тъжните си размисли по въпроса с Филип, защото щеше да се разбере, че не е лежала болна, а е била в Чизик, където се бе любила с брат му. Та нали точно на това се дължеше недоволството на Филип? Да… Нямаше какво да предприеме. Беше безпомощна.

Тази вечер се насочи към масите за вист. Вистът беше по-спокойна игра от заровете, но се налагаше да внимава кои карти минават — сигурен начин да я откъсне от мислите й за Джак и как с две крачки прекоси кабинета, взе я в обятията си и я целуна, а тя бе готова да го умолява да я люби за последен път там, на писалището. Какво ли щеше да стане, ако не бе почукването на вратата, което я изтръгна от обзелия я плътски копнеж? След няколкодневната раздяла очакваше желанието й да намалее, или поне да е в състояние да го контролира, ала то пламна с всичка сила в момента, когато го видя.

— Госпожо Камбъл!

— Боже, сър. Стреснахте ме.

Фъргъс Фрейзър се ухили. Той притежаваше известен чар, но не и дълбочина. Дядо му беше шотландски лорд и господин Фрейзър живееше на негов гръб, откакто Софи го познаваше.

— Наистина не възнамерявах. Дойдох само да ви предам бележка от общ познат.

Тя се напрегна. Един от общите им познати бе Филип Линдвил.

Той й подаде сгънат лист, поклони се и се оттегли към стаята за игра на двайсет и едно — една от предпочитаните от Филип.

Тя разчупи печата и се зачете. Имаше чувството, че й пише непознат Филип.

Бях пълен глупак. В прекаленото си старание да съм твой приятел загубих благоразположението ти и се чувствам изгубен без компанията ти. Кажи, че ми прощаваш, скъпа Софи, и нещата отново ще са каквито бяха. Засега. Знай, държа на теб, но човек, който не се интересува какво ни е на нас, ми забрани дори да разговарям с теб. Това обаче няма да ме спре да мисля за теб.

Ф. Линдвил

Човек, който не се интересува какво ни е на нас. Сърцето й подскочи и тя се приближи към вратата на стаята за двайсет и едно. Беше относително рано, но две-три маси бяха вече заети. Видя Филип с мрачно изражение да хвърля карта и да поиска нова. Зад него стоеше.

Джак!

Джак беше тук и затова Филип не смееше да я приближи.

Сърцето й трепна. Джак ненавиждаше комара, презираше „Вега“, и въпреки това бе тук! Беше го направил заради нея! Загледа се в него. Идеше й да прекоси помещението, да му благодари и да се хвърли в обятията му… Да види усмивката му, преди да я целуне.

— Чух, че херцогът на Уеър е станал член на клуба, но не очаквах да го видя тук — отбеляза появилият се до нея Джайлс Картър.

Дори не го бе чула да приближава и едва не подскочи, когато я заговори. Това обаче си имаше и хубавата страна — даде й възможност да откъсне влюбения си поглед от Джак.

— Така ли?

— Веднага получил членство, доколкото разбрах. — Картър изсумтя. — Така е, когато си херцог.

— Значи редовно ще е тук?

— Без съмнение. — Картър я изгледа изпитателно. — Това разстройва ли ви, или ви радва? Миналият път се стигна до публична сцена, а после ви отведе с карета и изчезнахте за няколко дни.

— Бях си вкъщи. Болна. Казах ви.

— Да — кимна той. — И аз ви повярвах. Но сега.

— Какво? — сряза го тя.

— Присъствието му тук отново може да се окаже непредвидена благоприятна възможност за вас.

Не. Щеше да е непредвидено изтезание; постоянно щеше да й напомня какво няма да получи никога. И никой не бива да узнае, че някога е мечтала за това и че някога той е бил неин. Насили се да си придаде непринуден вид.

— Възможност отново да бъда унизена ли? — Поклати глава. — Научих си урока по трудния начин. Благодаря.

Той помълча известно време, преди да отбележи:

— За мен жените са тайнствени същества. Имам три сестри и четири племеннички и никога не знам какво мислят. Най-дребните неща се превръщат в трагедия, достойна за Шекспир, а важни въпроси отминават с лекота. Когато се запознахме, реших, че не сте като тях. Тя е разумна и интелигентна, помислих си аз. Жена, с която един мъж да се чувства спокоен, а не постоянно да е нащрек.

Защо не се впусне да му докаже, че е именно такава? Защо не е доволна от високото му мнение за нея? Само преди три седмици Джайлс Картър оглавяваше списъка й от възможни съпрузи. Той беше джентълмен, а тя — дъщеря на джентълмен и притежаваше четири хиляди паунда. Той не подозираше последното, но тя внимателно си бе изградила образ на жена с известни средства. Съществуваше реална възможност господин Картър да се ожени за нея.

Джак никога не би го направил.

Знаеше го. През цялото време го бе съзнавала. Беше абсолютно неприемливо херцог да се ожени за жена, която играе комар, за да се издържа. Той изрично подчерта, че херцозите — особено тези на Уеър — не се женят, движени от чувствата си. Да, още я желаеше, но само като любовница; или в най-добрия случай — като метреса. Глупаво бе да мисли за това. Отново насочи вниманието си към господин Картър.

— Защо имам усещането, че вече не смятате така?

— Вече не съм толкова сигурен — призна той. — Не заради сцената с облога. Присъствах на нея и съм свидетел колко провокативно и невъзпитано се държа херцогът. Но откакто се върнахте във „Вега“… — направи пауза. — Вече не сте същата.

Беше глупаво да го лъже, затова промълви:

— Да, вероятно не съм. — Насили се да се усмихне и рязко промени темата. — Знаете ли в каква посока се промених? Станах по-пресметлива. Тази вечер искам да спечеля доста пари, а прекалено много ви харесвам, за да ви направя своя жертва.

Позволи му да я съпроводи до масата за фаро. Вистът изведнъж й се стори прекалено безобиден. Играеше й се дръзко и бог да пази всеки, който й се изпречи на пътя.

Късметът не й изневери цяла вечер. Когато часовникът отмери два след полунощ, тя бе спечелила прилична сума. Би трябвало да е доволна, но се чувстваше само изцедена. Най-добре беше да се прибира.

Сбогува се с играчите на масата и се отправи към преддверието. Щеше да си вземе пелерината и да прати Форбс да й извика карета.

— Господин Форбс — забърза тя към русокосия мъж, застанал с гръб към нея на прага на отворената врата, през която нахлуваше благодатен свеж въздух.

Той се обърна и тя онемя.

Лицето на Джак бе като изваяно от мрамор.

— Госпожо, Камбъл. Форбс отиде да ми намери карета. Тази вечер няма много свободни.

— Да, случва се.

И двамата не направиха опит да продължат разговора.

За щастие в този момент Форбс се върна.

— Госпожо Камбъл, карета ли ще искате?

— Да.

— Сега ще се погрижа. Ваша светлост, вашата ви чака.

— Не — възрази Джак, вече с шапка и пелерина. — Нека дамата я вземе. Нуждая се от глътка въздух. Ще повървя.

Без да посмее да го погледне в очите, Софи промърмори:

— Много мило от ваша страна, сър. Благодаря.

Джак излезе мълчаливо.

Прислужник донесе връхната дрехи на Софи. Тя я облече бързо и пристъпи към каретата, но първо се огледа да види Джак в края на улицата.

— Настигнете го! — нареди тя на кочияша. Щом се изравниха с него кочияшът спря, а Софи отвори вратата. — Сър, тази карета беше предназначена за вас. Не е редно да вървите пеша.

— Тогава… да я споделим — предложи той.

Устата й пресъхна. Софи се молеше да не допуска грешка. Джак се бе отказал от високомерния тон, с който й говореше в преддверието. Пред нея отново стоеше мъжът, с когото се бяха смели в Алуин Хаус, който я гледаше така, че сърцето й подскачаше.

Тя кимна и се отдръпна, за да му направи място до себе си на седалката.