Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (4)

Обикновено, когато близо двеста ученици тичаха по коридора с шкафчетата, нивото на шума беше съвсем различно. Но миналия четвъртък започна лятната ваканция и сега Лисе-Лоте Гонзалес беше сама в притихналото училище. През седмиците преди завършването се беше натрупала доста административна работа и тя взе решение да прекара колкото време е необходимо в опити да навакса, за да може после да си почива с чиста съвест. Вчера прекара в кабинета едва няколко часа, след това хубавото време я подмами навън, но днес беше твърдо решена да остане поне до четири.

И без това не й пречеше да отложи ваканцията със седмица-две. Беше приятно да работи съсредоточено, без да звънят телефони, да я прекъсват колеги и имейлът й да се пълни с писма.

Към два часа реши, че е заслужила кратка пауза. Отиде в пустата учителска стая, включи електрическата кана и си направи чаша нескафе. Затършува из шкафовете под плота и намери кутия стари бадемови бисквити. Щяха да свършат работа.

След като си изпи кафето, реши да се поразтъпче. Обичаше да обикаля из наскоро ремонтираните помещения в своето училище.

Така мислеше за него.

Като за „моето училище“.

Което, разбира се, не беше вярно. Училище „Хилдинг“ беше най-новата институция за ученици от шести до девети клас на образователния концерн „Донергруп“.

Вървеше им.

Много ученици, добра репутация, компетентни учители, а и на националното оценяване се представиха доста над средното равнище. Затова и Лисе-Лоте и за миг не се тревожеше, че ръководството на концерна може да съжали, че я е назначило за директор.

Тя зави зад ъгъла и излезе в коридора, където се помещаваха кабинетите по естествени науки. Лисе-Лоте се спря. Една от лъскавите бели врати — които, колкото и да е невероятно, бяха изкарали целия срок, без да ги надраска някой — беше притворена. Трябваше да стоят заключени, понеже в залите държаха химикали, киселини, газови бутилки и други и опасни и ценни предмети.

Понечи да бутне вратата и да заключи, но първо надникна вътре.

Какво беше това?

Тя отвори вратата широко. Да, правилно беше видяла. Вляво от дъската седеше човек, гол от кръста нагоре и с гръб към стаята.

— Извинете!

Никаква реакция. Лисе-Лоте пристъпи в стаята.

— Извинете, кой сте вие?

Все още никакъв отговор. Човекът сякаш изобщо не я чуваше. Дали не беше дрогиран? Ако се съдеше по позата му, или беше в безсъзнание, или поне дълбоко заспал.

Лисе-Лоте мина между чиновете, върху които столовете бяха старателно подредени и чакаха началото на следващата учебна година след осем седмици.

— Какво става? Чувате ли ме?

Сега видя, че е млад мъж. Мускулест. Татуиран. Но какво имаше на главата? Дали не беше шапка на джудже? Ами това на гърба му? Ако беше дрогиран или в безсъзнание, Лисе-Лоте се надяваше да не е използвал нещо от кабинета по химия. Нямаше да изглежда добре, ако някой от местните младежи е проникнал с взлом и се е дрогирал или отровил в нейното училище.

Лисе-Лоте пак се спря, притеснено сбърчила чело. Сега видя какво е това на гърба на мъжа.

Два листа.

Формат А4.

Пишеше нещо. Петна кръв на местата, на които хартията беше защипана върху голата кожа с големи телове от такер. Докато правеше последните крачки и се навеждаше да погледне лицето му, Лисе-Лоте предчувстваше най-лошото.

Дори празните очи да не й подскажеха, че младият мъж е мъртъв, малката кръгла дупка в челото не оставяше място за съмнение.