Каролайн Линдън
Греховни облози (6)

Глава 5

Софи седеше на меката кадифена възглавница и се мъчеше да събере мислите си.

Този път май прекали. В рамките на няколко часа рискува и вероятно загуби всичко, за което бе положила толкова труд. С горчивина си припомни думите на госпожа Ъптън отпреди много време: Комарът води към сигурен провал. Тази вечер тя безцеремонно загърби всички преподавани й уроци.

Херцогът се качи и се разположи срещу нея. Светлината от улична лампа за миг проблесна върху русата му коса. После лакеят затвори вратата.

Щеше й се да бе слушала Филип по-внимателно, когато разказва за брат си. Щеше й се по-рано да се бе вслушала в инстинктите си и да обезкуражи Филип. Ако му беше отказала, още щеше да играе вист с господин Картър и спокойно да спечели още сто паунда или там някъде, които да добави към спестяванията си. Херцогът обаче я изкуши с огромния си залог — пет хиляди паунда! — и това щеше да е краят й.

Но ако херцогът на Уеър си въобразяваше, че е купил тялото и душата й за една седмица, щеше да бъде безумно разочарован.

— Вие сте напълно луд — реши тя да започне нападателно.

— Луд ли? — Той изсумтя насмешливо. — Няма никакво съмнение.

Тя стисна пелерината с две ръце, за да не го зашлеви.

— Това си е направо отвличане. Да, загубих облога, но нямате право да ме извеждате от „Вега“ все едно сте пристав, хванал престъпник!

— Онова, което причинявахте на брат ми, си е престъпление — отвърна той.

Софи зяпна.

— Престъпление? В Лондон хазартът е разрешен, а брат ви беше там по своя воля. Искаше да залага. Защо не се нахвърлите срещу господин Дашуд, задето му разрешава?

— Сутринта Филип даде дума да не стъпва в игрална зала един месец. — Тонът на херцога бе леден. — Но не издържа на изкушението, заради вашето присъствие.

Идеше й да хвърли нещо тежко по него.

— С няколко господа играех тихо и кротко вист, когато той се появи. Той провали моята вечер със заплахата да направи сцена, ако не играя с него. Предложих да са зарове, за да приключи по-бързо.

— И парите му да се озоват във вашата чанта.

— Само защото играе лошо — сопна се тя. — Но това явно ви е семейна черта.

Той си пое дълбоко въздух, а тя се подготви за някаква хаплива забележка, но той съвсем спокойно отбеляза:

— Да, тази вечер изобилства с лоши преценки…

Обзелата я надежда й позволи да седне малко по-изправена.

— Не е прекалено късно. Откарайте ме вкъщи и ви давам дума никога повече да не сядам със сър Филип на маса — нито за да играя комар, нито за да вечерям, нито дори да пия чай. Ако ми дадете списък на приятели или други членове на семейството ви, които искате да предпазите от моето присъствие, ще го наизустя и ще ги избягвам.

— Не е необходимо. — На оскъдната светлина тя не виждаше добре лицето му, леко извърнато към прозореца. — Само Филип.

— Приемам! — възкликна тя. — А сега ме откарайте вкъщи…

— Няма.

Стори й се, че не го е чула добре.

— Какво? Защо не?

— Обзаложихте се и загубихте. Членовете на „Вега“ си плащат дълговете, нали?

Усети как кръвта се оттегля от лицето й. За пръв път потрепери от страх. Придърпа пелерината към гърдите си, за да се предпази, но дрехата едва ли щеше да я защити. Бе изложена на неговата милост; сама с него в каретата, отправила се бог знае накъде. Нямаше кой да й помогне.

— Вие възнамерявате да ме унищожите — промълви тя глухо и изведнъж се изпълни с надежда това да бъде най-лошото, което ще й се случи.

— Ни най-малко — изсумтя презрително той.

— Напротив. Тази вечер пред очите на всички ме извлякохте от клуба с твърдението, че искате само компанията ми за седмица — промълви тя отчаяно.

Дори той да не я докосне, достатъчно хора ги видяха да излизат заедно, за да плъзнат слухове. Тя щеше да се прочуе като жена, която залага тялото си, и малкото уважение, на което се радваше, щеше да изчезне.

— Да. За да не докарате брат ми до просешка тояга.

— Изиграх само една игра с него. Една! Опитах да го спра, но той настоя за втора. Ако толкова ви е грижа за кесията му, дръжте го далеч от „Вега“.

— Де да можех.

Софи вдигна ръце, правейки се на смаяна.

— Какво?! Безпомощен сте да повлияете върху поведението на брат си, но не изпитвате никакви угризения да ме карате да направя нещо против волята ми. Защо така?

— Ако не ви харесват условията, не биваше да приемате залога — отвърна той. — Защо постъпихте така, мадам? Изкушихте се да изкарате лесни пари ли? Не ви ли стигна, дето спечелихте от Филип?

Да. Нямаше как да отрече. Предложеният от него висок залог я изкуши. Софи извърна глава и се загледа през прозореца. Трябваше да се оттегли, когато херцогът застана пред Филип; още по-лошо бе, че го осъзнаваше още тогава. Някакво лукаво дяволче обаче я накара да остане и дори да позволи да я въвлекат в семейната разправия. Нейна работа ли беше да се намесва в защита на Филип? Не. Той е голям мъж, по-възрастен от нея, и след като не успява да спази обещанието си пред брат му, сам си е виновен и трябва да си понесе последствията. Нейна работа ли е да се присмива на херцога? Не. Разумно ли постъпи, като прие поканата му да играят? Определено не.

Най-добре е да го убеди да я откара вкъщи.

— Прислужничката ми ще повика пристава, ако не се прибера.

— В момента слугата ми без съмнение тропа на вратата ви да я уведоми, че са ви извикали по спешност и няма да се приберете цяла седмица.

— Какво… Какво… — Бе загубила дар слово от яд. — Как смеете!

— Как смея да не искам да се тревожи, че господарката й не е нападната или убита ли? — попита той невинно.

— Как смеете да разпространявате лъжи.

— Лъжи ли? — Наведе се към нея. Светлина отвън огря лицето му. Боже, беше дяволски красив! Предпочитате да й кажат истината ли?

Не, естествено. Колийн беше добра прислужничка, но ако разбере, че Софи е загубила скандален облог и е в компанията на херцога на Уеър за седмица, шансът да каже на някого беше огромен. Достатъчно бе да го спомене само пред готвачката, която пък съвсем не умееше да си държи езика зад зъбите.

Херцогът се облегна удобно.

— Кажете им каквото искате, когато се върнете.

— Ако отидем вкъщи сега, ще й обясня — подхвана тя.

— Не! — прекъсна я херцогът.

Софи си пое дълбоко въздух, за да не избухне. Господин Дашуд, а и всички в клуба, позволиха на херцога да я отведе като пленница. Всички в Лондон щяха да узнаят. Може да опита да скочи от каретата, но с този загърбил я късмет най-вероятно ще си счупи крака. Залепи лице за прозореца и все пак се замисли дали да не го направи. В момента минаваха край Хайд Парк.

— Къде отиваме? — попита тя, загледана в дъжда.

— Алуин Хаус.

— Къде?

— Мое провинциално имение — уточни той, сякаш притежаваше повече къщи, отколкото може да преброи. — Намира се в Чизик.

Господи, та това дори не е в Лондон. Всичко отвъд Кенсингтън определено беше извън града. Ще я изолира там, без възможност да се измъкне и да се прибере вкъщи пеша.

— Това направо е отвличане!

— Не говорете глупости. — За пръв път той звучеше почти развеселен. — Само на десет километра е.

— Защо толкова далеч? Вече дадох дума да не се виждам повече с Филип…

— Но Филип не е дал дума да не се вижда с вас — отсече той отново със суров тон. — А и едва ли щях да му повярвам, дори да беше обещал.

— Защо аз да бъда наказана за това?

Той се засмя гориво.

— Аз ще бъда наказан далеч повече, отколкото вие, уверявам ви.

За пореден път тя отправи гневен поглед към него. Беше прекалено тъмно, за да различи чертите на лицето му, но от време на време на светлината от уличните лампи зърваше бялата му вратовръзка или проблясването на златистата му коса. Не че й трябваше да го види, за да си припомни как изглежда лицето му. Възмущаваше се от себе си, защото продължаваше да го намира за привлекателен.

— Колко типично по мъжки! — тросна се тя. — Вие създавате проблема, а после се изкарвате жертвата. Ако ще бъдете наказан, смятам, че напълно го заслужавате!

Загърна се по-плътно в пелерината и решително му обърна гръб.

Джак не си даде труда да спори. Беше съгласен с нея.

Кой дявол го накара да предложи проклетия облог?

Ревността, нашепна съвестта му. Ревност от начина, по който Филип я държеше за ръката и как тя гледа брат му: с игриви пламъчета в очите, с доверие и фамилиарност. Така навремето го бе гледала Порша, преди да забегне с друг мъж.

Затвори очи и въздъхна, раздразнен на себе си, задето въобще мисли за нея. Преди много години Порша Вилиърс присъстваше в живота му. Тя му даде тежък — но необходим — урок за жените. Тази вечер също получи тежък урок, ала се надяваше да го овладее по-добре от предишния. А за целта е по-добре да измисли какво ще прави с госпожа Камбъл.

Пътуването до Алуин Хаус обикновено отнемаше малко повече от час. Беше чудесно място за кратък отдих от Лондон, защото пребиваването тук не изискваше особена подготовка. През лятото отскачаше до имението почти всяка седмица. Пътят до Търнхам Грийн обикновено беше поддържан, но когато стигнаха до завоя към Алуин скоростта им рязко намаля. Джак прекалено късно си даде сметка, че тук определено не само вали, но вали много силно. Пътят до къщата се намираше в ужасно състояние.

Каретата се наклони заплашително на една страна. Госпожа Камбъл изхвърча от мястото си и извика сепнато. Джак я хвана, преди тя да се озове на пода, но следващото накланяне ги притисна към вратата.

— А аз се чудех какво още ще се обърка тази вечер — промърмори тя, едва поемайки си дъх; същевременно се бореше с пелерината, усукала се около нея.

Джак вдиша дълбоко аромата на портокали. Спътницата му бе попаднала в скута му и в стремежа си да се освободи, постави ръка на бедрото му, прекалено близо до чатала. Кръвта му закипя, а тя продължи да се върти, очевидно, без да си дава сметка къде е ръката й.

— Госпожо Камбъл, чакайте… — успя да процеди той през зъби.

Каретата бе силно наклонена настрана и Софи се мъчеше да се надигне.

— Помогнете ми! — настоя тя.

Побутна я леко и тя се озова на мястото отсреща.

— От дъжда е — обясни той.

Тя само изсумтя.

Каретата продължаваше да се движи напред много бавно. Непрекъснато обаче попадаше в дупки и ги подмяташе наляво-надясно. До къщата оставаше около километър. Стигнат ли, ще остави спътницата си на грижите на икономката, а той ще си облее главата със студена вода, за да се отърве от обзелата го възбуда.

Тази мисъл още не бе отлетяла от ума му, когато каретата отново се килна силно и този път не помръдна повече.

След малко вратата се отвори. Дъждът ги плисна безмилостно.

— Ваша светлост, каретата затъна и е изключено да помръдне — обяви кочияшът.

— Какво може да предприемем?

Подгизналият прислужник се поколеба.

— На километър от Алуин Хаус сме. Джефърс ще отиде за помощ. Пътят напред обаче е още по-лош и какъвто и превоз да намери, той най-вероятно също ще затъне.

Джак се наведе и надникна през вратата. Краката на кочияша бяха затънали до глезените в калта. Нямаше намерение да прекара нощта в заседналата карета заедно с госпожа Камбъл.

— Нека Джефърс доведе коне. Безсмислено е да рискуваме с втора карета. Ще яздим.

— Няма ли къща наблизо? — обади се госпожа Камбъл.

— Не — отвърна той.

— А странноприемница?

— Не и в тази отсечка.

— Господи, каква идиотщина — промърмори тя достатъчно високо, та той да я чуе. — Много нескопосано отвличане, ваша светлост!

— Не е отвличане! — сряза я херцогът. — Желаете да си тръгнете ли? Моля. Свободна сте, мадам.

— Добре, чудесно. — Нахлузи качулката на главата си и се плъзна навън. — Коя е най-близката къща? — обърна се тя към кочияша.

Човекът направо зяпна.

— Алуин Хаус, мадам. Натам сме тръгнали. На километър пред нас е — посочи той в тъмнината.

Госпожа Камбъл погледна Джак раздразнено. Той само вирна вежди. Каретата не затъна по негова вина.

Тя въздъхна и вдигна поли.

— Нали не възнамерявате да извървите разстоянието пеша? — смая се той.

— Ако алтернативата е да стоя тук с вас — да. Не е толкова студено и от дъжда няма да се разтопя.

— А калта?

Тя погледна фините кожени боти на краката си.

— Всичко по мен ще бъде съсипано. Възнамерявам да ви пратя сметката, за да ми възстановите загубите.

— Представа нямате накъде да поемете.

— Досега това никога не ме е спирало — дари го тя със странна усмивка.

Той въздъхна дълбоко. Тази вечер въобще не биваше да излиза от Уеър Хаус в Лондон. Трябваше да остави Филип да се съсипе, щом иска. Или трябваше да се обърне и да си тръгне още щом я съзря в клуба и усети как го полазват тръпки на желание: не обърна никакво внимание на този предупредителен сигнал. Сега ще се наложи да върви километър през калта, под неспирния дъжд.

Най-вероятно съдбата го наказваше.

С мрачно изражение вдигна яката на жакета си и се накани да последва госпожа Камбъл, която вече крачеше напред. Преди това обаче се разпореди:

— Разпрегнете конете и се прибирайте — подкани той кочияша. — Ще се погрижите за каретата сутринта.

Няколко широки крачки бяха достатъчни, за да догони госпожа Камбъл.

— След като проявявате лудостта да вървите пеша, идвам с вас.

— Не е задължително.

— Нямате представа къде е къщата, а и икономката не ви очаква — озъби се той.

Софи само сви рамене.

— Е, да поемаме — предаде се Джак.

Тръгна напред, за да води по пътя. Продължаваше да вали обилно, но не беше студено. Така или иначе след километър в тези условия и дрехите, и обувките щяха да са не само подгизнали, но и напълно съсипани.

През целия път жената зад него не се оплака нито веднъж.

След време — както му се стори цяла вечност — най-после стигнаха портата от ковано желязо. Отвъд нея вече стъпиха на настланата с чакъл пътека. И по нея имаше локви, но бе далеч по-твърда под краката им от калта по коларския път. Дъждът продължаваше да се лее безмилостно по главата и раменете му, но перспективата от предстоящата гореща баня и чаша бренди след това го крепеше.

Докосване по лакътя го накара да се обърне. Госпожа Камбъл го бе хванала за ръкава и гледаше пред себе си с широко отворени очи.

— Това ли е къщата ви?

— Слава богу, да кимна той.

Тя не можеше да откъсне очи от сградата, построена от прадядо му в стила на френските замъци, макар и в много по-малък мащаб.

— Защо? Някакви възражения ли имате?

Тя премигна.

— Никакви, особено ако е топла и суха.

— Чудесно.

Отправи се към вратата и почука с чукалото. Както винаги, нямаше търпение да прекара няколко дни тук.

— Има ли някого? — попита госпожа Камбъл.

— Да, винаги — увери я той. Потропа отново. — Но не ни очакват.

— Сигурно, след като отвличането стана ненадейно — промърмори тя.

— Престанете да говорите така — погледна я той раздразнен. — Искахте приключение и го получихте.

— Не и с вас — ядно процеди тя през зъби.

— Нека ви послужи за урок. Не приемайте залози, които не възнамерявате да изпълните.

Отвътре се чу дръпването на резе. Вратата се открехна.

— Кой е? — попита мъжки глас.

— Уеър — отвърна Джак и си свали шапката, въпреки силния дъжд. — Отвори, Уилсън.

Икономът се ококори от изненада. Отвори вратата със замах и се поклони ниско.

— Простете, ваша светлост. Не бяхме предизвестени за пристигането ви…

— Знам.

Джак мина навътре. Съгласно неговите изисквания винаги поддържаха къщата в почти пълна готовност. Алуин представляваше убежището му извън Лондон, където по всяко време да си отдъхне от тегобата да управлява херцогството. Не беше пълно бягство, защото задачите го следваха и тук, но поне бе по-тихо и по-спокойно. Майка му ненавиждаше този дом — намираше се далеч от лондонския светски живот, а Филип го намираше за старомоден. Затова Джак обикновено пребиваваше тук сам.

С изключение на тази вечер. Докато разкопчаваше връхната си дреха, хвърли поглед назад и видя госпожа Камбъл да стои колебливо на прага.

— Влезте — покани я той, — освен ако дъждът няма да ви липсва.

Тя присви очи и понечи да му отвърне подобаващо, но се отказа. Пристъпи напред и Уилсън затвори вратата след нея.

Чу се шум от тичащи стъпки. Икономката се появи на стълбището.

— Ваша светлост — поздрави задъхано тя и направи реверанс, — не ви очаквахме.

— Знам, госпожо Гибън. Решението ми да дойда, е спонтанно. Това е госпожа Камбъл. Пригответе й гореща баня и стая. Гладна ли сте? — обърна се той към гостенката.

Тя изглеждаше замаяна. По миглите й все още имаше капки дъжд.

— Ами… не. Но чаша чай би ми дошла добре.

— Госпожо Гибън, оставям я във вещите ви ръце.

Джак тръгна към стълбището. Ботушите му скърцаха на всяка стъпка и той нямаше търпение да ги събуе.

— Сър!

Гласът на госпожа Камбъл го спря. Вече с крак на първото стъпало той се обърна.

Беше свалила пелерината. Съвсем очаквано, червената й рокля беше подгизнала. Така прилепнала към тялото й от раменете до коленете, очертаваше тялото й ясно под плата и Джак си представи зърната на гърдите й — щръкнали и твърди. Представи си и как сваля тази рокля и вкусва всеки сантиметър от кожата на Софи. Искаше му се да я притегли към себе си в огромната медна вана, която без съмнение в момента приготвяха в будоара му, и затаи дъх.

Бог да му е на помощ. Та той бе по-отвратителен и от Филип.

— Да? — попита той стегнато, докато се бореше с нахлулите неканени образи в главата му.

— Какво… — Тя разпери безпомощно ръце. — Какво да правя?

Свали тази мокра рокля, разпусни си косата и ми се усмихни, както се усмихваш на Филип.

— Стопли се и се изсуши — посъветва я той. — После ще говорим.

И нищо повече. Обърна се и продължи нагоре.