Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (60)

Торкел му звънна час след като статията и интервюто излязоха в интернет. Възмутената Русмари Фредриксон му се обадила, явно силно разлютена от голямото заглавие: „Така гледа полицията на Риалити убиеца“, и от малкото: „Себастиан Бергман: «Този човек е идиот».“

Себастиан се защити с обяснението, че не той е измислил заглавията, но в отговор Торкел прочете на глас части от текста, като подбра няколко от по-агресивните цитати, които граничеха със злословия. Себастиан се опита да го обърне на шега. Ако шефката е възмутена, какво остава за убиеца.

Искаха да го разтърсят. Да го извадят от равновесие.

Това беше планът.

А той изискваше усилия.

Торкел не прие аргумента му. Бяха се разбрали Себастиан да се контролира, да бъде дисциплиниран и да се представи като достоен противник, а не като невъздържан гадняр. Себастиан отвърна, че Торкел досега би трябвало да го е опознал достатъчно добре, та да знае, че той не се контролира, а и вече беше късно да си връщат думите назад. Всичко беше публикувано, но той обеща да поеме отговорността, ако Торкел има проблеми.

— Хубаво — сопна се Торкел. — Русмари иска да види и двама ни още утре сутрин и чака обяснение.

След разговора Себастиан отиде до едно от заведенията на „Стургатан“ и си поръча салата с риба тон. Не беше кой знае колко гладен, но чувстваше, че има нужда от малко свеж въздух и някой и друг залък.

На връщане завари някого да чака пред входната врата.

Ана Ериксон.

За секунда помисли дали да не опита да й се изплъзне, но тя вече го беше забелязала, когато се показа иззад ъгъла. Той се застави да продължи спокойно към нея, макар да вреше и кипеше. Когато приближи, видя, че изглежда съсипана. Явно пак беше станало нещо.

— Какво правиш тук? — попита той и положи усилия да звучи любезно.

— Валдемар ме напусна — изгледа го тя мрачно и осъдително. — Ти си виновен — добави гневно и не можа да скрие сълзите.

Себастиан я гледаше с досада. Все някой друг й беше виновен.

— Защо пък аз? — Вече не му пукаше дали ще звучи любезно.

— Ако ти не беше цъфнал, това нямаше да стане.

— Ако не я беше лъгала цял живот, това нямаше да стане — отсече той.

— Правех го за нейно добро. Много добре знаеш — отвърна Ана изнурено.

Бореше се да удържи сълзите. Себастиан си помисли, че сигурно е изтощена. Непрекъснато да се налага да защитава едно решение, за което би трябвало отдавна да е осъзнала, че е незащитимо. Нещо в това я караше да прилича повече на човешко същество и за първи път той почувства, че биха могли да се разберат.

— Никога не съм искал да ти я отнема — започна предпазливо. — Просто исках да изградя връзка със собствената си дъщеря. Нищо друго.

Тя го гледаше онемяла, клатеше глава почти безнадеждно.

— Успех. Валдемар си въобразява, че може да си я върне, ако се дистанцира от мен. Готов е на всичко за нея.

Себастиан усети как внезапно вътрешностите му замръзнаха.

— Така ли ти каза? — заекна.

— Напусна ме, за да си я върне. Схващаш ли? И ти ще я изгубиш, както и аз.

Една сълза се спусна по бузата й и тя я избърса раздразнено с ръкава на якето. Себастиан мълчеше и я гледаше. Жената срещу него вече не беше съперник. Вече беше загубила всичко. Важното сега беше да не поеме и той по същия път.

Покани я в жилището си. Не можеха да стоят на улицата. Захладняваше, освен това искаше да чуе подробности. Какъв е планът на Валдемар? Какви са отношенията между него и Ваня?

Влязоха и Ана си свали якето, като се оглеждаше наоколо.

— Не знаех, че живееш така нашироко.

— За двама души с общо дете не знаем кой знае какво един за друг — опита се да се усмихне той.

Ана също сви устни. Сигурно по-скоро от умора, но все пак… Той я покани в кухнята и й предложи чаша чай. Тя прие и седна край масата.

— Валдемар знае ли за мен? — попита той любопитно и сложи тенджерка на котлона.

— Не съм му казвала. Но е само въпрос на време да научи.

Права беше. Ваня щеше да му каже. Никога не би продължила лъжите. Тя беше безкрайно честна. Качество, което не беше наследила от биологичните си родители.

— И сега той при нея ли е? — продължи Себастиан, твърдо решен да изкопчи възможно най-много информация за възникналата ситуация.

За да бие Валдемар, трябваше да е осведомен, това беше ключът към успеха.

— Не знам. Каза, че ще отиде при нея. — Тя сведе очи към масата. — Бесен ми е.

Тя се протегна към ролката кухненска хартия на масата, откъсна едно парче и с бързо движение си изтри очите и се изсекна. Себастиан я съжаляваше.

— Изглежда, всички са ни бесни — рече.

— Наистина.

— Но може би имат основание. Може би сме си го заслужили — продължи той замислено.

Ана поклати глава:

— Не мисля, че съм го заслужила.

Той реши да пропусне това изказване покрай ушите си. Тя никога нямаше да поеме каквато и да е отговорност за станалото, осъзна той. Беше се заровила толкова надълбоко в лъжи и оправдания, че вече нямаше измъкване. Щеше да е твърде болезнено. Да признае всичките си грешки би я смазало. Затова и двамата замълчаха. Себастиан усети, че тя няма да може да му помогне с допълнителна информация за Валдемар. Вече не знаеше нищо. Нямаше нищо. Затова беше свалила гарда и сега седеше в кухнята му. Той стоеше прав, облегнат на плота, и я гледаше. С изненада си помисли, че намира присъствието й за съвсем естествено.

— Никога няма да забравя как се появи след всички тези години — продума тя, внезапно безсилна.

Себастиан предположи, че се е върнала мислено назад във времето, опитала се е да намери момента, в който всичко е започнало да се обърква, когато е загубила контрол.

— Просто се появи на прага.

— Само исках да знам дали е вярно. Дали е моя. Толкова ли е чудно?

Ана вдигна очи към него, вече не си правеше труда да бърше сълзите.

— Просто се борех да не се разпадне всичко — промълви тя. — Но не се получи.

Себастиан наля една чаша гореща вода, пусна торбичка чай и й я подаде. На себе си не направи, но седна до нея.

Седяха заедно.

В неговата кухня.

Двамата души, които Ваня отритна.

Инстинктът се пробуди внезапно. Детински и глупав. Идиотски. Но толкова забранен, че го привличаше.

Искаше да спи с Ана.

Щеше да покаже на Валдемар. Щом той отнемаше нещо, което принадлежеше на Себастиан, Себастиан щеше да отнеме нещо негово. Не нещо, което той искаше да задържи, но по-добре от нищо. Наведе се към нея.

— Ана — започна и почака тя да го погледне в очите. — Знам, че сега ти е тежко, но се радвам, че дойде при мен, че си поговорихме.

Тя кимна:

— Аз също.

— Ако не работим един срещу друг, бихме могли да разрешим ситуацията — прошепна той пламенно.

Лъжа, разбира се. Ваня никога нямаше да прости на майка си и той нямаше намерение да се съюзява с нея, но Ана само кимна, искаше да повярва на лъжата, че решение има. Себастиан се протегна и предпазливо я хвана за ръка. Тя се дръпна, но не отхвърлящо, по-скоро предпазливо. Той не се отказа и тя му позволи да я докосне. Той се взря дълбоко в очите й. Сълзите бяха изсъхнали, но мъката и отчаянието не изчезваха.

Той нямаше търпение. Жените като Ана обикновено се отдаваха изцяло. Сексът, чиято основна функция е да забравиш колко си самотен, често се оказваше особено страстен.

Безумно възбуждащ, поне на едно ниво.

Невероятно глупав на друго.

Но невъзможен за отказване.

Той се наведе по-близо към нея. Не беше сигурен дали не избързва, дали първо да не каже още нещо, което тя искаше и имаше нужда да чуе? Но му се стори, че тя разтваря устни едва доловимо, вероятно съвсем неволно, и прехвърля тежестта си няколко сантиметра към него. Той не проговори, сложи една ръка над лакътя й и се наведе. Устните им се срещнаха. Усети как дишането й се учестява. Тя отвори уста и пое езика му. Посрещна го със своя. Той чувстваше желанието й, макар тя да се мъчеше да го удържи. Себастиан я изправи на крака и се притисна към нея. Тя го погали по гърба и леко ухапа устната му, като изстена тихо. Той пъхна ръце под блузата й. Плъзна ги по голия й гръб. Едната ръка се вдигна към сутиена, другата се спусна към кръста. Той усети как ръцете й се преместиха на гърдите му. Също толкова търсещи, колкото и неговите; ако не и повече. С едната тя започна да разкопчава колана му, докато с другата го опипваше през панталона.

Никой нямаше да научи за това.

Това беше последната му мисъл, преди да се свлекат на кухненския под.

Никой нямаше да научи за това.