Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (37)

Нямаше девет и половина, а Торкел вече беше огладнял. Будилникът го събуди още в пет и петнайсет. След кратък джогинг из спящия Стокхолм, душ и доста оскъдна закуска той отиде в полицейското управление на Кунгсхолмен. Преди винеше дългите си отсъствия за празния хладилник, но вече не беше така. Прекара в Улрисехамн по-малко от две денонощия, не достатъчно дълго, че нещо да се развали. Истината беше, че му ставаше все по-трудно и по-трудно да се храни сам.

Да се буди сам, да заспива сам.

Да живее сам.

Усещането се засили след новината за годежа на Ивон и Кристофер. Щяха да се женят наесен. В стопанство в Берслаген, където бил роден Кристофер. Малка сватба. Не очакваше да го поканят. Желаеше всичко най-хубаво на бившата си съпруга, но нейната стъпка към трайна любовна връзка само беше показала колко далеч е той самият от това.

Беше се принудил да признае пред себе си, че с Урсула няма да се получи нищо. След сватбата на Били се озоваха в нейната стая с бутилка вино. Но като я изпиха, тя ясно му даде да разбере, че иска да си върви. Безсмислено беше да продължава да се надява и да вехне по нея.

А после се появи Лисе-Лоте.

Целувката беше прекрасна, носеше надежди за нещо повече, но той си тръгна от Улрисехамн, без дори да й се обади. Обеща, а не го направи. С това не печелеше много червени точки пред жените. Тя също не му беше звъняла. Тъй че целувката си остана еднократно преживяване.

Той пристигна в службата преди всички останали. Наслаждаваше се на тишината, докато се подготвяше за сутрешната среща с пресата. Полицията си имаше говорители, повечето отдели се възползваха от тях, но не и той.

В девет часа се срещна с четвъртата власт. Както и очакваше, дойдоха повече хора, отколкото в Улрисехамн. Много повече. Камери на стативи. Гора от микрофони, поставени на масата, зад която той седна. Нямаше почти нищо ново за съобщаване.

Трета жертва, млада жена, пострадала тежко, но жива. Самоличността вече беше установена. По всяка вероятност всички присъстващи знаеха за сестрите Юхансон не по-малко от полицията, а може би и повече.

Затова и въпросите, последвали краткото му изказване, бяха вариации по една тема.

Къде и защо?

Какво се е случило с Ебба?

Кога ще могат да говорят с нея?

Защо я е оставил жива?

Колкото и да беше невероятно, все още успяваха да запазят в тайна от пресата подробностите около изпитите, на които жертвите са били принудени да се явят, и изглежда никой не беше влизал в профилите им в социалните мрежи или поне не беше направил връзката между убийството и кратките съобщения за резултатите.

Не знаеха, че Ебба е взела изпита, и Торкел нямаше намерение да им го казва, затова след няколко минути, в които ясно се усети, че въпросите просто се повтарят, той приключи пресконференцията и обеща да ги държи в течение.

Реши да се качи по стълбите до кабинета си и по пътя усети глад.

В трапезарията завари Били, който стоеше до плота и си наливаше кафе. Той кимна за поздрав на Торкел и отпи от топлата напитка.

— Здрасти, сега ли идваш?

— Не, говорих с пресата.

Торкел отвори хладилника. Хвърли един поглед на Били, който пак надигна чашата, сподави прозявка и разтърка очи.

— Добре ли си? — попита Торкел и извади масло и сирене от хладилника.

Били не беше склонен да се повлиява от случаите, по които работи, дотолкова, че да си изгуби съня, но човек никога не знаеше. Понякога някой конкретен детайл задействаше нещо лично. По-добре да попита.

— Да, защо? — учуди се Били.

— Изглеждаш малко уморен.

— Аха. Не, нищо ми няма. Снощи стоях до късно.

— Окей.

Торкел отвори вратата на големия шкаф и извади пакет сухари.

— Как върви? — поинтересува се.

— Кое?

— Всичко. Работата.

— Телефонните оператори обещаха да изпратят списъците възможно най-бързо и в най-добрия случай ще получа снимките от станциите за тол таксите още тази сутрин и ще мога да започна търсенето на кемпера.

— Кажи, ако ти трябват помощници.

Били кимна. По всяка вероятност щеше да се наложи. Много станции около входовете на Стокхолм, липса на точен час. Макар да знаеха какво търсят, материалът беше твърде обхватен.

Телефонът на Торкел зазвъня. Той остави ножа върху маслото и вдигна, а Били си взе чашата и излезе от трапезарията. Трийсет секунди по-късно той затвори, набра номера на Ваня и я попита къде е.

Бяха се обадили от „Каролинска“.

Можели да разпитат Ебба Юхансон.

 

 

Ваня сви към болницата.

Себастиан мълчеше до нея. Тя беше наясно, че и той като нея в момента свързва „Каролинска“ преди всичко с Валдемар. Но той дори не я попита дали й се говори; което я зарадва. Очакваше той да се възползва, докато са сами в колата, и да я пита как е, да предложи помощта си, да се опита да се сближи с нея, но като се изключи молбата му да изгаси радиото, когато пуснаха шведско реге, той си мълчеше.

Когато Торкел й се обади и я помоли да вземе Себастиан на път към болницата, в първия момент й идваше да се възпротиви, но бързо осъзна, че уменията му вероятно ще бъдат необходими. Травмирано младо момиче. Каквото и да се говореше за влиянието на предишния им случай върху Себастиан, той беше помогнал на малката Никол. И този път можеше да помогне.

Тя паркира пред сградата, където лежеше Ебба Юхансон, и двамата тръгнаха заедно към входа. Пред вратите имаше доста народ, забеляза Ваня, и повечето изглеждаха доста спокойни и бездейни. Журналисти, предположи тя и веднага получи потвърждение, когато един млад мъж се надигна с вик:

— Вие сте Себастиан Бергман, нали?

Някои от останалите също се посъживиха и се присъединиха към младия. Себастиан се спря.

— Ти върви — прошепна той на Ваня, която продължаваше към регистратурата, без да забавя крачка. — Да видим колко варианта на „без коментар“ мога да измисля — ухили се той към шепата хора, които вървяха към него.

— Дошли сме да видим Христос Теотокис — каза Ваня на регистратурата и дискретно показа полицейската си карта.

— Пети етаж. Асансьорите са ей там, ще се обадя да предупредя, че идвате.

Ваня благодари и махна на Себастиан да идва. Дори не погледна събралите се журналисти, камо ли да отговори на потока от въпроси.

— Ще я разпитате ли?

— Казала ли е нещо?

— Дала ли е описание?

— Какво е станало с нея?

— Защо не я е убил?

Вратите на асансьора се отвориха и двамата със Себастиан се качиха. Един поглед на Ваня беше достатъчен никой да не се опита да се присъедини към тях.

Христос Теотокис, висок слаб тъмнокос мъж с впечатляваща брада, ги чакаше пред асансьора.

— Как е тя? — попита Ваня веднага след като отново се идентифицираха и тръгнаха по бледия болничен коридор.

— Не е с опасност за живота, но зрението й никога няма да се възстанови.

— Знаем ли какво е направил? — попита Себастиан. — С очите й?

Другият мъж го изгледа с известна досада. Себастиан се досети, че и той като всички професионалисти, с които беше работил, е бил разпитван безброй пъти от всякакви цивилни за сочни подробности от работата си; затова и не беше очарован от зловещото любопитство на Себастиан.

— Начинът, по който го е извършил, може да разкрие много за личността на извършителя, да ни създаде представа с кого си имаме работа — обясни Себастиан и Христос кимна.

— Разтворил е очите насила и ги е прогорил. Раните говорят за някаква форма на силен лазер.

— Била ли е в съзнание? — потръпна Ваня.

— Не, не помни нищо.

— Слава богу — въздъхна Ваня.

Лекарят се спря пред една от затворените врати на коридора и се обърна сериозно към тях:

— Вътре е. Можете да говорите с нея, но гледайте да не я разстройвате.

— Как по-точно? — обади се Себастиан. — Трябва да я питаме за мъжа, който й е прогорил очите с лазер и е убил сестра й. Имате ли някакви предложения как да го направим, без да я разстроим?

Лекарят му хвърли поглед, който казваше, че не те са хората и не това е мястото, където да поставят под съмнение думите му.

— Ще бъдем възможно най-внимателни — намеси се Ваня. — И ако откаже да отговори, ще я оставим на спокойствие.

Христос изгледа Ваня, после пак Себастиан. Ваня се надяваше Себастиан да не изтърси още някоя глупост. И без това Теотокис беше готов да ги изгони.

— Тя е шефът, аз правя каквото ми нареди — кимна Себастиан към Ваня.

Христос се взря в него за няколко секунди, сякаш за да провери дали не се шегува с него, след което бутна вратата и без нито дума повече ги пусна да влязат.

— Сега се дръж прилично — изсъска Ваня, когато вратата се затвори след тях.

 

 

Ебба Юхансон беше един и шейсет и осем, но изглеждаше много дребна, както лежеше по гръб в голямото болнично легло. Завивката беше издърпана под мишниците, ръцете бяха отпуснати покрай тялото. Бели превръзки бяха залепени върху очите й. Родителите й седяха до нея.

— Ваня Литнер, Национален отдел за разследване на убийства, това е Себастиан Бергман, той е психолог и работи с нас — обърна се Ваня най-вече към родителите, които само кимнаха, без да се изправят, нито да се представят. — Трябва да поговорим с дъщеря ви за момент, ако е удобно.

— Наистина ли се налага? — попита майката с глас, натежал от мъка.

— Да, за жалост.

— Добре — чу се тихо откъм леглото.

Ваня хвърли бърз поглед към Себастиан, който се беше спрял на няколко метра от момичето, после придърпа стол и седна от другата страна на леглото срещу родителите.

— Здравей. Аз съм Ваня. Трябва да поговорим за станалото, ако си в състояние.

Момичето само кимна леко.

Ваня набързо изброи какво знаят, за да не я уморява с разкази за неща, които вече са им известни. Като приключи, попита дали Ебба има да добави нещо, преди да й зададе няколко по-конкретни въпроса.

— Представи се като Сьорен, не Свен — промълви Ебба толкова тихо, че Себастиан трябваше да направи още една крачка, за да може изобщо да я чуе.

— Добре, много добре — окуражи я Ваня. — Китайският ресторант, където сте се срещнали. Помниш ли как се казваше?

— „Бейджинг Гардън“ в Сундбюберг.

Ваня кимна. Щяха да изпратят хора да разпитат персонала за по-подробно описание на възрастен мъж с брада, шапка и очила. Само това получиха и от Ебба.

Себастиан изведнъж разбра защо убиецът я е ослепил. Вероятно си имаше установени правила. Вземеха ли изпита, оставяше ги живи. По всяка вероятност не е очаквал да му се наложи да мисли за проблемите, до които би довело това.

Решението е било да я ослепи.

Можел е да си позволи Ебба да опише срещата им с думи, стига да не може да види как е разчетено описанието й. Нямаше да могат да й покажат за идентифициране снимки на заподозрени. Нито един полицейски художник не би могъл да направи фоторобот с нейна помощ. Нищичко. Вярно, когато хванеха заподозрян, тя може би щеше да го разпознае по гласа, но гласовата идентификация от свидетел, доколкото знаеше Себастиан, никога не стигаше за осъдителна присъда. Не и без технически доказателства, а с такива още не разполагаха.

— С колко правилни отговора се взима изпитът? — обади се той.

— Една трета. Двайсет. Имаше шейсет въпроса.

— Да, знаем, видяхме ги. Как ги прави? Тестовете?

За първи път по време на разговора родителите реагираха. Или поне бащата, който се обърна към Себастиан със скептично изражение:

— Наистина ли е длъжна да разказва това?

— Не е длъжна да прави нищо, но колкото повече подробности знаем, толкова по-добре.

Ебба си пое дълбоко дъх и разказа.

За кемпера, за веригите, за хронометъра, за превръзката на очите.

Себастиан се замисли за превръзката. Какъв беше смисълът? Жертвите вече бяха видели убиеца, бяха общували в продължение на няколко часа. Защо тогава да не го виждат по време на самия изпит? Струваше си да се проучи.

— Кемперът. — Ваня върна лентата. — Можеш ли да ми кажеш още нещо за него?

— Просто кемпер. Видях го само отстрани. Най-обикновен кемпер с червена лента отстрани.

Това беше нещо ново. Ново и важно за Били, на когото предстоеше да прегледа цял куп снимки.

— Оставяме те да си почиваш. — Ваня стана от стола, след като попита момичето дали може да си спомни още нещо, което би могло да им помогне в разследването, и в отговор получи слабо поклащане на главата. — Благодаря, че ни изтърпя. Беше важно за нас.

Ваня върна стола на място и кимна на родителите на излизане.

— Каза, че имал студент — чу се от леглото.

Ваня и Себастиан се заковаха на място.

— Студент ли?

— Говорехме за вниманието, което получихме след наградата, и той каза, че миналата есен един от студентите му спечелил стипендия за МТИ, а никой не обърнал внимание.

— Сигурна ли си за МТИ?

— Да.

— Миналата есен?

— Да.

Ваня не можа да скрие усмивката си.

Пробив. Истински пробив.

Колко ли студенти бяха спечелили стипендия за Масачузетския технологичен институт миналата есен? Едва ли много. Колко преподаватели може да са имали? Доста, но не безкрайно много. Стесниха кръга от хиляди заподозрени до може би десетина.

— Благодаря, наистина много ни помогна.

— Той я дрогира и я качи в колата — продума Ебба внезапно.

Може би си мислеше, че не знаят как осъществява отвличанията убиецът. От деликатност и към Ебба, и към родителите Ваня не беше повдигнала въпроса. Плачлив глас. Себастиан не знаеше какво са причинили на слъзните канали нараняванията на очите, но така или иначе белите превръзки щяха да попият всяка евентуална сълза.

— Не можах да я спася. Трябваше да я спася.

Родителите се завтекоха към дъщеря си. Сложиха длани на гърдите й, зашепнаха й утешително, че вината не е нейна, че не е можела да направи нищо, че не бива да мисли за това.

Нямаше да й помогне.

Себастиан наблюдаваше мълчаливо сцената, която се разиграваше около болничното легло.

Очите й щяха да заздравеят, беше млада, щеше да привикне към живота без зрение.

Вината и болката… това беше по-различно.

Той знаеше всичко за тези неща.

Да се очаква от теб да защитиш някого.

Да си обещаеш никога да не го предадеш, да го спасиш на всяка цена.

Да дойдеш в съзнание само за да научиш, че си се провалил. Че не си спазил обещанието си.

Това да те съпътства, докато си жив.

Да, вината беше нещо, за което той знаеше всичко.

Но каквото и да кажеше, не можеше да утеши малкото момиче в голямото легло.

Затова си отиде.

 

 

Да се мъчат да установят кой е дал стипендия на кого през последната година щеше да отнеме твърде много време, осъзна Били. Имаше твърде много учебни заведения, фондове и други институции, които даваха пари за образование. Трябваше да подхване проблема от другата страна. Едва ли чак толкова много шведи учеха в МТИ, поне така се надяваше.

Това, което сложи прът в колелото им, беше часовата разлика.

Шест часа.

В Стокхолм беше малко след обяд, което означаваше, че в Бостън е няколко минути след шест сутринта. Твърде рано, за да е дошъл на работа административният персонал, с който той трябваше да се свърже.

Но Били се подготви за разговора или разговорите, поне доколкото можеше. Отвори сайта на университета и пробва всички линкове с надпис people и offices, докато не състави списък с петима души, които — след като прочете титлите и професионалните им задължения — прецени, че биха могли да му помогнат или поне да го насочат в правилна посока.

След това му оставаше единствено да чака.

Той отиде да вземе третото кафе за деня и докато гледаше как чашата се пълни, си помисли, че трябва да си намира занимания, за да не се насочва съзнанието му към предишната вечер. За късмет, като се върна на бюрото си, видя, че е получил имейл от Пътна администрация. Данни, потребителско име и парола за достъп до снимките от станциите за тол такси. Били се логна и намери точната дата. Помисли за момент дали знае някакви часови рамки, в които да ограничи търсенето. Реши да започне от петък, деня на отвличането на Сара и Ебба, и от най-близката станция до Сундбюберг, където са се срещнали. Надяваше се да може да ограничи търсенето до регистрирани в чужбина превозни средства, но снимките не бяха категоризирани според подобен критерий, тъй че такава възможност нямаше. Нито по тип превозно средство. След два часа вече беше прегледал стотици снимки. Бяха минали два кемпера. И двата регистрирани в Швеция. Той осъзна, че ще е невъзможно сам да прегледа неколкодневния материал от всичките осемнайсет станции. Трябваха му помощници. Особено при съществуващата възможност извършителят да е карал около Стокхолм, да е избягвал станциите за тол такси или да е минавал нощно време, когато не се плащаше и съответно човек не се регистрираше. Като се имаше предвид колко обмислено и интелигентно беше действал досега, рискът беше реален. А в такъв случай Били само си губеше времето.

Той се протегна и погледна часовника. Два и петнайсет. Осем и петнайсет в Бостън. Струваше си да опита.

Извади списъка с имената и номерата, който беше съставил по-рано, хвана телефона и набра първия. Няколко сигнала свободно. Никакъв отговор. Били затвори и пробва следващия. Каролин Бърнстейн вдигна веднага. Той обясни кой е и за какво се обажда. Имали ли са стипендианти от Швеция миналата есен и дали могат да му дадат имената им? Каролин му обясни, че не се е свързал с когото трябва, но му даде името на човека, на когото трябва да се обади, и обеща да го свърже. Били благодари и после от другата страна стана тихо.

Твърде тихо за твърде дълго време.

Не го свързаха, затвориха му.

Той въздъхна и пак се обади на Каролин да каже, че нещо се е объркало. Каролин помоли за извинение и опита пак. Този път се чуха сигнали. Много. После телефонен секретар, който съобщи, че служителят с номер 3449 е в почивка и ще се върне на работа чак в четвъртък. Ако е спешно, посочваха друг номер. Били си го записа, понеже не беше в списъка, затвори, пак набра. Никакъв отговор. Вбесен, захвърли слушалката и се отпусна на стола. Да му се не види, толкова ли е трудно да се свържеш с някого, който да ти помогне?! Тъкмо се протягаше към телефона, за да продължи с имената от краткия си списък, когато той иззвъня.

Мю.

Не сега. В никакъв случай.

Той спря звука, но го остави да звъни. Уж че просто не си е бил в кабинета и е пропуснал обаждането й. Стана и отиде до тоалетна, за да не вижда светещия дисплей, който тихо глождеше нечистата му съвест.

Като се върна, видя, че му е оставила съобщение. Не смяташе да го изслуша. Вместо това набра третия номер в МТИ. Кейти Барнет вдигна след втория сигнал и като чу молбата му, весело отговори, че да, разбира се, че може да му помогне. Говорил ли е с Кенет? Били попита да не би Кенет да е служителят с номер 3449, защото в такъв случай той щял да се върне чак в четвъртък. Да, за този Кенет говорела Кейти. Били даде да се разбере колко бързат. Кейти разбирала, затова обеща да се опита да му помогне. Нека й даде номера си и щяла да му се обади веднага щом проучи въпроса. Били й го даде без особена надежда някога отново да я чуе, но за негова изненада не бяха минали и десет минути, когато на дисплея светна чуждестранен номер. Кейти се обаждаше, а това, което каза, беше музика за вече доста уморените му уши:

— Имаме само един студент от Швеция на стипендия.

 

 

— Оливия Юнсон. — Били залепи на бялата дъска в стаята снимката на кестенява млада жена с кафяви очи. — Учила Медицински технологии в КТУ до миналата година, когато получила двугодишна стипендия от фондация „Швеция-Америка“, за да продължи обучението си в МТИ.

— Сигурни ли сме, че е тя? — попита Торкел.

— Напълно, тя е единствената шведска стипендиантка там в момента и е започнала миналата есен.

Торкел кимна и видя как всички останали се поизправиха на столовете. Сега вече не преповтаряха едни и същи факти.

Сега имаха следа.

Сега започваше ловът.

Били се завъртя и взе от масата още една папка със снимки.

— Това са преподавателите й в КТУ — обясни, докато залепяше снимките на дъската. Трима мъже на средна възраст. — Оке Скуг, професор по медицински технологии, Кристиан Саурунас и Мохамед Ел Файед, доценти.

Всички се наведоха и се вгледаха в тримата мъже.

Скуг и Саурунас изглеждаха петдесетинагодишни. Скуг имаше брада, но не и очила. Саурунас — очила, но не и брада.

Третият, Ел Файед, нямаше вид да е навършил и четирийсет и — вярно — имаше брада, но и значително по-мургава кожа и черти на лицето, които заедно с името насочваха към близкоизточен произход.

— Скуг и Саурунас повече отговарят на описанието — посочи Урсула очевидното.

— Не ми се щеше да изключвам Ел Файед, но да, така е — съгласи се Били.

— И само Оливия учи, или е учила, в МТИ? — попита Ваня, сякаш за да се увери окончателно, че са на правилна следа, че не си губят времето.

— Единствената шведка през последните три години — кимна Били. — Поне от МТИ така твърдят, а май все пак са проверили.

Торкел се намеси, също на мнение, че трябва да проверят новата следа най-обективно и да се опитат да намерят евентуални слабости, за да си спестят разочарование по-късно.

— Възможно е студентът, когото е споменал извършителят, да е бил там по-рано. Преди няколко години.

— Според Ебба казал „миналата есен“ — възрази Ваня веднага. — Може да е само тази есен, която мина, или предишната, нали така?

— Ако е запомнила правилно — вметна Урсула скептично.

— Има изключително око за детайлите, не мислиш ли? — обърна се Ваня към Себастиан и той кимна утвърдително.

— Споменал го, когато разговорът се завъртял около общественото внимание към блога на момичетата. Малко е вероятно да се връща години назад.

— Може обаче да става дума за Оливия, но нашият човек да й е бил учител преди години — предложи Били. — Да са поддържали контакт или пък да я е следял…

— Казал е „мой студент“, ако бяха минали години, нямаше ли да каже „бивш студент“?

— Ще възложа на някого да провери учителите на Оливия и преди КТУ — реши Торкел.

Ваня се облегна назад и пак се взря в снимките на тримата мъже на дъската.

— Колко време е учила в КТУ, преди да замине за Бостън? — попита.

— Две години.

— Само трима души ли са й преподавали за тези две години? — учуди се Ваня и тонът й показа, че не й се вярва.

— Не, ходила е на над петнайсет курса с петнайсет различни преподаватели — потвърди Били. — Но тези тримата са единствените, които са я следели редовно от самото начало.

— Ще започнем с тях — сложи Торкел край на дискусията. — Добра работа, Били.

— Каква е следващата стъпка? Как ще разпределим работата? — Ваня бързаше да се заеме.

— Били ще се погрижи Хелсингборг, Улрисехамн и китайският ресторант да получат тези снимки. Може някой да ги разпознае — посочи Торкел снимките на тримата мъже и Били кимна.

— Значи ще ни трябват хора, които да преглеждат снимките от станциите за тол таксите. Получихме достъп до тях сутринта.

— Аз ще се погрижа — обеща Торкел и после се обърна към Ваня. — Вие със Себастиан ще се заемете с тези тримата. Аз ще съм свързващото звено.

С тези думи оперативката приключи. Всички се изправиха.

— Да знаете, че съм в съдебна медицина, ако ви потрябвам — подхвърли Урсула, събра си нещата и излезе от стаята заедно с Били.

— Само да се отбия до тоалетната и тръгваме — усмихна се Себастиан на Ваня, която кимна хладно в отговор.

— Извинявай, че пак те насадих с него — прошепна й Торкел, след като вратата се затвори зад Себастиан. — Но той не става за нито една от другите задачи.

— Няма нищо.

— Сигурна ли си?

— Да.

Торкел спря и я изгледа. Откакто вчера следобед изчезна за няколко часа, тя не приличаше на себе си. Така и не му каза къде е била. До края на деня беше леко разсеяна. Той реши, че ще е по-разумно да не оставя нещата така:

— Има нещо, не съм сляп.

Ваня извърна поглед, насочи го към прозореца, все едно имаше нужда да обмисли как да се изрази. Торкел чакаше търпеливо.

— Понякога нямаш ли чувство, че за нас няма друг живот от това тук? — Тя разпери ръце в жест, който обхвана цялата стая.

Торкел се сепна. Беше очаквал да каже нещо за работата или семейството, да се оплаче от Себастиан, тъй като в момента той влизаше и в двете категории, но не, това беше по-обхватно, отколкото бе предполагал.

— Нямам нищо друго — продължи тя, без да чака отговор. — Сега го осъзнах и трябва да си намеря нещо.

Торкел кимна. Разбираше я. Може би по-добре, отколкото тя предполагаше. Него също понякога го спохождаха подобни мисли. Какво ли имаше и той извън работата, освен бивша съпруга, която скоро щеше да се омъжи за друг, и две дъщери, които се справяха и без него? Почти нищо.

— Ако имаш нужда от малко почивка, за да решиш какво да правиш… — Той замълча и размаха пръст, за да подчертае следващите си думи. — Освен работата. Не вместо нея. Ако имаш нужда от малко почивка, за да решиш какво да правиш освен работата, ще ти я дам. Но ти си твърде добра, за да напуснеш.

Ваня кимна — личеше си, че е чула думите му, но те не са променили нищо.

— И наистина ще ни липсваш. — Торкел направи последната крачка и застана плътно до нея. — Ще липсваш на мен.

Ваня пак кимна и се отпусна някак съвсем естествено в разтворените му обятия.

— Благодаря ти — промълви тя в ръцете му след няколко секунди.

Торкел я пусна и му се стори, че вижда сълзи в очите й. Предположи, че тя не иска да плаче в негово присъствие.

— А сега изчезвай — усмихна й се.

Тя пак кимна леко, обърна се и си отиде.