Каролайн Линдън
Греховни облози (11)

Глава 10

На следващото утро Джак закусваше, когато Уилсън донесе първата лоша новина.

— Ваша светлост, господин Пърси е тук.

В този момент Пърси трябваше да работи усърдно в дома на Уеър в квартал Мейфеър. Пърси добре си знаеше мястото, което означаваше, че за появата му в Алуин Хаус има само едно обяснение.

Джак затвори вестника — Уилсън вероятно още на зазоряване бе пратил някой на кон да го достави — и се изправи.

— Къде е?

— В сутрешния салон, ваша светлост.

Джак погледна към вратата. Госпожа Камбъл още не бе слязла. Изпитваше странно нетърпение да я види.

— Госпожа Камбъл будна ли е?

— Госпожа Гибън намери дрехи за нея, но се нуждаят от известни поправки.

Естествено. Тя нямаше дрехи. На Джак му олекна, като разбра защо не е дошла още да закуси.

— Добре.

Икономът кимна, отвори вратата и Джак отиде да се види със секретаря си.

Ричард Пърси го чакаше в сутрешния салон. Явно бе яздил от града, ако се съди по калните му ботуши и мокрите дрехи.

— Ваша светлост — поклони се той при появата на Джак, — извинете за безпокойството…

— … но нейна светлост, моята майка, се притеснява за мен — довърши той суховато. — Това ли е?

— Да, сър — изражението на Пърси се успокои.

Джак съзнаваше, че притесненията на майка му не са продиктувани от загриженост за неговата безопасност. Всъщност едва ли дори се притесняваше; по-скоро беше гневна. Откакто наследи титлата, тя не преставаше да му повтаря, че негов дълг е да бъде образцов в морално, финансово и обществено отношение. Участието в скандален облог с жена в игрален дом бе достатъчно да я вбеси, а внезапното оттегляне със същата жена в Алуин Хаус — да я разтревожи силно.

За миг се запита как ли Филип е представил нещата на майка им. Филип трудно устояваше да не разкаже някоя пикантна история, а случилото се във „Вега“ безспорно бе най-шокиращото нещо, което Джак бе правил от няколко години. За да й го съобщи Филип, разбира се, трябваше да признае, че пак е играл във „Вега“ — поредното нарушаване на даденото обещание, в замяна, на което Джак щеше да уреди дълга му. Филип никак не обичаше да се признава за виновен.

Херцогинята обаче щеше да изпадне в ужас не от неговото поведение, а от постъпката на Джак. Всички знаеха за предпочитанията й към по-малкия син, защото приличаше на нея, докато Джак — наследникът — бе копие на баща си.

— Увери нейна светлост, че съм съвсем добре и ще се върна в града, когато намеря за добре.

— Това след много време ли ще бъде, ваша светлост? — Пърси неволно отстъпи, пронизан от ледения поглед на Джак. — Питам само за моя информация, сър.

— Не — отвърна Джак суховато. — Въпрос на няколко дни.

— Ясно. — Пърси навлажни устни, измъкна запечатан с восък плик от джоба и му го подаде. — Нейна светлост помоли да ви предам това.

Джак го пое, без да го погледне.

— Уилсън вече трябва да се е погрижил да ти приготвят стая. Иди се изсуши. Ще се върнеш в Лондон, щом коня ти си отпочине. През моето отсъствие от няколко дни ще се справиш, не се съмнявам.

Секретарят се поклони и излезе. Джак изруга на глас в празната стая. Писмото от майка му тежеше като наковалня в ръката му. Знаеше какво му пише. От деня, в който наследи титлата, говореше единствено за задълженията му: не бива да забравя, че е херцог и с поведението си трябва да бъде чест за баща си и за всички херцози в рода преди това.

Разчупи печата и хвърли поглед на написаното. Както очакваше, лееше се възмущение и негодувание, придружено от строго мъмрене, че напълно е пренебрегнал ролята си като глава на семейството и се е впуснал в действия по-скоро характерни за Филип, които постоянно му натякваха да не повтаря. Брат му, пишеше херцогинята, се чувствал унизен и потресен от настъпилия обрат и оттук нататък едва ли щял да се съобразява с изискванията им. Джак стисна устни. И досега не успяваха да контролират Филип и това нямаше нищо общо с последната постъпка на Джак.

Най-неприятно обаче му подейства последният абзац.

„Не просто съм шокирана от стореното от теб! Ти ме изложи и на голям срам. Разчитах да ме придружиш на бала у Бентъм тази вечер, но ти не си тук и очевидно няма да се случи. Принуждаваш ме да търся извинения за отсъствието си в неприемливо късен момент. Лейди Стоу и дъщеря й ще присъстват, а двете очакваха с нетърпение компанията ти. И през ум не ми е минавало, че би ги зарязал така безотговорно. Баща ти не би бил доволен.“

Това, помисли си Джак, е нечестно. От десетилетия бяха в близки отношения със семейство Стоу. Покойният граф беше най-добрият приятел на баща му, а лейди Стоу и майката на Джак бяха неразделни. Беше трагично, но и някак навременно, че само седмица след злополука с яхта графът изгуби живота си, херцогът, омаломощен от болестта, също напусна този свят. На смъртния си одър баща му помоли Джак да се грижи за лейди Стоу и дъщеря й Лусинда, а той обеща. Вече седем години оттогава правеше всичко за тях, още щом го изрекат. Нито за секунда не ги беше изоставял.

Истината бе, че забрави за този бал. При обичайни обстоятелства щеше да присъства, щом лейди Стоу и дъщеря й ще са там. Този сезон на Лусинда й предстоеше да направи своя дебют и Джак бе наясно с очакванията да й осигури добър прием във висшето общество. Последния път, когато я видя — непосредствено след Коледа, — тя сподели колко нервна се чувства.

Майка му обаче въобще не мислеше за нервите на Лусинда. Опитваше се да го изнуди да се върне в Лондон, а това не съвпадаше с неговите намерения. Не само не обичаше да го притискат, но и още не бе наясно какво да прави с госпожа Камбъл. В сравнение с бала тя бе далеч по-примамлива; опасно примамлива.

Пъхна писмото в джоба и бавно се върна в сутрешния салон. Не биваше да подценява предупредителната нотка в писмото. Филип, естествено, бе намерил начин да изкара него виновен и така бе отклонил всякакви упреци от себе си. Докато херцогинята вярваше, че Филип е по-скоро жертва, отколкото разсипник, щеше да продължи да го оправдава, вместо да настоява да се промени. Май най-добре щеше да е Джак да отвори счетоводните книги и да покаже на майка си точно колко е платил, за да уреди последните дългове на Филип, защото брат му едва ли я беше информирал. Според баща му не беше работа на жени да се занимават със счетоводство; стигаше да следят за разходите по прехраната; но дори тези разходи подлежаха на одобрение. Покойният херцог се отнасяше към съпругата си и по-малкия си син снизходително и това обясняваше невежеството им при боравене с пари. И сега последствията бяха налице. Двамата очакваха Джак да продължи да движи нещата, както бе правил баща му.

Върна се в сутрешния салон и завари госпожа Камбъл да се храни. Днес беше облечена в семпъл тъмнозелен тоалет. Запита се откъде ли го е намерила, но си напомни, че не е негова работа, след като е прилично облечена. Но роклята, уви, имаше много по-малко деколте от онази на прислужницата.

— Добро утро — поздрави тя с усмивка.

— Добро утро. — Седна на обичайното си място. Трябва да попречи някак на Пърси да я види. Години наред Пърси бе предан служител на баща му и Джак подозираше, че е много по-лоялен към херцогството, отколкото към сегашния носител на титлата. Същевременно Пърси не беше сляп и, ако докладва за усамотяването на Джак в Алуин Хаус с красива жена, херцогинята щеше да изригне. — Би ли искала днес да обходим таванските помещения?

Софи го погледна смаяно и Джак си даде сметка колко странно е прозвучал въпроса.

— Попита ме за затвор и стаи за изтезаване. В Алуин няма такива, но таваните са най-близкото, което съм в състояние да предложа. Продължава да вали и сме принудени да стоим вътре. Готов съм на всичко, за да минава времето.

Устните й се извиха в лукава усмивка, която му се стори особено привлекателна.

— Като ми предлагаш подобно изкусително приключение, как да откажа?

Приключиха със закуската и Джак нареди на Уилсън да донесе лампи. Напомни му също, че нищо не бива да възпрепятства Пърси да се върне възможно най-бързо в Лондон. После, в компанията на госпожа Камбъл, пое към източното крило. По необяснима причина нямаше търпение да изследва тъмните прашни тавански помещения.

— Какво точно ще намерим тук? — поинтересува се тя.

Той отвори вратата. Лъхна ги топъл застоял въздух.

— Честно казано, не знам. Не съм се качвал от години.

Тя си вдигна полите и тръгна по стълбите.

— Поредното убежище за теб и Филип, така ли?

Той се ухили.

— Не. Веднъж Филип се изгуби тук и така се изплаши, че повече не се качи.

Тя зяпна от изненада.

— Не думай!

Май идеята не беше добра, мина му през ума. Какво щеше да се случи в тъмното насаме с нея? Отдавна жена не му се бе струвала толкова изкусителна… А и защо имаше чувството, че вече не му се сърди?

— По-късно го превърнах в мое скривалище. Тук бягах от майка, от брат ми и от уроците.

— Какво държиш тук?

Тя леко се задъхваше по стълбите. Джак не успяваше да откъсне очи от надигащата се гръд под зелената рокля.

— Предимно стари мебели. — Има дивани и канапета, където да обладаеш жена, мина му през ума. — Както и стари доспехи.

— Невероятно. — Тя пристъпи навътре. По покрива трополяха капки дъжд. — Наистина чудесно скривалище — усмихна се тя широко. — Никой никога не би те намерил тук. Пълно е с мебели. С лампа, чиния бисквити и хубава книга тук човек би си прекарал приятно цял ден.

Джак се замисли за бутилките бренди, които носеше като юноша, за да им се наслади тайно. Нищо чудно внимателно скритите шишета още да са тук.

— Да. Права си.

Вдигна лампата и пристъпиха напред.

Като всичко в Алуин Хаус и таванът бе добре подреден. Прашен — да, но цареше ред.

Госпожа Камбъл попадна на кафез. Джак с изненада се сети, че е бил за папагала на баба му.

— Имаше ужасно остър клюн — добави той и направи гримаса.

— Значи често си пъхал пръст вътре.

— Остана ми белег — призна той и прокара палец по показалеца на дясната ръка.

Тя само се усмихна и продължи напред. Попаднаха на стар стол. Сети се, че някога го ползваха в библиотеката. Показа й как се премества седалката и се превръща в подвижна стълба. Навлизаха все по-навътре. Стигнаха до края на източното крило. Погледна си часовника и с изненада установи, че са минали няколко часа.

— Тук определено е най-интригуващата част от къщата — обяви тя и се настани на стара, изтърбушена кушетка. — Това е историята на семейството ти.

— Не съвсем. — Джак прекрачи сандък и се пресегна да отвори един от тесните прозорци. Открехна се няколко сантиметра и заяде, но все пак нахлу свеж въздух. Видя конюшнята и се запита дали Пърси е тръгнал. — По-скоро е в Киркуд Хол. Имението е притежание на семейството ни от коронясването на Хенри Тюдор.

— Боже! Толкова отдавна! Явно семейната история датира от векове.

Тя извърна глава към прозореца и вдиша дъждовния въздух.

— Да, благодарение на натрапчивата традиция да се събира всичко за бъдещите поколения. След сто години този покрив ще се срине от тежестта на семейните спомени.

Тя се усмихна.

— Но си представи колко ще са очаровани правнуците ти.

— Като четат старите ми домашни по латински ли?

Беше попаднал на ученически тетрадки — негови и на Филип, — прилежно подредени върху писалище. Недоумяваше кой и защо ги е съхранил.

— Ще гледат портрета ти долу — как стоиш надут и царствен — и навярно ще се развеселят, като открият, че през ученическите си години си преписвал до безкрай латински глаголи, за да ги научиш най-после.

Джак отмина с мълчание забележката, че изглежда надут. Облегна се на грозен скрин срещу кушетката, където седеше Софи. Сега бе свалила гарда. Изражението й бе същото като вчера, когато попита за майка й.

— Ти имаш ли семейни спомени?

— Аз ли? — Тя въздъхна. — Не. Родителите ми починаха, когато бях на дванайсет. Почти нищо не ми е останало от тях. — Поколеба се и се загледа невиждащо напред. — Баща ми беше лишен от наследство и никога не е имал възможност да изследва родовата къща. Нямам нищо от детството му, а с удоволствие бих прочела старите му тетрадки, ако щеш само за да видя какво е рисувал по полетата…

— Защо?

Въпросът му я сепна и тя премигна.

— Защо е бил лишен от наследство? — уточни той.

— Защото се оженил за майка ми. — Вирна брадичка. — Нито за миг не е съжалявал. Баща му планирал да го ожени за съседско момиче. Познавали се от деца. Все едно да вземе за съпруга сестра си — така казваше татко. Това щяло да осигури на баща му.

Тя млъкна и стисна устни. Очите й блестяха и придобиха войнствено изражение въпреки размазаната тук-там по бузите мръсотия и паяжините по роклята назаем.

Не изпитва особено добри чувства към дядо си, досети се Джак.

— Имал е щастието да последва сърцето си — подметна той.

Погледна го строго, но изражението й веднага се смекчи.

— Избрал е да последва сърцето си. Наложило се да направи известни саможертви, но той го приел.

— Достойно за похвала — отбеляза той. Ала на баща й очевидно не му е предстояло да наследи значителен брой имения и титла. На никой наследник не позволяват да следва сърцето си, ако то не го е насочило към дама с безупречно минало и прилично финансово състояние. — А защо майка ти е била така неприемлива според дядо ти?

Пое си дълбоко въздух, преди да отговори.

— Тя е французойка — подметна лековато.

Джак вече бе доловил тактиката й да омаловажава темата по този начин.

Досещаше се за наличието и на други причини, но реши да не настоява. Засега.

— Не от Париж, макар да се питам дали е щяло да бъде в нейна полза, или не — добави госпожа Камбъл. — От Ница е.

— Едва ли е имало значение, след като не е била съседката англичанка — отбеляза той.

— Точно така — засмя се Софи. — Честно казано, дядо би негодувал срещу всяка.

— Опърничав, значи.

— Като дете му лепнах прякора Великан човекоядец.

Джак се засмя, но запомни тази информация. По нейните думи родителите й починали, когато била на дванайсет; след смъртта им какво бе направил дядо й, за да си спечели нейната враждебност? Случвало се е дядо да отхвърли нежелано внуче, особено ако е бил против брака на родителите. Нима госпожа Камбъл се бе научила да се грижи за себе си от толкова ранна възраст? А и от съпруга й очевидно не е имало особена полза, което я е направило още по-самостоятелна. Коя всъщност е тази жена? Джак вече се питаше защо тя няма никакви близки.

— След като не си имала възможност да изследваш старателно тавана на твоята родова къща, с удоволствие ти предлагам моя — реши той да се държи светски. — Като те слушам, дядо ти доста прилича на моя прадядо.

— Който е заточил съпругата си тук ли? Впрочем, защо го е направил?

— Според мен нито той е държал на нея, нито тя — на него.

Игрив кичур бе прилепнал към бузата й. В притъмненото помещение Джак не се притесняваше да се взира омаян в него.

— Човек да се чуди защо са се венчали тогава.

— Било е изгодно и за двамата. Херцогът на Уеър не се интересува от дреболии като… привързаност.

— Така ли? Никога ли?

Джак се сети за Порша. Безумно влюбен, както смяташе тогава, бе готов да се ожени за нея, но щеше да е истинска беда.

— Не и доколкото ми е известно.

— А аз си въобразявах, че заможен, силен херцог може да прави каквото си иска, да се венчае, за когото иска и никой нищо няма да му каже. — Тя поклати глава престорено тъжно. — Значи от теб се изисква да се ожениш за парче земя или за определена сума пари?

Той леко се раздразни.

— Никой нищо не изисква от мен. Свободен съм да постъпя както желая. Също като теб. Ти си независима вдовица, в състояние да правиш каквото искаш.

— Освен да се прибера вкъщи — подметна тя веднага. — Смяташ ли, че предците ти са били щастливи, като са се женили заради титлата?

— Щастливи ли? Нямам представа. Задоволени? Сигурно. Намирали са си развлечения на други места.

Точно така беше. Джак бе попадал на разходите за подаръци на метреси и любовници. Дядо му притежаваше къща в Лондон, където прислугата е имала задължението да сменя спалното бельо всеки ден.

— Моите родители се обичаха много — обади се тя тихо. — За тях „развлечение“ бе да са заедно. Брак по сметка сигурно води до повече богатство или собственост, но нищо не може да се сравни с щастието на мама и татко.

— Това ли искаш?

Тя впи очи в неговите.

— Би ли повярвал, ако отговоря положително?

— Аз… — Спря, защото се сети как я обвини в стремеж да си хване заможен съпруг. — Да, бих ти повярвал.

Тя помълча миг. После се усмихна непринудено и тонът й отново стана игрив.

— Би било чудесно, но подобни неща рядко се случват.

Всъщност тя не отговори на въпроса му. Нямаше значение обаче за кого би се омъжила, стига да не е за Филип. От друга страна тя категорично отрече намеренията й да са такива. Какъв мъж търсеше? Джак си прочисти гърлото, удивен как го въвлякоха в подобен разговор.

— Да отидем ли да разгледаме и над другото крило, докато все още е светло?

Тя скочи на крака още преди да е изрекъл въпроса си.

— На всяка цена.

 

 

Явно съвсем съм си загубила ума, помисли си Софи.

Как допусна херцога да я въвлече в разговор за любов и брак?

Вероятно тъмната, топла атмосфера в таванските помещения я размекна. Или натрупаната от десетилетия семейна история наоколо. Тук имаше неща, каквито никога не бе притежавала, а за които копнееше. Щеше да е безумно щастлива да притежава кукла от детството на майка си или първата нотна тетрадка на баща си. Сигурно затова си отвори устата за романтичния, но неодобрен брак на родителите си. Само Елайза и Джорджиана знаеха за тази част от миналото й, а сега си беше отворила устата пред херцога.

Другата част от тавана не бе толкова интригуваща. Там бяха подредени сандъци с всякакъв размер. Отвори капака на един. Вътре имаше парчета метал, увити в меки парцали и покрити със слама.

— Рицарски доспехи! — досети се тя. — А тук какво ли има? — посочи Софи сандък наблизо. — Какво е това?

Джак вдигна лампата. Светлината огря малка бронзова плака.

— Монограмът на баба ми — отвърна той. — Буквата „У“ под герба на херцогството означава Уилхелмина. Била е отличен ездач. Дори на стари години е поддържала завидна конюшня.

— Уилхелмина — повтори Софи. — Какво необичайно име.

— Баща й бил пруски офицер. Прадядо ми уредил брака, защото смятал подходящо синът му да се ожени за наследница от Хановер — така щял да спечели и благоразположението на крал Джордж II.

— Съвсем типично — отбеляза тя.

Той потисна хрумналата му язвителната забележка и вместо това процеди през зъби:

— Да, било е уредено по политически причини. Но са били привързани един към друг и дядо не я е заточил в провинцията. Напротив. Угаждал й и я снабдявал с коне от най-подбраните конюшни в Европа.

— Да, същински любовен съюз — подметна тя леко саркастично. — Страшно се радвам да го чуя.

— Винаги ли трябва да има любов? — попита той, опитвайки се да скрие нарастващото си раздразнение.

— Не, естествено. Хората имат право да се оженят, за да са нещастни, или за пари, или поради каквато друга причина желаят.

— Да, ти сигурно си наясно. Нали си била омъжена.

Вярно. Митичният господин Камбъл. По време на дългото пътуване с карета от Бат до Лондон преди три години Софи си бе измислила напълно нова биография, в която присъстваше и покоен съпруг. В съзнанието й господин Камбъл бе висок и слаб, малко болнав, но мил човек, за когото жалиш, но не ти липсва истински. За да отклонява въпроси за семейството му обясняваше, че е шотландец, но с майка американка.

Нямаше защо обаче да съобщава всичко това на херцога.

— Викарият не разпитва поради какви причини се омъжваш философски заключи тя. — Стига всички изисквания на закона да са спазени, той изпълнява брачната церемония.

— Вероятно си била доста млада.

— Млада — да, но не и наивна.

— И предполагам, е било брак по любов. Особено след като родителите ти са се радвали на такъв.

— Казах — такива бракове са рядкост.

Рядкост са и си имат цена, помисли си тя. Великият й план предвиждаше да си намери разумен, добър мъж с прилични доходи; някого, към когото да е привързана, но в когото няма да е влюбена. Всъщност някой доста подобен на измисления от нея господин Камбъл. Колкото и да копнееше за предаността и обожанието между нейните родители, Софи не бе сигурна дали притежава куража да следва тяхната страст. Беше ли готова да се откаже от всичко заради мъж, пък макар и той да я обича? Би ли се примирила да брои пенитата, за да се издължава на месаря, на хазяина и на лекаря? Родителите й се бяха обичали дълбоко, но бяха платили за това, а също — и Софи.

— Какво има в сандъците? Много са — бяха следващите й думи.

Известно време херцогът я наблюдава, съвършено наясно с намерението й да смени темата и поради някаква причина това го разочарова.

— Най-вероятно дрехи.

Издърпа сандъка с монограма и отвори ключалките.

Вътре нещо беше обвито в мека хартия и лек плат. Софи ги отмести и ахна при вида на роклята под тях: златиста, обшита с перли и богато украсена с дантели.

— Може ли? — попита тя домакина си и той кимна. Внимателно вдигна дрехата. — Красива е. Невероятно красива.

Ако имаше огледало, щеше да я постави пред себе си, за да си въобрази — макар и за миг, — че е нейна. Дори и след десетилетия пак изглеждаше елегантна.

— Май все има някаква полза да се ожениш за човек с пари и обществено положение — подметна той кисело.

Тя го погледна с укор.

— Никога не съм твърдяла, че няма. — Просто мислеше, че заради тях не си заслужава човек да рискува. С подобаващо благоговеене върна дрехата в сандъка и затвори капака. — Истинско съкровище.

— Била е облечена в тази рокля при представянето й в двореца. После е позирала за портрет. Намира се в Киркуд Хол, в Съмърсет.

Още едно парченце от семейната му история.

— Сигурно е приличала на булка, достойна за Аполон.

— Шегуваш ли се? Аполон би бил прекалено земен за съпруг на херцогиня на Уеър — заяви той със сериозно изражение, после се засмя. Искаш ли да отвориш и другите?

Част от нея искаше, но реши да се въздържи. Затова заяви:

— Ако в някой няма призрак, готов да изскочи и да раздрънка оковите си, за да ни позабавлява — не. И без това се покрихме достатъчно с прах и паяжини.

— Уви, в Алуин едва ли има призраци. А ако има, са тихи и хрисими. — Погледна я закачливо — Не съм предполагал, че жените се увличате толкова по вампири и таласъми.

— Всъщност да откриеш красиви дрехи е по-приятно, отколкото призраци — засмя се тя.

Той се ухили и се огледа.

— Тук, предполагам, има достатъчно да облекат целия кралски двор.

Тя се замисли за своя скромен гардероб в Лондон, сега с една червена рокля по-малко. Госпожа Гибън я донесе сутринта. Беше съсипана непоправимо, въпреки положените усилия да я спасят.

Изведнъж, със странно изражение, той протегна ръка и прокара пръсти по бузата й. Софи застина; едва си поемаше дъх. Допирът от пръстите му възпламени водопад от чувства. Искаше й се той да я обладае тук, върху старите сандъци…

— Паяжина — уточни той и дръпна ръката си.

Лицето й пламна. Копнееше за него, а той отбелязваше, че се е изцапала.

— Това е цената да се ровиш по таваните — отвърна тя. — Трябва да се измия.

— Много необикновена жена си, госпожо Камбъл — отбеляза той глухо и гърлено.

Повече, отколкото предполагаш, помисли си Софи.

— Ще го приема като комплимент, ваша светлост — подхвърли лековато тя.

— Чудесно. — Не откъсваше очи от нейните. — Точно така исках да го приемеш.

Взе лампата и се отправи към вратата. Тя го последва с разтуптяно сърце.