Каролайн Линдън
Греховни облози (28)

Глава 27

Софи не искаше да е сама.

След като Филип потвърди думите на Джорджиана, първата й мисъл бе да се прибере, да се мушне в леглото и за дълго да остане завита презглава. Но леглото щеше да й напомня отчаяно за Джак; той я бе любил в него, беше я уверявал, че я обича. Щеше да мисли за него — как лежи до нея, как я притегля в прегръдките си — и щеше да се чувства още по-нещастна.

Най-добре бе да прави нещо и да не мисли за него. Излезе от стаята с разбито сърце, но с решение. Взе чаша вино от подноса на минаващ наблизо прислужник и огледа големия салон. Погледът й се спря върху Антони Хамилтън. Стоеше и наблюдаваше внимателно една от игрите на масата пред него.

Господин Хамилтън беше познат в обществото с навиците си да играе хазарт и да задява жени. Но най-важното: беше всеизвестен с безразсъдно високите си залози. В момента това я устройваше чудесно. Приближи го.

— Добър вечер, сър — поздрави тя и направи реверанс.

— Добър вечер, госпожо Камбъл.

— Простете дързостта ми, но съм чувала, че сте един от най-добрите на пикет в Лондон.

— Това ласкателство ли е, или обвинение? — усмихна се той.

Тя се засмя.

— Възхищение — отвърна Софи. — Вярно ли е?

— Няма как да ви отговоря, докато не поиграем заедно.

— Добре. Какъв ще е залогът?

— Десет гвинеи на точка.

Софи трепна. Залогът наистина беше доста голям. При загуба рискуваше хиляда паунда, ако не и повече.

Пикетът обаче бе любимата игра на баща й. Самата тя я играеше от дете. Изискваше съсредоточаване и стратегия, а не само късмет и щеше да се наложи напълно да се концентрира, а това щеше да я отвлече от мрачните й мисли.

— Да поиграем тогава — прие тя.

Намериха свободна маса и седнаха. Донесоха им тесте нови карти. Тя остави настрана виното и внимателно ги разбърка няколко пъти. Баща й я бе учил да прави така с всяко тесте, пуснато за пръв път в игра. После цепи и раздаде картите.

Той играеше съсредоточено и в началото поведе, но тя после успя почти да изравни резултата.

Канеше се да раздаде последната ръка, ала се приближи прислужник и прошепна нещо в ухото на господин Хамилтън. Той видимо се сепна и стана.

— Госпожо Камбъл, извинете. Налага се да ви оставя за момент.

— Разбира се. — Тя погледна тестето. — Ще се върнете ли да доиграем партията?

Той се поколеба, преди да отговори:

— Вероятно. — После се усмихна. — Поне се надявам.

Поклони се и се отдалечи.

Софи посегна към чашата с вино. Продължи да гледа картите и се замисли с каква стратегия да продължи, за да спечели, или поне да намали загубата. Чу столът да се отмества.

— Добър вечер — поздрави глас, който най-малко очакваше да чуе.

Подскочи неволно. Не господин Хамилтън стоеше пред нея, а мъжът, когото цяла вечер се опитваше да заличи от мислите си. Облечен във вечерно облекло, той бе по-ослепителен от всякога.

— Търсих те — добави Джак.

— Ето ме. Какво искаш?

— Да говоря с теб. Софи…

— Престани — сряза го тя. — Нито желая да те виждам, нито да разговаряме.

— Естествено е да си гневна.

Всякаква плаха надежда, че става дума за недоразумение, се изпари.

— Ще помоля да ме извините, сър. В момента съм ангажирана — натърти тя ледено последната дума. Надяваше се многозначността на израза да стигне до съзнанието му. — Партньорът ми ще се върне всеки момент и възнамерявам да довърша играта на пикет с него.

— За Хамилтън ли говориш? — Наведе се напред. Сините му очи я изпиваха и тя извърна глава, за да не ги гледа. — Той няма да се появи.

— Какво? — попита тя раздразнено. — Защо? Какво си му направил?

— Нищо. Филип разговаря с него. — Взе тестето и раздаде карти. — Играй с мен.

— Няма.

— Защо не?

— Знаеш отлично. — Софи едва сдържаше гнева си. — Господин Дашуд изрично ми забрани да играя с теб, ваша светлост — използва тя преднамерено почтителното обръщение.

— Така ли? Не се притеснявай. Този път няма да се намеси, а и ти няма да загубиш членството си, ако изиграеш една игра с мен.

— Върви си. Моля те…

— Софи — подхвана той нежно, — държа да ти обясня. Знам какво си чула.

— Джак — изрече тя уморено, — всичко свърши. Така е най-добре.

— Само една игра — настоя той. — Залагам пет хиляди паунда на първата ръка. Ако спечелиш, приеми го за сватбен подарък. Ще ти дойдат добре, ако се задомиш с Картър, или друг. Като заможна жена не се съмнявам, че ще имаш доста ухажори.

Беше редно да си тръгне, но вместо това попита:

— Срещу какво залагаш?

— Ако аз спечеля, ще се омъжиш за мен, както обеща.

Тя го зяпна. Как смее?! Щеше да се жени за лейди Лусинда. Нали това казаха Джорджиана и Филип?

— Приемаш ли облога? — подкани я той.

Тя погледна картите в ръката си, после — него. Излъга я, а сега се преструва, че всичко е игра. Добре. И тя ще постъпи така. Пикетът е предизвикателна игра, а доколкото й е известно, той не я играе често. След нощта, изпълнена с радост, и последвалия ден, когато разби сърцето й, заслужава да спечели пет хиляди паунда от него.

— Само глупак би заложил срещу брак — отбеляза тя. След като проявяваш неблагоразумието да рискуваш пет хиляди паунда, с радост ще ги спечеля от теб.

Джак кимна.

— Да, наистина се държах като глупак. Трябваше да спомена Лусинда по-рано.

— Не си го направил, защото си очаквал, предполагам, да откажа да имам връзка със сгоден мъж.

— Не я споменах, защото не съм сгоден за нея.

— О? Странно. Семейството ти не мисли така.

— Майка ми се надяваше да се оженя за Лусинда, но беше само толкова — нейна надежда.

— Така ли? А защо са те видели да ядеш сладолед с нея?

— За да разговарям с нея и да се изясни, че няма да бъда неин съпруг. Тя побърза да сподели нежеланието си да се омъжи за мен. Дори се зарадвала преди няколко седмици, че съм отпътувал и въобще не очаквала да се върна. И на мен ми се искаше двамата никога да не бяхме напускали Алуин Хаус.

За миг дъхът й секна. И на нея й се искаше да бяха останали там завинаги.

— Но го направихме — отбеляза тя. — Заради задълженията ти.

— Задълженията ми да вървят по дяволите! Щях ли да ти предложа брак, ако бях сгоден за Лусинда? Нима така мислиш?

Брадичката й потрепери.

— Филип каза, че си й обещан от години…

— Филип е идиот! — процеди през зъби Джак.

Зрението й се замъгли и тя премигна няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи.

— Спомена и друго — преди години сърцето ти било разбито, а после така и не си се съвзел. Щял си да се ожениш от практични съображения.

— В това отношение е прав. Според мен е крайно практично да се оженя за жената, която искам да е до мен всяка сутрин, когато отворя очи. Жена, достатъчно смела и дръзка, да дойде в Лондон и да разчита да се издържа от хазарт. Жена, която слиза от каретата и върви километър пеш в кал и дъжд. Жена, която да държа в ръцете си по време на балове с танци и която все намира начин да ме разсмее. Да се оженя за теб е най-добрата идея, която някога ми е хрумвала, защото ти олицетворяваш всичките ми мечти. Обичам те, Софи. Обичам само теб.

Тя се загледа в красивите черти на лицето му, в елегантния му вечерен тоалет и в пълните му с очакване очи. Бавно остави картите си.

— Печелиш — промълви тя.

Джак скочи от стола и я прегърна. Притисна се към него, обви ръце около врата му и го целуна със страст. Той я обича. Само нея!

— Хайде — успя да промълви Джак, дишайки тежко. — Време е да се махнем от това място.

Хвана я през талията и я поведе към преддверието, както вече го бе правил. Този път обаче тя охотно крачеше до него. Даваше си сметка за впитите в тях любопитни погледи, ала те не я засягаха. В далечния край на салона зърна Филип и господин Хамилтън, седнали на кушетка, с бутилка порто пред тях. Господин Хамилтън вдигна чашата си в знак на мълчалив поздрав, а Филип дори не я погледна.

— По дяволите! — изруга Джак тихо.

Господин Дашуд се приближаваше към тях, а Форбс го следваше по петите.

Софи си припомни строгото предупреждение на господин Дашуд.

— Ще ни се карат — промълви тя.

— Не много — уверено отвърна Джак, без да забавя крачка.

— Джак, господин Дашуд ме накара да обещая да не залагам срещу теб — прошепна Софи.

— Нима? Слава богу, че не го послуша.

— Ваша светлост — поклони се стигналия до тях Дашуд. — Може ли да поговорим?

— Не — отвърна Джак. — Тръгвам си.

Господин Дашуд не остана доволен, но хладният аристократичен тон на Джак го обезкуражи да продължи разговора. Насочи вниманието си към Софи, която почувства как поруменява.

— Госпожо Камбъл, нали не сте забравили за споразумението ни?

— Не, сър, тази вечер не съм загубила облог от негова светлост, уверявам ви…

— Напротив, спечели всичко, което имам — обади се Джак. Пусна я, пое донесената от прислужник пелерина и я наметна на раменете й. — Зачеркнете ме от списъците на вашите членове. Зачеркнете и името на госпожа Камбъл. Ако тя желае да продължава да е член, трябва да я запишете с новата й титла — херцогиня на Уеър.

Каквото и да се канеше да каже господин Дашуд, думите замръзнаха на устните му. На лицето му се изписа едновременно неодобрение и смайване. Джак дори не го удостои с поглед.

— Форбс, искам карета — нареди той. — Веднага.

— Да, ваша светлост — завтече се той да изпълни задачата.

Софи успя да извие устни в усмивка.

— Господин Дашуд, за мен беше удоволствие да бъда член на вашия клуб. Благодаря. Но… — Погледна Джак, чието изражение се смекчи, когато извърна очи към нея. — Но приключих със залаганията — довърши тя. — Извинявам се за шума и бъркотията, ако съм създавала такива.

Господин Дашуд бе възвърнал самообладанието.

— Изглежда сте изиграли изключително добре картите си, мадам. Желая ви щастие.

Той се поклони с крива усмивка и се отдалечи. В този миг се появи Форбс и ги увери, че каретата ги чака. Прислужник подаде пелерината и шапката на Джак и те излязоха от „Вега“ вероятно за последен път. Като херцогиня, помисли си Софи, едва ли ще е подходящо да се занимава с хазарт, пък и няма да й трябват пари.

Да, доста неща й предстоеше да научи за новия си начин на живот.

Джак й помогна да се настани в каретата и седна до нея. Щом потеглиха обаче, я прегърна и я сложи да седне в скута му.

— Така е много по-добре — промърмори той и зарови лице в шията й.

— Ще бъдем скандални — въздъхна тя.

— Ще бъдем щастливи — възрази той.

Пъхна ръка под пелерината й и я постави върху гърдите й.

— Джак… — тя извърна лице към него. — Посети ме моя чичо. Великанът човекоядец е починал и чичо ми иска да поддържаме близки отношения. Той е. Той е виконт Мейкпийс.

Той дори не прие новината за връзката й с аристокрацията.

— Добре дошъл е в дома ни, стига да се държи приветливо.

— Но не разбираш ли? Вече не съм никой и имам семейство. Чичо Хенри е мил, точно като татко.

Джак постави пръст върху устните й.

— Софи, не ме интересува дали си от знатно семейство, или от род на странстващи картоиграчи. Аз те обичам. Обичам те. Чичо ти и приятелите ти са добре дошли в дома ми, щом желаеш да ги приемеш.

— Странстващи картоиграчи?! — Тя забели очи и се усмихна. — Обществото никога не би приело подобна херцогиня.

— Тогава да върви по дяволите! Имаш ли подходяща рокля да се омъжиш?

— Ами, да, но сигурно е редно да потърся по-хубава.

— Специалното разрешение за брак е в джоба ми. — Кимна в отговор на нейното „ах“. — Трябват ни само свещеник и църква. Утре как ти се струва?

— Нима един херцог се жени така прибързано?

— Никак не е прибързано. Знаеш ли какво исках да направя по време на дългото пътуване към Алуин Хаус?

Плъзна ръка по бедрата й.

— Нали каза. Нали каза, че искаш да дадеш урок на Филип?

— Да. Урокът бе да не се намесва, докато се опитвам да те съблазня.

Впи горещите си устни в нейните.

— Такъв ли беше планът ти?

— План ли? Нямах никакъв план. Просто желанието ми бе по-силно от самия мен. — Отново я целуна. — Смятам да живеем в Алуин Хаус — сподели той след време. — Ще напълним имението с деца, смях и щастие, за да може един ден нашите правнуци да тършуват из тавана и да се дивят колко дълбоко е обичал жена си деветият херцог на Уеър. — Долепи устни до шията й и промълви: — Моята бъдеща херцогиня.

— Джак, моят херцог — въздъхна тя радостно.

— Завинаги — съгласи се той.