Каролайн Линдън
Греховни облози (12)

Глава 11

— Не знам за теб, но аз ще се побъркам, ако не изляза навън — обяви госпожа Камбъл на третата сутрин.

Джак вирна вежда.

— В дъжда?

Тя погледна през прозореца.

— Днес по-скоро ръми. В Русия биха го възприели като хубав ден. Нищо не би ги задържало вътре.

— Кога си била в Русия? — полюбопитства той.

Вместо да му отговори, тя отмести стола и се изправи.

— Като начало ще се разходя из градината и евентуално ще стигна до езерото. Нали каза, че има пътека? Ще дойдеш ли, или ще се излежаваш на кушетката в библиотеката цял ден?

Джак също отмести стола си.

— От години никъде не съм се излежавал, мадам.

Тя го погледна победоносно.

— Тогава ще помоля Уилсън за чадъри.

Оказа се права за дъжда: когато стъпиха под колонадата едва се чуваше как пада по земята. Госпожа Камбъл си пое дълбоко въздух — от облекчение, даде си сметка той — и възкликна:

— Колко е красиво!

Джак си придърпа яката по-плътно към врата и погледна небето. Днес беше значително по-светло. Вероятно скоро щеше да спре да вали.

Уилсън се появи с два чадъра, но Джак взе само единия. Погледна иконома многозначително. Той бързо се поклони и се върна в къщата с втория чадър. Госпожа Камбъл, с гръб към вратата, не забеляза нищо. Джак отвори чадъра и пристъпи напред.

— Да вървим — предложи й той ръка.

Тя го погледна и после сведе поглед към ръката му. Поколеба се за миг, но все пак го хвана под ръка. Докосна го съвсем леко, но Джак усети как потреперва от допира й. Вдигна чадъра над главите им и поеха рамо до рамо.

— Кой е правил градината? — попита тя, докато минаваха край розови храсти.

— Първоначално прабаба ми. Признавам — не познавам градините добре. Госпожа Гибън вероятно би ти разказала цялата им история.

— Тя отдавна ли е тук?

Той кимна.

— От трийсет години или повече. Всъщност — откакто се помня.

— Каква преданост — промърмори тя.

— Не всички намират семейството ми за отблъскващо.

— Не съм казала подобно нещо! — възкликна възмутено Софи.

— Нарече прадядо ми ужасен. Изрази неодобрението си към предварително уговорения брак на баба и дядо. Смяташ, че от брат ми няма да излезе свестен съпруг, а мен нарече ужасно дразнещ и ме обвини в отвличане.

Изброяването го накара неволно да се усмихне. Вероятно заради озадаченото й изражение.

— Да — побърза да се обади тя. — Плащаш, предполагам, извънредно добре на прислужниците, за да проявяват подобна преданост.

— Според теб някой би работил и за великан човекоядец, ако му плащаш достатъчно, така ли? — попита той.

— Ако не се ожениш по сметка, се налага да се трудиш — заяви тя дръзко. — Но подобно нещо, знам не би хрумнало на един херцог.

— Съвсем права си. Аз работя без никакво възнаграждение.

Тя спря.

— Нямах предвид…

Стисна устни.

Джак усети, че не откъсва очи от тях. Представи си как се навежда и я целува, тук, в градината.

— Филип спомена, че непрекъснато работиш.

Споменаването на брат му го откъсна от мислите как я целува. Извърна очи от розовите й устни.

— Така е. За жалост Филип засега не проявява интерес нито как прислужниците получават възнагражденията си навреме, нито към събирането на наемите, нито към някое от другите скучни неща, с които се занимавам.

— Не исках… Не исках да проявя незачитане — увери го тя вече по-меко. — Точно обратното. Филип е безотговорен нехранимайко, което го прави забавен компаньон, но не и достоен за уважение джентълмен. — Да работиш, за да изкарваш средства, е съвсем различно. Ако се налага да осигуряваш пари за храна, покрив, лекарства. Да, тогава човек би работил и за великан човекоядец.

Докато говореше, раздразнението й намаля. Джак осъзна едно: била е бедна. И е работила, за да изкарва пари. От край време се е притеснявала как да си осигури храна и подслон.

Нищо чудно. Родителите й са починали, когато е била малка и са я оставили почти без средства. Дядо й — великана човекоядец, както го наричаше — очевидно не я подпомагаше, а и господин Камбъл не я бе обезпечил. Странно: тя никога не говореше за него. Това роди в съзнанието му образа на жена, принудена по необходимост сама да си прокарва път в живота. Игра на комар е сравнително приемлив начин да си осигуриш средства, призна той. Особено след като го прави така изкусно.

— Старая се да не съм великан човекоядец — промълви той накрая. — Поне не през цялото време. Попитай госпожа Гибън дали се справям.

Тя му се усмихна широко.

— Без съмнение би се възмутила дълбоко, че подобна мисъл въобще ми е хрумнала. При пристигането ни ме увери, че докато сме вървели насам съм била в пълна безопасност с теб.

Но сега не си в безопасност, помисли си Джак. Ако продължават да се разхождат така, хванати под ръка, а устните й са все така близко, нищо чудно да извърши някаква идиотщина от рода да я целуне, например. И тогава му хрумна.

— Яздиш ли?

— Да, но нямам костюм.

— Това лесно ще се разреши.

На госпожа Гибън й отне известно време да намери костюм за езда в сандъците на тавана, но накрая успя. Джак отиде в конюшнята, докато чакаше госпожа Камбъл да се преоблече. Дните, когато държаха повече от дузина породисти коне в Алуин Хаус бях отминали, но все още разполагаха с няколко.

Обсъждаше с коняря къде е най-подходящо да пояздят в дъжда, когато на прага се появи тя. Погледна я и си загуби мисълта. Госпожа Камбъл бе облечена в старовремски костюм за езда, но й стоеше великолепно. Изумрудената дреха беше украсена със златни биета и дантела около якичката. Прилепналият жакет подчертаваше стегнатата й гръд, а дългата пола падаше по примамливите извивки на тялото й. Погледна Джак изпод периферията на шапката.

— Така добре ли е? — зае тя поза все едно позира за портрет. — Дано баба ти не излезе от гроба да ме накаже.

— Няма — увери я той. — Ако ще накаже някого, ще бъда аз.

Но си заслужава напълно, прецени той. Софи Камбъл изглеждаше прелестно дори в роклята на прислужницата, а сега човек би си помислил, че направо е херцогиня…

Пое си въздух със затруднение и отново се обърна към Оуенс, коняря, за да довърши разговора.

— Горните ливади — предложи Оуенс. — Там е най-равно.

— Добре. Помогни на госпожа Камбъл да яхне Минерва — посочи Джак кобилата с кротък нрав.

Конярчетата вече бяха оседлали кон за него. Любимият му се намираше в Лондон, но и Максимилиан беше подходящ жребец, защото дъждът нямаше да го впечатли.

Изчака да оседлаят Минерва и да я изкарат от конюшнята. Оуенс поведе госпожа Камбъл към стъпенката, за да й помогне да се качи на седлото. Джак се загледа как Софи хваща и леко повдига дългата пола. Имаше вид на човек, който знае какво прави и едва ли се нуждаеше от помощта му, но той неволно тръгна натам.

— Ще те вдигна — осведоми я, заставайки до нея. — Минерва не обича да се приближава към стъпенката.

Оуенс го погледна смаян, защото беше лъжа, но все пак спря. Джак преплете пръстите на ръцете си и леко се наведе. Госпожа Камбъл се поколеба за миг, но вдигна крак и се хвана за раменете му. Джак я тласна леко нагоре. Коляното й за миг се опря в гърдите му. В същия миг си представи, как двамата са в леглото, където я обладава.

Бог да му е на помощ!

— Благодаря, ваша светлост — прекъсна тя похотливите му мисли.

Той само кимна и се метна върху гърба на Максимилиан, дискретно намествайки предницата на бричовете си, щом се озова на седлото.

Прекосиха двора на конюшнята, излязоха и свиха по пътеката към гората.

— Горните ливади са отвъд дърветата — обясни той. — Според Оуенс там земята ще е достатъчно твърда за езда.

— Чудесно.

Тя яздеше добре, но предпазливо, както забеляза той. Явно не се бе качвала на кон от известно време.

Пришпори Максимилиан и пое в тръс. След малко погледна назад и видя, че тя не изостава. Лицето й сияеше от радост.

Яздеха през гората, по пътеки край дърветата и избягваха по-големите локви по пътя. Скоро стигнаха края на гората и пред тях се ширна голяма ливада. Джак забеляза, че е спряло да вали.

— Виж! — възкликна тя, застанала вече до него. — Ей там има дъга. Да минем под нея.

Поеха. Въздухът галеше лицата им. Тя наистина се оказа права, че е по-добре да излязат навън. Той не съжаляваше за прекарания на тавана ден, но тук бе далеч по-приятно. Чувстваше се несравнимо по-жизнен.

Стигнаха другия край на ливадата и преминаха в тръс.

— Боже! — извика госпожа Камбъл. — Великолепно е.

Шапката й бе отлетяла по пътя и махагонови къдрици се спускаха по челото й. Очите й сияеха, страните й бяха поруменели. Той си помисли, че не е виждал по-щастлив човек. Засмя се, защото той бе причината.

— Най-после нещо в Алуин Хаус да ти хареса.

Усмихна му се широко. Още по-лъчезарно отколкото се бе усмихнала на Филип.

— Великолепно е благодарение на Минерва — обяви тя. — Мини, скъпа, прекрасна си!

Софи се наведе се малко и почеса кобилата между ушите.

Джак се обърна назад. Шапката лежеше на тревата — малко сиво петно насред зелената ливада.

— Минерва следва Максимилиан навсякъде — обяви той. — Завъртял й е главата.

— О?

— Отпусни юздите — подвикна той и насочи жребеца към шапката.

— Не е честно! — възкликна Софи, когато кобилата й веднага го последва.

— Защото е решила да следва сърцето си ли? — ухили се той.

— Защото през цялото време се гордеех, че не съм забравила да яздя, а всъщност тя просто го е следвала.

— Откога не си се качвала на кон?

Бяха стигнали до шапката. Джак се наведе и я вдигна. Беше леко влажна, но иначе не беше пострадала.

— От години. Да държиш кон е много скъпо. По-лесно е да наемаш карета.

Максимилиан приятелски сумтеше пред главата на Минерва. Джак избра точно тези два коня, защото се разбираха чудесно.

— Виждаш ли? Истинска любов — отбеляза той.

— Не го оспорвам. По-скоро потвърждава следното: истинската любов е рядкост, но е силна.

Протегна ръка, за да си вземе шапката.

— Откъде знаеш, че е рядкост?

Подаде й шапката. Харесваше му как къдриците й се веят около лицето. Придаваха й привлекателен вид. Впрочем, напоследък всичко у нея го привличаше и го караше да копнее за по-голяма интимност…

— Колко брака можеш да изброиш, които се основават на истинска любов? — не се предаваше тя.

— Няколко.

— Но нито един в твоя род — парира го тя.

Той въздъхна.

— Такъв е бил изборът им.

Тя си сложи шапката и започна да напъхва къдриците под нея.

— Това ни разделя, ваша светлост — обяви тя и хвана отново юздите. — Продължавам да смятам, че е рядкост, но не бих я пренебрегнала заради обществено положение или от чувство за дълг. Е, ще яздим ли още?

Тя пое. Той остана насред ливадата и се питаше как така позволи да го въвлекат в разговор за любовта — тема, която не би трябвало да го интересува.

Яздиха още известно време; няколко пъти отново прекосиха ливадата. На Джак му хрумна, че тя не е задала очевидния въпрос: какво им пречи да се върнат в Лондон на кон? Пътищата явно бяха проходими, ако съди по вестниците, които го чакаха на масата за закуска всяка сутрин.

Но тя така и не попита и той започна да подозира, че тя се забавлява тук. Това го устройваше прекрасно, защото една седмица вече му се струваше прекалено кратко време да прекара с нея.

На връщане към конюшнята небето се бе прояснило. И двамата бяха изпръскани с кал. Оуенс пое конете, а той й предложи ръка и я поведе към къщата.

— Благодаря за ездата.

— За мен беше удоволствие, госпожо Камбъл.

Беше изненадан, но отговаряше на истината. Радваше се на всеки ден с нея.

— Не съм прекарвала толкова много време с един човек, откакто родителите ми починаха — обяви тя.

Джак се замисли за Пърси, секретаря му, който с часове седеше в кабинета му, докато работеха. Пърси обаче не се броеше.

— И за мен е необичайно.

— Човек може да си помисли, че сме станали приятели — подметна тя небрежно.

Като изключи помислите си, невинаги само приятелски, той побърза да се съгласи:

— Да, наистина.

Хвърли му кос поглед.

— Едва ли ще бъдем такива, след като си тръгнем. Но вече… може да ме наричаш Софи. — Той застина на място. Тя махна небрежно. — Просто ми омръзна да чувам „госпожо Камбъл“. Ако възразяваш обаче.

— Не, напротив. Софи.

Усмихна му се лъчезарно.

— Чудесно. Уеър.

Джак съзнаваше, че наричайки я по име, прекосява бариера, от която няма връщане назад. Приятели, бе казала тя. Звучеше като първа крачка към изкушението. Една фамилиарност неизбежно водеше до следваща и по-следваща, защото тя го запленяваше все повече. Боже, наистина мечтаеше всички бариери помежду им бързо да се стопят. Съзнаваше, че си играе с огъня, но вместо да се опита да го потуши, той стисна ръката й и й се усмихна, загледан в очите й с цвят на шери.

По-късно щеше да се притеснява за опасностите.