Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (47)

Хенинг Линд закъсняваше.

Вината не беше негова, но едва ли на колегите на „Беквеген“ щеше да им пука. Той натисна газта още по-здраво и сви към Хегерщен. Колко оставаше? Пет минути? Максимум десет. Понамали скоростта и зачака бързият поток коли в насрещното движение да спре, за да може да завие наляво по „Шилабершвеген“. На кръстовището имаше бензиностанция с магазин „7-Илевън“. За секунда се поколеба дали да не се отбие за кафе и нещо за хапване — чакаха го дълги часове в колата, но в крайна сметка се отказа, не искаше да закъснява още повече.

Най-после успя да вземе завоя и след едва трийсетина метра сви надясно и излезе на „Беквеген“. Сега оставаше само да намери номер 43. Едва ли щеше да му отнеме много време.

Оказа се прав. След две минути спря пред доста невзрачна жълто-бежова четириетажна сграда, която беше част от редицата вдясно от него, и слезе от колата. Огледа се и веднага забеляза колегите, които седяха в син пасат, паркиран край ниския плет по-надолу по улицата. Вдигна ръка за поздрав и се насочи към тях. Жената на предната седалка, която като че ли се казваше Ая или Айра, или нещо подобно, свали прозореца, когато той приближи.

— Закъсняваш — каза тя вместо поздрав.

— Знам, сори — отвърна Хенинг и реши дори да не се опитва да обясни или да защити късната си поява. — Как върви при вас? — попита вместо това.

— Засега нищо. Паркомястото му е в двора, така че трябва да мине ей там, между плетовете. — Тя посочи една дупка в растителността, през която изчезваше асфалтирана алея. — Апартаментът му е на третия етаж.

Хенинг хвърли едно око към по-тясната страна на сградата. Два големи прозореца на фасадата и един в ъгъла. Всичките с пуснати щори.

— И трите ли са негови?

— Да.

С тези думи тя завъртя ключа и потегли, като вдигна прозореца. Хенинг се загледа след отдалечаващата се кола и после се върна при своята. Реши да я премести, за да вижда паркинга, прозореца и входа, без да се налага да използва огледалата.

След това се подготви за дългото чакане. Колегите му поне бяха двама. Малко компания, някой, с когото да си приказваш. Той въздъхна и се отпусна на седалката. Съжали, че не си взе кафе. Още пет минути, с какво щеше да навреди?

Срещу него се зададе кола.

Червено „Волво С60“.

Нямаше ли червено волво точно човекът, когото трябваше да следят? Хенинг взе тънката папка от съседната седалка и я отвори. Точно така, червено С60 2007 година с регистрационен номер GVL665.

Когато Хенинг пак вдигна очи, червеният автомобил вече беше свил по алеята срещу него и се беше скрил зад живите плетове. Беше пропуснал номера.

Хенинг забрави и за кафето, и за самотното чакане. Колата се беше скрила от поглед и за миг той се поколеба дали да не слезе и да приближи, за да може да я идентифицира със сигурност. Просто някакво си червено волво не означаваше нищо.

Но в най-лошия случай щеше да се разкрие.

И заподозреният можеше пак да избяга.

Остана на място.

Видя как брадат мъж на около четирийсет и пет години с голяма раница на гърба и по една чанта във всяка ръка върви от паркинга към входа, пуска едната чанта, въвежда код и влиза.

Хенинг се наведе напред. Впи очи в прозорците на третия етаж. Колко време му трябваше да се качи догоре? В сградата имаше ли асансьор? Мъжът носеше доста багаж. Мислите му бяха прекъснати от вдигането на щорите и отварянето на единия прозорец.

Това беше апартаментът.

Време беше да се обади на „Риксмурд“.