Каролайн Линдън
Греховни облози (8)

Глава 7

На следващото утро Джак стоеше с чаша кафе в ръка до прозореца на малката трапезария и наблюдаваше как вали в градината.

Както го уведоми Уилсън, от седмица почти не бе спирало. Ако беше затворен в лондонската си къща, Джак едва ли щеше да забележи. Излизаше, разбира се, но обикновено светът му идваше на крака: кланяха се, умилкваха се и винаги искаха нещо. При подходящо време яздеше, но сега си даде сметка, че не се е качвал на кон от няколко дни. Вероятно заради дъжда.

Ако не беше Филип, сега щеше да преглежда вестниците по време на закуска в къщата на Сейнт Джеймс Плейс, преди да отиде в кабинета си и да се захване с вечните отчети, сметки, доклади и искания, пристигали от цяла Англия. В тези часове в преддверието вече чакаха трима-четирима души — смятаха делата си за толкова важни, че не бяха склонни да ги доверяват на пощата. В някакъв момент неизбежно щеше да се появи майка му: или да загатне какво според нея трябва да свърши, или да го упрекне, че не е свършил нещо, както би го направил баща му. Много рядко се отбиваше някой стар приятел. Джак толкова отдавна не бе излизал с приятели, че те вече почти не го навестяваха. Преди да се усети, ставаше време за вечеря, а после идваше ред на светските ангажименти — невъзможно да бъдат избегнати.

Но днес не го очакваше нищо подобно. Уилсън не бе поръчал да доставят лондонските вестници, защото не бе предизвестен за пристигането му, а Пърси, секретарят на Джак, изпълняваше в Лондон обичайните си задължения. Баща му вечно го предупреждаваше да не се предоверява на наетите от него хора, но изглежда бе настъпил моментът да провери как Пърси би се справил сам. Всъщност Пърси и херцогинята дори не знаеха къде се намира. Не и докато не ги уведоми. Чувстваше се като през университетските години, когато пропускаше лекции, за да прави нещо по-вълнуващо, пък било то и да безделничи. Джак вдигна чашата и отпи от кафето, наслаждавайки се на вкуса му.

Вратата зад него се отвори.

Ваша светлост — обади се Уилсън.

— Да?

— Конярите прибраха каретата. Оста е пукната и ще са необходими няколко дни, за да се поправи.

Новината не го изненада.

— А пътищата? — попита той, но подозираше отговора.

— Съвсем непроходими, сър. Били са ангажирани шестима мъже и четири коня, за да докарат каретата до Алуин.

— Ясно. Да направят необходимото, за да оправят оста. Конете, с които пристигнахме, не са пострадали, нали?

— В копитото на единия се е забил камък, ваша светлост, но конярче се е захванало с него.

Джак кимна.

— Това е всичко засега, Уилсън.

— Да, сър — икономът тихо затвори вратата след себе си.

Алуин Хаус бе разположен в голям поддържан парк. На територията на имението имаше и други возила, но предназначени само за къси разстояния. Непроходимите пътища и повредената карета го правеха заложник тук.

По-скоро те бяха заложници.

Сякаш по невидим знак вратата отново се отвори. Още преди тя да заговори, той се досети, че това е госпожа Камбъл.

— Добро утро.

Виждаше отражението й в прозореца.

Между другото забеляза, че тя не използва често титлата му. Не се държеше особено почтително. Отнасяше се към него като към равен.

Дори сякаш е малко по-нискостоящ. Беше колкото дразнещо, толкова и влудяващо.

— Добро утро, госпожо Камбъл.

Обърна се и проследи с поглед как тя се насочва към страничния бюфет. Вървеше като танцьорка — пристъпваше изящно и плавно. Започна да вдига капаците на блюдата, явно с намерението да си сервира. Джак направи знак на застаналия до бюфета прислужник. Той излезе от помещението безмълвно и ги остави само двамата.

— Намерили са какво да облечете, виждам — подхвърли той.

Тя си взе препечена филийка, мъфин и добави яйце. Занесе чинията до масата и седна.

— Да. Този стилен тоалет е на бивша ваша камериерка, напуснала внезапно миналата пролет. Госпожа Гибсън многократно се извини за него, но поне е чист, сух и горе-долу ми става. Не се намирам в положение да откажа нещо, което отговаря на изброените изисквания. — Прокара ръка по семплото тъмносиньо бюстие. — Приемлива премяна.

Той отклони поглед от ръката й, поставена съвсем близо до извивката на гърдите й. Беше рокля на прислужница, но Софи не бе затъкнала кърпичка в деколтето, както правеха камериерките и гърдите й бяха доста разкрити.

— Радвам се, че ви допада. — Сви рамене. — Не съм я избирал аз.

— Сигурно. Би било прекалено земно занимание за един херцог.

— Да — съгласи се той.

Не виждаше причина да го оспорва.

Тя го погледна, докато се хранеше. Той седеше в другия край на масата и светлината от прозореца огряваше лицето му.

— Видях в коридора Уилсън, икономът ви. Прибрали са каретата от пътя.

— Уведоми ме. — Джак седна на стола и взе каната с кафе. — За жалост оста е повредена и са необходими няколко дни, за да я поправят.

За миг тя спря да дъвче и отвори широко очи. Погледна навън, където дъждът продължаваше да се лее. Избърса деликатно устни и промълви:

— Значи сме заложници тук.

— Доста зловещо описание. Пътищата обаче продължават да са непроходими и връщането в Лондон с файтон би било кошмарно.

Софи запази мълчание. Погледна я и установи, че го наблюдава, свъсила вежди. Очите й бяха прекрасни: ясни, интелигентни и искрени. В момента го гледаше сякаш е идиот. Леко се раздразни. Той нямаше никаква вина за лошото време.

— Има ли значение? — продължи той, за да я дразни. — Облогът ни е за седмица.

Ножът й издрънча върху чинията.

— Проклет облог! Вие го предложихте. Това ли имахте предвид?

Джак отвори уста, за да отговори, но си даде сметка, че не знае какво да каже.

— Честно казано, очаквах да загубя…

— А аз — да спечеля!

Той се усмихна неволно.

— И двамата си получихме заслуженото.

Тя изсумтя и забели очи.

— След като и двамата не го желаем, да направим опит да се върнем в Лондон. Така последствията ще са по-леки и за двама ни.

Не съм казал, че не го желая, помисли си Джак.

— Не. Глупаво е и неминуемо ще свърши неуспешно.

По лицето й се изписа раздразнение. Скочи от мястото си, отиде до бюфета и си приготви чай. Върна се с дружелюбно изражение.

— Тогава, щом сме вързани тук, какво ще правим?

В този момент Джак си даде сметка, че за пръв път от години е свободен. Посещенията му в Алуин Хаус се планираха за няколко дни напред; секретарят му и управителят на именията пътуваха с него и се знаеше каква работа предстои да отметнат. Дори тук, в своето убежище, всеки ден бе зает часове наред.

Но всичко това сега остана в Лондон. Това означаваше, че днес няма никакви задължения. Облегна се на стола и се наслади на усещането.

— Нямам представа — промълви той почти слисан.

Госпожа Камбъл поклати глава.

— Това се очертава като отвратително отвличане. Очаквах повече от един херцог.

— Нима? И какво по-точно?

Тя се замисли, докато отпиваше от чая.

— Имате ли затвор тук? — Той поклати глава. — А стая за мъчения?

— Уви не — отвърна той, развеселен от думите й.

Тя въздъхна.

— Ето, разбирате ли за какво говоря? Изведохте ме от Лондон, докарахте ме в прекрасна къща, пълна с прислуга, сред която и невероятна готвачка — вдигна мъфина, за да илюстрира думите си. — Ако това е представата ви за наказание, бих искала да видя как изглежда удоволствието във вашите очи.

А аз много бих искал да ти доставя удоволствие. Джак си прехапа езика, за да не го изрече на глас. Само отбеляза:

— Къщата наистина е прекрасна. Тя е любимата ми. Но е сравнително нова. Едва ли има средновековни уреди за изтезания на тавана.

— Тя ви е любимата? — повтори Софи и вирна вежда. Лицето й бе невероятно изразително; начинът, по който изви веждата, недвусмислено му подсказа, че му се присмива, макар тонът й да бе овладян и любезен. — Толкова ли са много, че да ги подреждате по предпочитание?

— Достатъчно е да са две, за да предпочиташ едната — обърна й внимание той.

— Само две ли имате?

— Не. — Замисли се за миг. — Пет.

Сега и двете й вежди се стрелнаха във въздуха.

— Пет къщи?! Боже! Човек как избира между толкова много?

— Съвсем лесно. Тази е най-малката и най-уютната.

Каза го, за да я подразни, но вероятно отговаряше на истината.

— Разбирам… — Огледа стаята. — А как ще опишете другите?

— В тях става течение. И като цяло са студени и тъмни. — Обърна се към прозореца и въздъхна, като видя надвисналите сиви облаци и стелещата се мъгла. — В слънчеви дни това помещение е ведро и привлекателно.

— Ще трябва да го приема на доверие — отвърна тя. Допи си чая и стана от стола. — Да обиколим къщата тогава, за да си изясня защо ви е любима. Така и така и двамата нямаме какво друго да правим — добави тя, забелязала смаяния му поглед.

Това вероятно бе най-безопасното, което можеха да направят заедно. Странно, но предложението му допадна. Той наистина харесваше тази къща, а не бе идвал от почти два месеца.

— С радост ще ви разведа.

 

 

Софи лежа будна до късно през нощта и се опитваше да измисли как да се измъкне от затрудненото положение, в което се намираше.

Налагаше се да се върне в Лондон възможно най-скоро. Отсъствието й щеше да подхрани най-невероятните слухове — каквито неизменно щяха да плъзнат — благодарение на разигралата се публична сцена между нея и херцога. Той твърдеше, че не й крои нищо, но упорито се правеше, че не я чува, когато обеща да избягва Филип. Това я притесняваше. Беше се научила да разчита на своя чар и изобретателност и трябваше да убеди херцога да погледне на нещата от нейна гледна точка.

Той обаче я изслушваше внимателно, с лека усмивка на устните, без да откъсва от нея студените си синьо-сиви очи и постоянно намираше пропуски в аргументите й. Този мъж вече я вбесяваше. Не й оставаше друго, освен да продължи опитите; той беше господар тук и дали ще се върне в града, зависеше само от него.

Обиколката из къщата вероятно щеше да й позволи да го опознае по-добре. Той не приличаше на никого от познатите й: резервиран и студен, при това херцог. Колкото и да пренебрегваше последното, то само й напомняше нейната безпомощност. Как да се преструва, че не е наясно с различното им обществено положение?

Преведе я през преддверието, което видя на светлината от лампата при пристигането им. Сега през прозорците нахлуваше сивотата на деня, но дори така то беше великолепно. Огрееше ли слънце сините стени вероятно сияеха, а подът лъщеше. Погледът й попадна на портрет на дама в богато украсена старомодна рокля, окачена над вратата, която херцогът отвори. Лицето на жената беше сериозно и царствено. До краката й стоеше малко куче, захапало края на дългия й шал върху раменете. Зад нея се виждаха стелещи се хълмове и сграда — най-вероятно самият Алуин Хаус.

— Коя е? — попита Софи спонтанно.

Херцогът спря и вдигна очи.

— Прабаба ми. Къщата е построена за нея и тя лично е надзиравала засаждането на градините.

— Леле! — възкликна тя, впечатлена. — Прадядо ви вероятно много я е обичал.

— Напротив. Според мен не са могли да се гледат. Той построил къщата и я заточил тук.

Смутена, Софи отмести поглед от портрета.

Уеър скръсти ръце зад гърба си и се загледа в родственицата си.

— Доколкото ми е известно, тук е била много по-щастлива. Той й предоставил пълното право да се разпорежда с имота както иска, стига да стои тук.

— Очарователно — бе всичко, което й хрумна да каже.

Нещо подобно би направил и дядо й, лорд Мейкпийс. Херцогът я погледна с неразгадаемо изражение и с ръка й даде знак да продължи.

Прекосиха фоайето със стълбището и влязоха в друго помещение.

— Синият салон — обясни той ненужно.

Килимът беше сапфиреносин с изтъкани по него цветя. И по ламперията, и по мебелите имаше златни орнаменти. Синята дамаска на столовете повтаряше нюанса на копринените тапети по стените. Високите прозорци гледаха към градината, сега удавена от дъжд, но като цяло терасирана и добре аранжирана. Софи бавно разгледа картините, предимно пасторални пейзажи.

— Погледнете нагоре — подсказа й той.

Тя вдигна взор.

Таванът бе богато изрисуван с елени, кучета и всякакви митологични същества.

— Много е красиво! — прошепна. — Направо невероятно. Колко ли време е отнело да се украси?

— Като деца с брат ми лежахме с часове на пода и се опитвахме да открием различни животни — припомни си херцогът.

Тя се засмя, защото бе зърнала острата муцунка на невестулка, дебела котка и дори екзотичен слон.

— Нищо чудно.

Все така с лице към тавана тя направи крачка встрани, но се препъна в крака на дивана.

Херцогът пристъпи напред и вместо да се озове на пода, тя се оказа в обятията му. Инстинктивно се вкопчи в реверите на жакета му. Останаха така за миг, после Джак я пусна. Тя прошепна някакво извинение и отстъпи крачка. Сърцето й биеше лудо и заради непохватната стъпка, и заради усещането от ръцете му около нея. Не си бе дала сметка, че той е толкова близо и сега й бе трудно да го погледне в очите.

Всъщност беше глупаво. Всеки джентълмен би направил точно това. Софи си пое дълбоко въздух, за да се овладее.

— Кое ви е любимото? — попита тя.

Той я зяпна и премигна насреща й. Отново бе скръстил ръце на гърба и стоеше с изправени рамене.

— Моля?

— Любимото ви същество на тавана — уточни тя.

Той погледна нагоре, сякаш не разбираше въпроса й.

— А… Сфинксът. Онзи над камината — посочи той. Тя вдигна очи, но не рискува да пристъпи напред. — Според мен прилича на дядо ми. Прабаба ми, предполагам, тенденциозно е наредила да изрисуват лицето му — а и другите й деца, — защото почти не ги е виждала.

— Как така? Защо не? — изненада се Софи.

— Дядо ми и братята му били изпратени на училище при първа възможност и той рядко идвал насам. Момичетата били разпратени в благороднически семейства. Едната починала, но другите две били представени в обществото и щом навършили осемнайсет, ги омъжили.

Тонът му бе унесен и Софи усети как стаята някак помръкна. Красивото помещение се превърна в усамотено убежище на скърбяща майка.

— Колко деца са били? — попита тя тихо.

— Шест. На сестрите позволили да живеят при нея, докато станат на дванайсет.

— Това е чудовищно! — възмути се тя. — Кой откъсва деца от родната им майка?

Джак въздъхна.

— Човек, който заточва съпругата си и я посещава само веднъж годишно, за да й направи поредното дете.

Тези думи отново й напомниха за нейния дядо. Лиши сина си от наследство, а когато тя осиротя, я изпрати при госпожа Ъптън. Нямаше значение, че му бе благодарна — той го беше направил, за да се отърве от нея. Неволно стисна гневно устни. После се окопити.

— Надявам се следващото помещение да е по-ведро — подхвърли тя. — Иначе ще започна да се чудя защо толкова харесвате тази къща.

— Мрачно ли ви се струва? — Той отново погледна тавана. — Така се е постъпвало.

— О? И вас с Филип ли рано-рано ви пратиха на училище?

— Естествено — потвърди той. — Но баща ни никога не ни отдели от майка ни.

— Родителите ви мили и привързани ли бяха?

Този път той се поколеба. По лицето му премина сянка и не отговори. Пристъпи към широката врата в другия край на салона и я изчака там. Не е моя работа, напомни си Софи и го последва.

— Музикалният салон — обяви той, отваряйки вратата.

Беше повече от очевидно с малкото пиано в единия край и арфата, покрита с чаршаф, до него. Въпреки това Софи бе запленена от красотата на помещението. От три страни го опасваха високи прозорци, които разкриваха великолепна гледка към парка пред къщата. Бледожълти тапети покриваха стените, а копринените пердета подхождаха великолепно на тапицерията на мебелите. Погледна пода и съобрази, че килимът е бил специално тъкан за тук. Орнаментите по него напомняха изящните извивки на лирата. Тази стая бе обзаведена от пламенен любител на музиката.

Най-привлекателно оставаше малкото пиано. По-прелестно не бе виждала от години. На такива свиреха виртуози. Със страхопочитание вдигна капака и прочете: „Джон Бродуд и синове“. Според баща й те правеха най-хубавите пиана на света.

— Свирите ли? — попита тя.

Натисна един клавиш. Имаше нужда да се акордира.

— Не.

— Пеете ли?

Натисна още един клавиш, без да е сигурна защо проявява такава настойчивост.

— Не особено добре.

Погледна го изненадана.

— Мислех, че всички джентълмени учат музика…

Вместо да й отговори, той попита:

— А вие свирите ли?

— Да. Това пиано обаче е разстроено. — Спусна капака. Жалко. Да притежаваш такъв хубав инструмент, а никой да не свири на него. — Директорката в моето училище държеше всяко момиче да се научи да свири поне на един инструмент. — Огледа стаята. Беше красива, но мъртва. Пианото беше разстроено, арфата — покрита и всичко бе подредено прекалено педантично. Ценител на музиката бе обзавел помещението, но в него не звучеше музика. — Явно не прекарвате много време тук.

— Понеже не свиря — не — отвърна херцога.

Наистина много жалко. Да разполагаш с тази красива стая, а да не я използваш. Ако къщата бе на нейното семейство, тази стая щеше да е най-използваната. Баща й щеше да свири, а майка й да пее арии и песни. За миг си представи своите родители, преди болестта да ги убие. Баща й щеше да е на пианото, майка й, застанала до прозорците, щеше да пее, а тя щеше да прелиства нотите за баща си…

Премигна, за да прогони образа на онова, което никога нямаше да се случи. Отиде до прозореца и застана с гръб към пианото. Оттук се виждаше колонадата пред къщата, още по-величествена на дневната светлина. Софи си даде сметка колко дълго са вървели предишната вечер под дъжда. В края на чакълестата пътека имаше дървета. Дори си представи, че вижда портата от ковано желязо. Разкриваше се чудесна гледка към парка, но тя се почувства някак самотна. Всичко беше прекрасно, ала някак застинало, отдалечено.

Всъщност като самия херцог, мина й през ума.

Обърна се към него.

— Коя е любимата ви стая?

— Библиотеката. Където говорихме снощи.

— Да отидем там.

Щом иска да го опознае, най-добре ще стане в помещенията, където прекарва най-много време.

Той кимна. Минаха отново през синия салон, а после я поведе през широк коридор. Заради дъжда през високите прозорци не влизаше много светлина.

Поставен в рамка портрет прикова вниманието й.

— Това е Филип посочи тя, смаяна от рисунка с молив на стената. — Като момче.

— Да — кимна херцога. — Аз го нарисувах.

Премигна, изненадана. Момчето на портрета беше доста младо, с по-дълга коса и с много по-невинна усмивка. Седеше на клон и имаше весело изражение.

— Изглежда толкова безгрижен и щастлив — отбеляза тя.

Херцогът я изучава доста продължително с поглед и накрая уточни:

— Беше много отдавна.

— А сега не е ли такъв? — Отново разгледа етюда. Беше рисуван с любов. Филип се усмихваше широко на брат си, докато позираше. — Явно сте били близки като деца.

Херцогът си пое дълбоко въздух.

— Да. Като момчета доста си приличахме. Часове наред прекарвахме край езерото. Там бягахме от уроците.

Но като мъже бяха съвсем различни. Любопитството на Софи я тласкаше да продължи да разпитва. Защо се бяха отдалечили и кога?

— Нали са ви пратили на училище?

— Разбира се — отвърна той монотонно. — Между сроковете обаче пак имаше уроци. Баща ни настояваше.

— О? — Ставаше й интересно. — Уроци по какво?

— Как се управлява имение, как се борави със счетоводни книги… И по архитектура, когато баща ни реши да построи къпалня. — Направи гримаса. — Все скучни предмети.

— Филип вероятно ги е ненавиждал — засмя се тя.

Устните му трепнаха за миг.

— Филип беше освободен от повечето.

Аха! Уроците са били за наследника. Софи се загледа в рисунката и се запита дали Филип е ходил на езерото, докато по-големият му брат е учил как се управлява имение.

— Все нещо са го карали да учи.

— Малко счетоводство. И двамата се научихме да караме карета в Алуин Хаус. Отсядахме ли тук, майка ни пълнеше къщата с гости, а от нас се очакваше да участваме във всички развлечения, които организираше. Тя намираше провинцията за скучна и тиха. — Направи пауза. — На баща ни обаче тук му харесваше.

— Затова ли и на вас ви харесва?

И той се загледа в портрета на Филип. Накрая промълви:

— Харесвам го тук по същите причини като него.

Нещо в тона му й подсказа да не продължава повече темата.

— Рисунката е чудесна. Много сте талантлив.

— Благодаря, но това е рисувано преди доста години.

— Положително не сте забравили напълно как се рисува — подметна тя игриво. Лицето му обаче остана сдържано. Софи знаеше кога да спре и затова отново смени темата. — Да продължим ли нататък?

Досега не бе видяла нищо, което да обясни защо той предпочита точно това имение. Макар къщата да бе луксозна и красива, обиколката дотук само я накара да усети липсата на нейния уютен дом в Лондон. Там държеше джобния часовник на баща си и гребените за коса на майка си — все спомени от по-щастливи времена, които я караха да се усмихва.

Херцогът кимна и отвори поредната врата. Преведе я през официалната трапезария, разкошна е червената си дамаска, с три кристални полилеи и огромно копие на картината „Сватбата в Кана“.

— Майка ми я разшири — обясни той след коментара на Софи за размерите на помещението. — Постоянно канеше гости.

Доколкото тя намираше тази красива къща за скучна и тиха, Софи заподозря, че Филип прилича повече на майка си — постоянно търсеше компании и забави, а херцогът бе далеч по-въздържан.

Запита се обаче дали е права, когато влязоха в библиотеката. Въпреки дъжда и сивия ден, тук беше разкошно. В двата края на овалното помещение със зеленикави копринени тапети и бели рафтове се издигаха мраморни колони. Снощи бе прекалено тъмно, а тя — доста раздразнена, за да види всичко, но сега…

— Смайващо красива е! — възкликна тя. — Снощи въобще не забелязах!

Джак отиде до високия прозорец и погледна навън.

— Защо ли? — промълви той.

— Бях ви ядосана — отвърна тя разсеяно, докато захласната обхождаше стаята. — Цялата се бях съсредоточила да не избухна.

— Нима? И какво се въздържахте да ми кажете?

Погледна го сепната. Благодарение на изобилието от прозорци, тук беше по-светло. Погледът му бе ясен и фокусиран като снощи, но далеч не толкова пронизващ. Обичайното му високомерие беше изчезнало и за пореден път й се видя симпатичен.

Не. Джайлс Картър беше симпатичен с четвъртитата си брадичка и прошарените коси по слепоочията. Херцогът на Уеър беше направо фантастичен. Ако не се бе озовала в обятията му в Синия салон и не се бе уверила колко жив и реален е той, щеше да го приеме за изваяно от мрамор произведение на скулптор. Стоеше пред нея в безупречно ушити дрехи, скъпи ботуши и леко разчорлени златни коси.

А тя носеше рокля на уволнена прислужница. Пое си дълбоко дъх и докосна грубия плат. Напомни й, че е само малко нещо повече от камериерката, а това бе незначителна разлика за човек като херцога.

— Щях да ви кажа да се разкарате от очите ми — отвърна тя лековато.

Херцогът вирна вежди сякаш никой никога не му бе казвал да се разкара.

— Сериозно?

Софи се засмя и продължи да обикаля библиотеката. Спря пред стъклена витрина с миниатюри и се наведе, за да ги разгледа по-добре.

— Определено. Как посмяхте да ме наречете закоравял комарджия и да твърдите, че знаете що за жена съм? Нищо не знаете за мен.

Уеър си прочисти гърлото.

— Все пак съм наясно с някои неща.

— Съвсем малко. Например че не мога да устоя на огромен залог, предложен от човек, готов да загуби от мен.

— Не е малко.

— Така е, но не изчерпва цялата ми същност. — Погледна го със закачлива усмивка. — Същото според мен важи и за Филип.

— Което не му прави чест. Къде се запознахте с брат ми?

— В Съмърсет Хаус. — Изненаданото му изражение й достави удоволствие. — Да, там, където се провеждат изложбите на Кралската академия. Учудва ли ви, че посещавам такива места?

— Не, разбира се.

— Напротив. — Изгледа го дяволито. — Не се притеснявайте. Не ме засегнахте. Нали уточнихме, че не знаете нищо за мен.

— Всъщност съм учуден, че Филип е бил там. Признавам: вас не ви познавам, но добре познавам брат си и не съм очаквал да присъства на изложба на Кралската академия.

— О? — Тя стисна устни предизвикателно. — Моя грешка.

Той кимна:

— Не се притеснявайте. Не ме засегнахте. Не знаете нищо за мен.

На лицето й се появи лека усмивка, чувайки го да повтаря нейните думи.

— Е, сега знаете един от недостатъците ми: понякога съдя прибързано.

Неочаквано той се ухили насреща й. Софи неволно отстъпи. С ведро, весело изражение херцогът на Уеър бе невероятно привлекателен. Да, обикновено изглеждаше строг, ала усмихнеше ли се… приличаше на мъж, по когото би си загубила ума.

— Същото важи и за мен, госпожо Камбъл.

— Наистина ли? — попита тя, но всъщност се опитваше да прогони мисълта, че би си загубила ума по херцога. — Не ни прави чест и на двамата.

— Същевременно показва, че бихме могли да се разбираме повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

Херцогът направи няколко крачки и застана до нея. Погледна към стъклената витрина, а Софи не бе в състояние да откъсне очи от него. Едно бе да го намира за привлекателен, но съвсем друго бе да усеща присъствието му толкова близо до себе си.

Виждаше златиста къдрица, чийто край се промъкваше под яката на ризата; ухаеше на свежест и долавяше лек аромат на кафе. Гледаше я с ясните си светли очи и неволно я обзе радостно предчувствие; не — още по-лошо: копнеж.

— Какво ли друго общо имаме? — промълви той.

Софи се напрегна.

— Нищо!

— Нищо ли?

Той стоеше прекалено близо до нея и тя не се чувстваше удобно. Усещаше дъха му върху шията си. Отстъпи назад, за да си избистри главата.

— Говорите сякаш знаете нещо, което аз не знам. Според вас какво общо има помежду ни, ваша светлост?

— Решителност отсече той.

— Но впрегната за различни цели — подметна тя леко язвително.

— Аз действах, за да спася брат си от провал.

— А аз, за да спася себе си от провал. Моля да ме извините, но за мен моето оцеляване е по-важно от оцеляването на Филип.

— Оцеляване? — повтори той замислен. — Никога не съм смятал, че Филип е застрашен. На опасност са изложени само доброто му име и парите му. Вие наистина ли се смятате за изложена на риск?

Продължаваше да се чувства така. Границата между начинанията й, за да се издържа и същевременно да запази уважението на хората към себе си бе доста тънка.

— Ако знаехте какво е една жена да загуби доброто си име, нямаше да питате. Но от друга страна, като херцог вероятно можете да правите каквото искате и пак да сте добре дошъл навсякъде.

— Завиждате ли ми за това? Искате ли да ви приемат навсякъде?

Той я разпитваше; опитваше се да я разгадае. Тя правеше същото, но не й бе приятно да прилагат спрямо нея тази тактика. Софи отстъпи още крачка и го изгледа лукаво.

— Е, почти успях. Херцог бе готов да рискува пет хиляди паунда, за да спечели компанията ми.

— Така ли? — Плъзна поглед по нея, но не циничен, а оценяващ. Тялото й реагира и тя усети да я залива вълна от топлина. Дали само тя се чувстваше така привлечена? — Облогът ще затвори ли някои врати за вас? — поинтересува се Джак.

Тя се засмя безгрижно.

— По-скоро ще отвори погрешни врати.

— Значи сбърках?

— Само защото аз загубих.

Софи се обърна към рафтовете.

— Четете ли? Имате чудесна библиотека.

— Всеки ден — отвърна той. — Но рядко забавни четива като книгите тук.

Тя огледа кожените подвързии на книгите. Сигурно струваха цяло състояние.

— Но те са ваши?!

— Да, но рядко имам време за тях.

— Жалко, при наличието на такава възможност. — Извади една книга и я разтвори. — „Доставя ми огромно удоволствие да се препирам с нея, а тя показва най-доброто от себе си, когато прави всичко възможно, за да ми опонира“ — прочете тя и го погледна дръзко. — Редно е да четете повече. Има голяма мъдрост по страниците.

Той пристъпи към нея, взе книгата от ръцете й и я върна на рафта. Лакътят му неволно докосна рамото й. Той обаче не побърза да го отмести. Вместо това й се усмихна. Херцогът твърдеше, че е сключил облога, за да я раздели с Филип, но тя долавяше, че би се насладил на компанията й и по по-интимен начин.

И преди мъже бяха флиртували с нея; някои дори се бяха опитали да я съблазнят. Софи бе наясно кога интересът на един мъж е провокиран. Преди години се бе поддала на подобни чувства. Направи го най-вече от младежка страст. Даде си сметка за поетия риск, когато умът й се избистри. Любовникът й бе щедър и мил, но когато се разделиха, тя въздъхна облекчено, защото нямаше по-тежки последствия. Оттогава се правеше, че не забелязва опитите на мъжете да я съблазнят. Усетеше ли подобно нещо, бягаше. Беше далеч по-безопасно така, макар и не особено вълнуващо.

Сега си даваше точна сметка колко несравнимо по-малко вълнуващо е. Обикновено не проявяваше интерес към онези, които проявяваха интерес към нея. Този път обаче се шокира, защото не беше така. Още по-лошо: изпита привличане още снощи, докато той се държеше снизходително и я обвиняваше, че иска да съсипе брат му. Днес й се усмихваше и се държеше чаровно… Проявата на хумор и човечност го превръщаше от студен високомерен херцог в неустоимо привлекателен мъж. Мъж, с когото беше затворена в тази красива къща, напълно изолирани.

Трепна, дала си сметка колко далеч бе стигнала в мислите си. Идиот, помисли си тя. Най-лошо щеше да бъде, ако позволи херцогът да я съблазни; човек, когото не познава, който я смяташе за мошеник. Трябва да сложи край на всичко това веднага, преди един от двамата да е стигнал прекалено далеч.

— Стига сме си говорили празни приказки. — Усмихна му се лъчезарно. — Време е да ви научим да играете комар, ваша светлост.