Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (72)

Воят на сирените отекваше между каменните здания. Били караше бясно, но този път на Торкел не му се струваше достатъчно бързо. Надяваше се да стигнат навреме. По полицейската радиостанция дейността беше трескава. Преплитаха се гласове и нареждания. Сякаш цялата полиция на Стокхолм се беше втурнала към „Уотърфронт“. Първият патрул скоро щеше да пристигне, но засега никой не беше успял да се свърже с някого от организаторите на събитието и евакуацията дори не беше започнала. Женски глас ги информира, че са открили рецепциониста на хотела, който обещал да им помогне да намерят някого от организаторите. Торкел се беше опитал да се свърже с някой от „Сепо“, Службата за национална сигурност, тъй като министрите трябваше да имат охрана за вечерта, но както винаги със „Сепо“ беше трудно да намериш точния човек, особено пък по това време на денонощието. Службата за национална сигурност явно предотвратяваше атентати само в работно време, помисли си Торкел ядосано. Сапьорите пътуваха към хотела, но щяха да се забавят поне още десет минути — връщаха се от Солна след фалшив сигнал. Торкел ставаше все по-напрегнат. Минутите течаха, а все още дори не бяха започнали евакуация на залата. Ако теорията им беше вярна, се намираха на прага на потенциална катастрофа. Знаеха, че Лагергрен умее да прави бомби със закъснител, а за да постигне максимален ефект, вероятно се е погрижил устройството да се взриви по време на встъпителната реч на министъра.

По програма тя щеше да започне в седем и десет.

Значи беше крайно време да изведат хората.

Най-сетне дойде потвърждението, че кола 67 е пристигнала. Торкел взе радиостанцията и лично даде заповед:

— Изведете ги, изведете всички незабавно. Идваме след минута-две.

Били се прехвърли в насрещното платно и даде газ до дупка. Воят на двигателя почти заглуши сирените. Минаха „Булиндерш план“ и видяха „Кларабершвиадуктен“ и „Уотърфронт“ — стъкленото здание проблясваше като топаз от сините полицейски светлини. Но Торкел виждаше само влизащи полицаи, никой не излизаше навън.

— Дявол да го вземе, няма да успеем да измъкнем всички — изкрещя той ядно и по челото му изби пот.

Глъчката в залата беше заглъхнала и прошареният председател на Агенцията за пощите и телекомуникациите тъкмо се качваше на сцената; стигна до подиума и взе микрофона, за да поздрави всички с добре дошли. Преди да започне, той натисна едно копче на компютъра и изображението на стената зад него се промени. Логото на Агенцията за пощите и телекомуникациите изчезна и на негово място се появи голям надпис „ВИЗИЯ 2020“ над картата на Швеция. „Страната с най-развита мрежа в света“ пишеше с по-малки букви най-долу и ако се съдеше по аплодисментите, всички в залата бяха силно впечатлени.

Председателят тъкмо отвори уста, когато внезапно се вдигна врява и откъм входа се разнесоха авторитетни гласове. В първия момент Ваня не разбра какво става, но след това видя как в залата нахлуват униформени полицаи. Аплодисментите заглъхнаха.

— Налага се да евакуираме сградата — провикна се един от полицаите.

Всички се спогледаха, после се озърнаха, накрая се обърнаха към униформените, но малцина се изправиха.

— Вън, веднага! — изкрещя полицаят. — Има сигнал за бомба.

Сега вече страхът се разпространи като горски пожар, всички скочиха на крака и се насочиха възможно най-бързо към изходите.

Ваня се обърна към Юнатан:

— Ти излизай, аз идвам ей сега — кимна му и си проправи път през обърканото множество към един от полицаите, който вървеше към подиума, където председателят още стоеше неподвижно с микрофона в ръка.

Ваня настигна полицая и му показа документите си.

— Ваня Литнер, „Риксмурд“. Какво става?

— Получихме заповед да евакуираме сградата. От вас — добави полицаят и продължи да си проправя път към подиума.

Тя го изгледа стъписано и го последва.

— От „Риксмурд“ ли? — попита.

— Казаха, че можело да има бомба — обясни полицаят, скочи на сцената и отиде до подиума.

Взе микрофона от ръката на председателя.

— Както казахме, налага се да ви изведем от залата незабавно — прогърмя гласът му от тонколоните. — Възможно най-бързо, но без паника. Запазете спокойствие.

Врявата се усили и някой изпищя уплашено. Вратите бяха задръстени от хора, които се мъчеха да напуснат помещението. Ваня видя, че ще отнеме много време да изведат всички, и усети как пулсът й се учестява. Сигурно беше свързано с Лагергрен. Защо иначе ще участва „Риксмурд“? Ваня се огледа за Юнатан, но вече не го виждаше. Озърна се и забеляза два свободни аварийни изхода в дъното зад сцената.

— Използвайте и аварийните изходи! — извика тя решително и се опита да насочва хората към алтернативните изходи. — Кажете им да излизат и от там — изкрещя на полицая с микрофона и посочи.

Изведнъж забеляза Юнатан; той се мъчеше да я достигне в блъсканицата. От чаровната му усмивка не беше останало нищо, сега изглеждаше единствено разтревожен.

— Хайде, да се махаме оттук — чу го да се провиква.

Тя поклати глава:

— Ще остана да помагам. Ти върви. После ще ти се обадя.

Той стигна до нея и я хвана за ръка.

— Сигурна ли си?

— Да, трябва да изведем всички, ще им трябва помощ — отвърна тя и се загледа в хаоса наоколо.

— Добре, само се пази. — Той я целуна бързо по устата.

После кимна, пусна ръката й и се отдалечи.

Тя се загледа след него за момент, след което се обърна и продължи да насочва тълпата.