Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (80)

Слънцето блестеше в очите му.

Беше жаден и му се пикаеше. Изви глава, за да избегне слънцето, но сега пък го заболя главата. Вчера се напи.

Здравата.

Не помнеше кога последно е бил толкова пиян. Не помнеше и всичко от снощи. Имаше бели петна в паметта. Когато Урсула се качи на таксито пред „Мун Кейк“, той звънна на някои стари приятели. Блед спомен, че първо се срещнаха някъде в Сьодер за по бира, продължиха в Бьорнс тредгорд за по още няколко, оттам хванаха автобуса до Йердет, за да съчетаят бирите с футбол.

Последният влак на метрото обратно до града.

Жена пищеше.

Червено.

Той отвори очи. Пикела и въжето на стената. Да, вярно. Не се беше прибрал вкъщи. Беше отишъл при Йенифер. Позвъни й. Събуди я. Наближаваше два часът.

Чувстваше се все едно това е била последната му среща със старата банда.

Ваня напускаше. Временно, но все пак… Приключиха случая. Приключиха работа. Утре щеше да замине за Марщранд и да спи в малка стаичка с малко легло заедно с Мю в къща, която бяха наели общо с две от приятелките на Мю и техните гаджета.

Цяла седмица.

Седмица, през която нямаше да вижда Йенифер.

Беше осъзнал, че положението от последния месец не можеше да продължава още дълго така. Беше длъжен да сложи край. Да скъса с едната от двете. Мю или Йенифер. Но снощи не му се мислеше за това. Още една причина да пие още няколко бири.

Йенифер се засмя, като видя колко е пиян. Но го покани, разбира се. Да, това си го спомняше. Беше дошъл с такси. По пътя заспа. Шофьорът го събуди.

Сега се надигна до седнало положение.

Ефектът беше, че жаждата му намаля, но нуждата да пикае се засили.

Главоболието също, при това значително.

Не помнеше как се е озовал на дивана. Сигурно е вонял на алкохол или е хъркал. Той раздвижи език по небцето си. Поне не е повръщал. Но май не си беше мил зъбите.

Червено.

Той се изправи. Тръгна към тоалетната. Колко ли беше часът? Имаше чувството, че не е спал повече от два часа. Но сигурно беше повече. Слънцето изглеждаше доста високо в небето. Докато пикаеше, усети, че още е пиян.

Трябваше да тръгва.

Не си беше приготвил багажа за ваканцията. Влакът тръгваше в 11:22. Едва ли беше чак толкова късно. Иначе Йенифер щеше да го събуди.

Той пусна водата и завъртя крана. Главата му запротестира срещу промяната на височината, когато се наведе, за да пие. Накрая си напълни шепите и си наплиска лицето няколко пъти. После бавно се надигна и за първи път се погледна в огледалото. Ама че развалина. Той примигна няколко пъти и се помъчи да изглади лицето си. Да изглежда бодър. Свеж. Не се получи кой знае колко. Той се наведе и се ощипа по бузата. Все едно дърпаше пластилин. Сякаш кожата му си остана в опънато състояние.

Червено.

Той се вкамени.

Внезапно се почувства напълно трезвен.

За секунди адреналинът го изпълни.

„Червено“ беше паролата им, когато искат другия да спре.

Не помнеше да са… Но да, правиха го.

Той беше пиян и похотлив, и… божичко!!!

Той се втурна към спалнята. Закова се на място веднага след прага. Йенифер лежеше гола в леглото. Ръцете й още бяха хванати с белезници за рамката над главата й. Краката — разтворени, вързани с тънките кожени ремъци, които използваха. Главата — извърната от него. Той дишаше толкова тежко, че целият се тресеше и дори не можеше да види дали гръдният й кош се надига. Но се надигаше, нали? Може би просто беше припаднала. Нещо, свързано с кръвообращението? Ръцете сигурно я боляха жестоко, може би имаше мускулни травми, но…

Той се завтече към леглото.

— Йен…

Искаше да я разтърси леко за рамото, но се спря.

Изведнъж всичко изчезна.

Стаята, леглото, подът, всичко.

Всички звуци. Всички цветове. Всичко просто изчезна.

Вече не го виждаше. Не виждаше нищо.

Освен едно.

Тъмнолилавите белези на шията й.