Каролайн Линдън
Греховни облози (10)

Глава 9

До часа за вечеря Софи избягваше херцога. Междувременно се овладя и взе твърдото решение да не свири повече. Нямаше представа какво я накара да изсвири любимата ария на майка й от опера на Томас Арне и с която си спечели скромна слава из Европа. Сигурно беше заради пианото — наистина великолепен инструмент, макар и с някои разстроени тонове. Баща й страшно щеше да се радва да свири, а майка й да пее в прекрасния музикален салон с чудесна акустика.

Но не биваше да се поддава на тези спомени и мисли. Ако родителите й бяха живи, щяха да са шокирани в какво се е забъркала. Вечно се утешаваше, че биха разбрали защо прави такива избори в живота, но сегашното… затруднение… беше глупаво и нямаше да се стигне до него, ако бе овладяла нрава си.

Сега единственият начин да се измъкне бе да се мобилизира и да събере ума си.

На слизане по стълбището госпожа Гибън я пресрещна.

— Негова светлост е отвън — информира тя Софи.

— Какво?! В дъжда?

Икономката се усмихна.

— Не, мадам. Под галерията с колони.

Тръгна да й показва пътя.

Дъждът се бе усилил и над земята се стелеха облаци. Пред покритата колонада се ширеше поддържана морава чак до езерото в далечината.

— Красива гледка — сподели тя с мъжа, загледан натам.

Той се обърна. Изгледа я така, че през тялото й отново преминаха тръпки.

— Да. — Отново се извърна към гледката. — Езерото всъщност е преграден поток, който минава през имението, а после тече в гората. Като деца с Филип връзвахме лодка под моста и гребяхме, докато стигнем до място, което не се вижда от къщата. Там плувахме и ловяхме риба.

— Добре сте се забавлявали.

— Така е. — Той се поколеба. — Редно е да ви се извиня.

Тя знаеше какво има предвид, но се престори, че не го е разбрала. Усмихна се широко.

— Задето ме отвлякохте от Лондон ли?

— Че ви накарах да свирите.

— О? Инструментът е разстроен, както ви предупредих…

Опита се да смекчи случилото се, но той я погледна с такова съчувствие, че тя не довърши.

— Събуди болезнени спомени у вас, а не възнамерявах да ги предизвикам. Простете.

Тя преглътна появилата се в гърлото й буца.

— Няма защо. Нямаше откъде да знаете. Не биваше да свиря тази мелодия. Беше от любимите на мама.

— Вероятно сте я загубили още като дете — досети се той.

— Да. Бях на дванайсет.

— Каква трагедия. — Изрече го искрено. — Музикална ли беше?

— Да — усмихна се топло Софи. — Много. Когато се държах невъзпитано или се цупех, тя отправяше упреците си към мен с песен. Къщата ни беше пълна с музика. — Преди мама да загуби гласа си, добави тя наум. — Родителите ми вероятно са се разочаровали, като се разбра, че нямам особен глас и свиря умерено добре, независимо колко се упражнявах. После, в училище.

— Там нямаше ли преподавател по музика? — попита той, защото тя млъкна, връхлетяна отново от болезнени спомени.

— Напротив, имаше. Но не беше същото — промълви тя.

Никой от уроците по музика при госпожа Ъптън не можеше да се сравни с пеенето на майка й пред краля или с оркестъра в Милано. Никой учител по музика не постигаше усещането, което баща й успяваше да вплете в изпълняваната мелодия. Звуците от разстроеното пиано, извлечени от него, щяха да просълзят всички слушатели и никой нямаше да долови нито една фалшива нота.

— Татко ме насърчаваше да рисувам — обади се херцогът. Софи го изгледа изненадана. Той продължаваше да се взира към езерото. — Самият той рисуваше, но архитектурата бе голямата му страст. Рисуваше сгради, а аз — хората, които живеят в тях. Вдигна ръка и посочи надясно. — Там, зад ъгъла, е къпалнята — направена е по негови скици.

— Още ли рисувате? — поинтересува се тя тихо.

— Не.

— Защо?

Порив на вятъра насочи талаз дъжд към тях. Тя не се въздържа и обърна лице, за да вдиша дълбоко влажния въздух. За нищо на света нямаше да го признае, но вечерта беше чудесна. В Лондон щеше да се намръщи, ако вали, защото щеше да си съсипе обувките. Тази вечер обаче бе доволна да стои под покритата колонада и да се наслаждава на красивата гледка.

Отвори очи и улови втренчения поглед на херцога. Сега в погледа му нямаше нищо студено, нищо високомерно. Очите им се срещнаха за миг, после той обърна глава към дъжда.

— По същите причини, поради които вие сте спрели да свирите, предполагам. Други неща изискваха времето и вниманието ми. — Известно време останаха загледани в дъжда. — Тази къща винаги е била моето убежище — сподели той след време. — Като момче, щом свършех с уроците, отивах до езерото или обикалях из гората. Сега е моя и само моя. Майка ми не я харесва, а Филип предпочита други забавления. Не искам да пълня това място с неприятности и гняв. — Обърна се към нея. — Не биваше да ви заставям да идвате тук. Бях обаче бесен на Филип… Е, станалото — станало. Дъждът е извън моя контрол. Ще приемете ли извинението ми?

Протегна й ръка.

Тя бавно я пое. И двамата бяха без ръкавици.

— Да, ваша светлост.

— Хайде стига с тези официалности. Уеър е достатъчно.

— Много добре, Уеър.

Усмихна му се искрено. Той стисна леко ръката й, преди да я пусне. Тя бързо я скри зад гърба си и размърда пръсти, за да прогони усещането от топлия му допир до тях.

— Ще е по-подходящо да вечеряме в сутрешния салон. Трапезарията е…

— … прекалено изящна за обикновена вечеря ли? — довърши тя, защото той се поколеба.

— Търсех по-мека дума от потискаща — ухили й се той, от което лицето му се озари.

— Тогава да кажем, че е твърде голяма за двама души — предложи тя.

Той се засмя. Смехът му беше чудесен. Жалко, че рядко му даваше воля.

— Прекалено голяма — съгласи се той и й предложи ръка.

Тя я прие. Привлекателен, привлечен от нея, а сега — и чаровен; ще трябва много, много да внимава, за да не извърши някоя глупост.