Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (19)

— Торкел.

Той вдигна очи от недоядената си изстинала вечеря, която дори не беше успял да сипе в чиния, а лапаше направо от тарелката. Кюфтета, варени картофи и кафяв сос, но единственото, което имаше някакъв вкус, беше сладкото от червени боровинки — той намери един буркан в хладилника. Ева Флорен вървеше към него.

— Получихме обаждане…

Торкел усети, че обаждането е било специално. Тъй като не бяха получили едно обаждане. Получаваха по едно обаждане на всеки петнайсет секунди през последния час. Общо взето, започнаха да звънят веднага след пресконференцията и оттогава не бяха спирали.

На всеки ъгъл забелязваха мистериозни мъже, които изглеждали „като журналист“. Наблюдаваха автомобили пред училища — всички училища, не само „Хилдинг“. Чуваха писъци от запустели сгради, а някои пък смятаха, че съседите се държат особено напоследък. Мнозина бяха убедени, че са виждали Мирослав Петрович във вторник. На различни места с няколко различни мъже (изненадващо много хора го бяха видели и в сряда, въпреки че тогава вече е бил мъртъв).

Същото беше и с Патрисия Андрен. Само че за нея твърденията стигаха още по-далеч. Убийството беше извършено по-назад във времето, а в много случаи паметта беше стока с къс краен срок.

Допълнителният персонал, който се състоеше основно от обикновени полицаи и по някой и друг младши полицай, изслушваше всеки, водеше си бележки и предаваше информацията на експертна група, която на свой ред я анализираше и сортираше по степен на спешност. Ева Флорен беше начело на експертната група.

Сега тя придърпа един стол и седна срещу Торкел.

— Получихме информация къде може би са обядвали Петрович и Като.

Торкел преглътна твърде сухите кюфтета и я погледна с интерес:

— Надеждна?

— Две от сервитьорките и един клиент — кимна Ева. — Съобщават едно и също място и час независимо едни от други. Петрович и още един.

Тя подаде листче на Торкел, който се вгледа в него.

— Имаш малко сос ей там — обади се Ева и Торкел я погледна.

Тя сочеше ъгълчето на устата си. Торкел леко се избърса с опакото на ръката.

— От другата страна — поясни Ева и Торкел за по-сигурно изтри и двете страни с палец и показалец.

— Да изпратя ли някого, или сами ще се заемете?

Той остави листчето и помисли за момент. Съжаляваше, че отпрати Били и Ваня. Нуждаеше се поне от единия от тях. Себастиан и Урсула трудно можеха да минат за „дриймтийм“, а да изпрати един от двама им самичък далеч не беше оптималното решение. За Себастиан беше немислимо. Урсула вероятно щеше да се справи, но при разпитите на свидетели не беше в стихията си. Той обмисли идеята лично да придружи Урсула, но я отхвърли. Не биваше да напуска управлението. Не сега. Не и броени часове, след като разследването потръгна. Не искаше обаче и да изпраща местните дарования, които изобщо не познаваше.

— Ние ще се заемем — реши той и побутна тарелката. — Благодаря ти.

Изправиха се заедно. Ева излезе от трапезарията и се върна при звънящите телефони на горния етаж. Торкел остана, допи водата от чашата си, отиде да изхвърли тарелката, остави другите съдове в миялната и се отправи към тяхната стая.

При влизането му Себастиан откъсна очи от докладите и другите документи от разследването, разпръснати пред него.

— Имам нещо, което може да мине за профил на извършителя — похвали се той и се облегна назад. — Доста схематичен, но все пак.

— Ще трябва да почака. Имам задача за теб.