Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (34)

След посещението в болницата тя се движеше на автопилот, беше разсеяна и объркана.

След като отидоха при хамбара, където открили Ебба, и тя на практика не можа да свърши нищо полезно, Ваня реши да се прибере у дома. Обясни, че я боли глава, което не беше лъжа.

Той се беше опитал да се самоубие.

Бе предприел най-крайната възможна мярка. Колкото и да се мъчеше тя да прогони тази мисъл, това беше последица от нейното отношение. Това беше ужасната истина.

И никога нямаше да може да избяга от нея.

Почти й прилошаваше от тази мисъл.

Плъзна поглед из апартамента, който той й беше купил. Доказателствата колко много я е обичал — като собствена дъщеря — се виждаха навсякъде. В масата, която й подари по случай нанасянето в новия дом, в кухнята, която й помогна да ремонтира, по стените, които боядисаха заедно.

Тя го бе обичала толкова силно.

Беше се принудила да постави приятелите на второ място. Гаджетата също. Заради професията. С Ана цял живот имаха сложни отношения. Оставаше й само Валдемар. Единственият човек, с когото наистина беше близка.

Но това беше преди.

Сега бе сама.

Кой всъщност й оставаше? Почти никой. Но тя се нуждаеше от някого. Някой отдалечен и от семейството, и от работата. Някой, с когото да има друг вид отношения.

Някой нормален.

Някой, който да е неин.

Само неин.

Решението беше Юнатан. Скъсаха преди близо две години, при това мъчително и с много обрати. След това той й звъня няколко пъти.

Искал да се видят, да си поговорят, каза той.

Искал да се видят, да се поизчукат, чу тя.

Така че идеята далеч не беше добра, помисли си, докато вдигаше мобилния, но все пак намери номера му. Истината беше, че нямаше много други алтернативи.

— Ваня? — попита той с така познатия глух глас, който обаче в момента прозвуча по-изненадан от обикновено.

— Здравей, Юнатан. — Тя се постара да звучи весело. — Как си?

— Добре. Ти ми се обади… — заекна той, все така стъписан.

— Да, знам, че мина доста време…

— Така е. Ти как си?

— Ами, бива — отговори тя предпазливо.

Помълчаха за момент, докато тя се питаше точно колко тъпо по скалата от едно до десет е било решението й да се обади.

— Аха, окей, за нещо конкретно ли се обаждаш, или… — попита той накрая, като видя, че тя няма да поеме инициативата в разговора.

Ваня се поколеба. Да излъже, да забърбори празни приказки, да приключи разговора? Реши да бъде откровена, в крайна сметка за това му се беше обадила.

— Да, ами, всъщност не съм много добре. Имам малко главоболия със семейството — започна и усети, че това е добро въведение.

— Нещо с Валдемар ли? — попита той с тревога в гласа.

Почти беше забравила. Вярно, че Юнатан знаеше за рака на Валдемар. Тогава бяха заедно. Когато му откриха болестта. Белите дробове. Болестта на Валдемар, работата в „Риксмурд“, връзката с Юнатан — беше й дошло в повече. Най-лесно се беше оказало да прекрати връзката. Но те се харесваха взаимно. Валдемар и Юнатан. Дали това щеше да разстрои Юнатан? Не се беше замислила. Какво тогава да му каже? Започна отначало, така беше правилно.

— Донякъде. Излекуваха го от рака… Беше тежко. Още е тежко…

Тя пак замълча.

— Радвам се — каза Юнатан. — Поздрави го от мен.

— Да…

— Какво има тогава? Нещо друго ли е станало? — попита той с онзи съпричастен тон, който — спомни си тя сега — му идваше съвсем естествено.

Чувстваше, че няма да може да крие историята с Валдемар още дълго. Дори не беше сигурна дали още го иска. Но не можеше да го съобщи по телефона.

— Може ли да се видим? — предложи тихо.

Той не отговори веднага. Тя тъкмо отвори уста да каже, че идеята е лоша, че той може да я забрави и да затвори, когато той отговори:

— В момента е малко сложно. Със Сусана тъкмо се събрахме отново и знаеш отношението й към теб…

За момент Ваня забрави собствените си проблеми. Нима пак се е хванал със Сусана? Приятелката, която някога заряза, за да тръгне с Ваня. Това вече беше новина.

— О! — въздъхна. — И пак ли е ревнива като едно време?

— Сигурно ти се струва странно, че сме се събрали? — продължи той леко шеговито, без да отговори на въпроса.

Не беше и необходимо. Ваня знаеше. Нямаше как да го нарече по друг начин освен „омраза“ — онова, което Сусана бе показала при малкото им срещи, и беше малко вероятно да й е минало. Според Сусана Ваня й беше откраднала гаджето, а такова нещо не може да мине безнаказано.

— Да, малко — отговори Ваня, макар че всъщност не беше никак изненадващо.

Юнатан никога не оставаше сам. Приключеше ли една връзка, правеше го само защото знаеше, че се задава друга. А ако той беше зарязаният, ставаше настоятелен на границата с натрапчив, за да се сдобрят. Изобщо не го биваше да се справя сам.

— Разкажи ми какво е станало — подкани я той.

— Не знам… Не искам да те занимавам — отвърна тя колебливо.

— Напротив, искаш, иначе нямаше да ми се обадиш.

Каквото и можеше да каже против Юнатан, той я познаваше добре.

Ваня си пое дълбоко въздух, погледът й се плъзна из апартамента. Отново видя Валдемар навсякъде.

— Валдемар се опита да се самоубие — продума накрая.

Разговаряха над половин час. Юнатан се държа прекрасно. Беше толкова хубаво да може да сподели болката си с човек, който наистина я слуша.

Ваня излезе на малкото си балконче да подиша чист въздух. Седна и се загледа към Фрихамнен. Беше започнало да се здрачава и големият бял ферибот отплаваше от пристана.

Тя и съжаляваше, и се радваше, че му се обади.

Съвсем ясно беше, че Юнатан още изпитва чувства към нея, и докато говориха, тя също внезапно усети, че той й липсва. За кратко беше вкусила един различен живот, в който вече не беше сама. Далеч от сенките.

Той предложи да се видят и макар тя да знаеше за Сусана и да нямаше каквото и да било желание да я предизвиква, в крайна сметка прие.

Обясняваше го с обърканото си състояние.

Но то не обясняваше защо е толкова щастлива, че ще го види.

Истинска щастлива.