Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (43)

Вебер се метна в служебния автомобил и го пришпори през хаотичното стокхолмско движение. С всяка изминала година ставаше все по-лошо, но не само колите се увеличаваха. Някои улици се затваряха изцяло, други се стесняваха за сметка на разширяващите се велоалеи. Това беше политическо решение, което Вебер на теория подкрепяше, освен в малкото дни, в които му се налагаше да пътува с автомобил. По-добре в центъра изобщо да няма автомобили, мислеше си, освен когато той самият ги ползваше; тогава и той псуваше като — и по — другите участници в движението. Накрая не издържа и наруши закона — влезе в автобусното платно на „Кунгсгатан“, за да спечели време. Евтиният мобилен телефон, който получи в плика, беше оставен на празната седалка до него. От време на време го поглеждаше и се питаше дали постъпи правилно, като тръгна просто ей така, без да каже на никого в редакцията. Все пак си имаше работа със сериен убиец.

Човек, способен на всичко.

Но ако искаш да водиш в надпреварата, трябва да поемаш рискове. А и си беше обещал да бъде внимателен, да се откаже при най-малкия знак за опасност. Да запази хладнокръвие и да не се поддава на жаждата за приключения и вълнения. Твърде силният приток на адреналин често се оказваше причина за лоши решения.

Той си пое дълбоко дъх. Подмина „Стюреплан“; приближаваше. Сви към Кралската библиотека на „Хумлегордсгатан“. Леко навътре в парка красивата голяма светложълта сграда се виждаше сред лятно пременените дървета. Осъзна, че отдавна не е идвал тук. Сигурно поне от пет години. Интернет беше направил проучването на фактите по-лесно, но и до известна степен по-скучно. Но човек не може да застава на пътя на развитието, колкото и да му се иска. Наистина, можеше да му липсва времето, когато журналистът и вестникът бяха всемогъщи, когато всички новини, цялата информация излизаше от тях, с техния глас. Но в новото имаше нещо невероятно демократично, което Вебер ценеше високо. Информацията, комуникациите, новините вече не се контролираха от няколко семейства и това се вписваше добре в политическите му убеждения. Да, много неща бяха лоши, но имаше и много добри. Той искаше да вярва, че това дава по-правдива картина на човечеството и живота. Проблемът беше, че повечето хора просто търсеха информация, потвърждаваща онова, което си мислеха, че вече знаят, и загърбваха всичко останало. Интернет, също като самия живот, беше по-сложен, отколкото им се искаше на повечето хора.

Колкото и да се въртя, не можа да открие позволено място за паркиране. Жълтото каре край тротоара означаваше място за товарене, но той все пак успя да се вмъкне. В най-лошия случай щеше да му се наложи да се примири с глобата. Слезе от колата. Две широки чакълени алеи водеха до библиотеката. Отстрани и отзад се простираше Хумлегорден — голям, красив и оживен парк в лятната вечер, обграден от каменния град.

Той пое пеша. Евтиният мобилен телефон беше в ръката му. За всеки случай пак погледна есемеса, макар че вече го беше прочел десет пъти. Все така си пишеше:

При Кралската библиотека.

Каква беше следващата стъпка? Дали да прати съобщение, че е пристигнал, или да чака? Реши да чака и тръгна към широкото каменно стълбище, където бяха насядали доста хора да четат, пият вино или просто да се наслаждават на топлата лятна вечер. Точно когато стъпи на първото стъпало, мобилният телефон извибрира. Вебер спря. Есемес. Едва ли беше съвпадение, че пристигна точно в този момент.

Катон го наблюдаваше.

Следеше го.

Вебер пак се озърна, не можеше да се сдържи. Мисълта, че убиец стои някъде наблизо и го наблюдава, беше плашеща, но и странно вълнуваща. Усети как пулсът му се покачва. Цялото тяло се напрегна, докато с подозрение оглеждаше всеки минувач.

Бяха много.

Твърде много.

Да не говорим колко души можеха да гледат. И от парка, и от околните улици. Катон беше подбрал мястото добре.

Той вдигна мобилния и прочете новото съобщение.

Добре. Слушкате.

Това пишеше. Нищо повече. Вебер се върна на чакълената алея и се спря. Щом Катон го виждаше, по-добре да изглежда спокоен. Всичко друго би могло да го подплаши. Помъчи се да успокои ускорения си пулс с няколко дълбоки вдишвания. Донякъде се получи. Дали да отговори на съобщението? Струваше му се напълно излишно — Катон го наблюдаваше и той взимаше решенията. Освен това на чисто морално ниво му се струваше по-лесно да чака и да следва инструкциите, отколкото да съучастничи. Или пък Катон очакваше диалог? Вебер да покаже активен интерес?

Като по поръчка пристигна нов есемес:

При детската площадка в другия край. Без обиколни пътища.

Той се завъртя, сви край ъгъла на сградата и след миг голямата библиотека остана отляво, а целият „Хумлегорден“ с обширните морави и могъщите широколистни дървета се простря пред него. Чакълената пътека се виеше на север към средата на парка — при фонтана се сливаха няколко алеи. Катон разполагаше с безброй места, от които да го наблюдава. Можеше да е всеки един от хората, които се движеха около него. Или пък вървеше по тротоара на някоя от улиците покрай парка. Безпокойството му беше преминало в любопитство. Забърза крачка и скоро стигна фонтана. Размина се с хванати за ръце влюбена двойка и продължи напред. Сред дърветата различи детската площадка. Няколко ниски дървени къщички, пясъчници, пързалки и люлки. Той се спря пред входа. Имаше доста деца, въпреки че наближаваше седем часът; веселите викове от игрите им се примесваха с по някой и друг хленч от умора и с бръмченето на автомобилите по „Карлавеген“. Преди няколко години бе идвал тук — тогава излизаше с една самотна майка. Тя го доведе насила и му се наложи да стои при люлките, да играе и да се прави на татко. Момченцето й беше добро, но тя искаше още деца, а Вебер не търсеше това в живота. Нито един от двама им не желаеше да отстъпи и след година връзката им приключи. За миг той се замисли дали беше постъпил правилно.

Сега обаче имаше по-важна работа за вършене.

Мобилният в дясната му ръка извибрира. Пак есемес.

Вероятно с нови инструкции.

Продължете по „Карлавеген“. Завийте наляво. Вървете, докато не ви кажа.

Той пак се озърна. Хора навсякъде. По-нататък един мъж седеше на пейка. Дали не го беше виждал и преди? Не беше сигурен. Мобилният извибрира.

Какво чакате?

Да, какво чакаше? Може би да спре да се чувства като кукла на конци? Пак тръгна. Излезе на „Карлавеген“ и зави наляво по тротоара точно след парка. Продължи по него. Далеч напред виждаше червения светофар на следващото кръстовище. Смяташе да продължи право по „Карлавеген“, докато не получи следващия есемес. Нямаше какво друго да стори, освен да следва инструкциите на един сериен убиец.

Минаха петнайсет минути до следващото съобщение на Катон. Дълги петнайсет минути. Отначало той вървеше бързо, все напред по „Карлавеген“ до естественото му преминаване в „Бирйер Ярлсгатан“. Там се поколеба за секунда, но после продължи право напред. Когато подмина и „Уденгатан“, а Катон още не се обаждаше, започна да се притеснява. Колко още трябваше да продължи? Спря се и огледа околността. Коли и хора. Но нищо и никой, който да прави впечатление. Продължи. Ускори крачка, сякаш бързаше към следващия есемес. Към Руслагстул. При „Фреягатан“ получи това, което чакаше.

Вибрацията в ръката.

Адрес.

„Руслагсгатан“ 29

Това беше всичко.

Той знаеше къде е „Руслагсгатан“, но за всеки случай провери в „Гугъл Мапс“. Точно така. Вляво по „Фреягатан“ и следващата пресечка беше „Руслагсгатан“, само на няколко минути.

Отново усети напрежението. Адрес на къща. Не му харесваше, чувстваше се в по-голяма безопасност сред хора, видим. Не искаше да влиза някъде, където никой няма да го вижда.

Стигна до „Руслагсгатан“. Според телефона номер 29 трябваше да е само през няколко къщи от лявата страна. На ъгъла имаше магазин с големи сини и червени табели. Отиде дотам. Над магазина беше окачена мръсна табела с надпис „Руслагсгатан 27-41“. Почти стигна.

Следващата врата.

Къщата беше скрита зад увити в найлон строителни скелета. Изглежда извършваха някакъв ремонт или реконструкция. Той предпазливо приближи. Единственото движение идваше от найлона по скелето, който от време на време се полюшваше на слабия вятър. Той успя да намери входа под скелето — двойна стъклена врата с рамка от светла дървесина. Кръгла бяла лампа над вратата осветяваше номер 29. Той бутна вратата. Беше заключена. На залепено с тиксо листче от вътрешната страна беше изписано с големи букви: „Смяна на инсталацията 15 март — 15 август“.

Зад вратата стълбището беше пусто и тъмно, което вероятно се отнасяше за цялата сграда. Той се измъкна изпод скелето и вдигна очи към фасадата на безлюдната къща. Тихо и мирно. Погледна евтиния телефон. Надяваше се на нов есемес, който да му каже какво да прави сега, но все още нямаше нищо. Дали Катон чакаше нещо, или вече не го виждаше? Вебер направи няколко крачки по празното улично платно в опит да привлече вниманието. Нищо. Какво да прави? Реши да пробва пак с входната врата. Може би беше пропуснал нещо. Беше само на няколко крачки от нея, когато мобилният извибрира. Той се вцепени.

Катон се беше върнал.

Качете се на четвъртия етаж през отворения прозорец, и ще си получите интервюто.

Вътрешностите на Вебер замръзнаха. Вдигна очи към скелето и осъзна, че това има предвид Катон. Да се качи до апартамент на четвъртия етаж. Точно това си беше обещал да не прави. Да се остави да го подмамят на място без свидетели. Място, където убиецът може да го издебне. Същевременно обаче му беше трудно да устои на изкушението. Ако изобщо някога попаднеше на нещо ексклузивно, нещо, с което нито един конкурент не разполага, този ден беше настъпил.

Сензацията на сензациите.

Най-големият удар в кариерата му.

Но и най-опасното му хрумване. Пак извади мобилния.

„Откъде да знам, че не сте намислили нещо?“, написа и изпрати.

Отговорът пристигна бързо:

Няма как да знаете.

Вебер се вторачи в дисплея. Отговорът го разтревожи. Вече не беше опасно. Беше смъртоносно.

Мобилният пак извибрира:

Ако не искате, мога да се свържа с ваш конкурент. Има мнозина като вас.

Това реши въпроса. Вебер прибра телефона в джоба си и се улови за скелето с две ръце. Металният лост беше дебел и се оказа трудно да се хване както трябва. Все пак успя да се набере и да качи и двата си крака на първата площадка. За малко да падне, но с помощта на краката съумя да се изтласка нагоре и този път се хвана по-добре с дясната ръка. Възвърна си равновесието и баланса и се огледа. Стига само да успееше да стигне четирийсет сантиметра по-горе, щеше да се добере до метална плоскост, на която да стъпи. Качи единия крак и натисна, свали другата ръка и се отблъсна. Покатери се на плоскостта по корем и полежа така да си поеме дъх, преди да се изправи. Огледа се. Оттук нагоре беше много по-лесно. Имаше метални стълби до всеки етаж и дървени плочи, които служеха за под. Скелето се заклати леко под тежестта му, когато започна изкачването, но той бързо свикна.

Стигна втория етаж; редицата тъмни затворени прозорци бяха на височината на кръста му. Той надзърна през най-близкия. Апартаментът изглеждаше празен. Подът беше покрит с хартия, търкаляха се малко инструменти и това беше всичко. Той потисна тревогата и продължи нагоре. Колкото повече се изкачваше, толкова по-изолиран се чувстваше.

Стигна третия етаж. Редица затворени прозорци. Тъмни очи в сива фасада.

Никакъв живот. Пълна пустош.

Той си пое дълбоко дъх и продължи. Вече по-предпазливо. Главата и очите му скоро се показаха над ръба. Спря и се огледа. Пак същата картина. Фасадата, прозорците, найлонът, който се развяваше на вятъра. Няколко мръсни бели кофи, оставени недалеч. Над него имаше още един етаж, но този беше четвъртият. Той се покатери на тясната площадка; струваше му се направена надве-натри, скелето изскърца под тежестта му. Трябваше да се движи по-внимателно. Все още не виждаше нищо по-особено на този етаж спрямо долните, но Катон го беше изпратил именно тук. Отиде до най-близкия прозорец. Оказа се много прашен и му се наложи почти да долепи нос, за да види нещо. И тук кафява хартия покриваше пода на нещо, което приличаше на дневна; няколко кашона с тръби и все още опакована тоалетна чиния пред — вероятно — вратата на банята. Той продължи. Надникна в кухнята. Няколко използвани картонени чашки и кутии от готова храна на плота, но иначе също толкова празно, колкото в другите стаи. Вебер продължи. Напрежението не му позволяваше да стои на едно място. Следващият прозорец, следващият апартамент.

Когато стигна, се закова на място. Прозорецът зееше. Вярно, в долния ъгъл беше втикната сгъната хартия, но пролуката между прозореца и рамката беше очевидна. Той дръпна листчето и прозорецът се отвори. През него видя тъмен и пуст апартамент. Внезапно усети, че прекрачва границата.

Адреналинът и вълнението можеха да го водят доста далеч, но това вече беше друго. В този мрак животът му можеше да приключи. Това беше истината.

Не можеше обаче и просто да се откаже. Вече не, беше невъзможно. Отворът едновременно го плашеше и привличаше. Не предлагаше само заплаха, но и възможности. Възможности, от които той искаше и трябваше да се възползва. За които се беше борил. Не можеше да им обърне гръб.

Колебаеше се, макар всъщност да беше взел решение. Щеше да го направи. Но се нуждаеше от спасително въже. Извади телефона си. Позвъни на единствения човек, на когото имаше пълно доверие. На брат си. Както винаги Ролф вдигна веднага.

— Здрасти, Аксел, как е положението? — попита.

— Трябва да те помоля за нещо важно — рече Вебер.

Ролф изглежда усети по гласа, че брат му е под напрежение.

— Какво е станало? — разтревожи се.

За секунда Вебер не знаеше откъде да започне.

— И какъв е този шум около теб? — продължи Ролф и Вебер осъзна, че е привикнал със звука от найлона на скелето.

Притисна мобилния до ухото си, за да се чуват по-добре.

— После ще ти разкажа всичко, обещавам. Но ето набързо. С мен се свърза Риалити убиеца, нали се сещаш?

— Онзи, за когото пишеш?

— Същият. Сега влизам в един празен апартамент и не знам дали той не е вътре.

Вебер усети паниката на брат си:

— Да не си ненормален?!

— Нямам друг избор. Ако стане нещо, обади се в полицията! Затова ти се обаждам.

— Недей, Аксел. Откажи се. Махай се оттам.

— Не мога. — Вебер се помъчи да звучи спокоен и убедителен. — Ако се получи както трябва, си струва риска. Това е най-голямата ми история.

— Не си струва да умреш — умоляваше го Ролф.

Вебер не му обърна внимание, нямаше да позволи брат му да му повлияе. Беше решил.

— Запиши този адрес — прекъсна го твърдо. — „Руслагсгатан“ 29.

— В Стокхолм?

— Да. На четвъртия етаж.

Чу как Ролф въздъхва тежко. Но поне вече не протестираше. Вебер продължи:

— Сега ме слушай. Влизам в жилището. Ти стой на телефона. Ако ми се случи нещо, ако разговорът прекъсне или нещо друго, веднага звъниш в полицията и ги пращаш тук.

— Окей. Но се пази — призова го той.

— Обещавам — усмихна се леко Вебер.

Съвсем различно беше, когато брат му беше с него, ако ще и само по телефона. Вече не се чувстваше така сам.

Вебер отвори прозореца изцяло, надникна вътре, за да се увери, че стаята е празна, и влезе.

— Влизам — съобщи и след миг стоеше върху кафявата хартия на пода и се оглеждаше.

Не видя нищо по-различно от другите стаи, в които беше надзърнал.

— Празна тъмна стая. Вероятно дневна.

Вебер направи няколко предпазливи крачки навътре. Стаята имаше две врати. Тази право срещу него вероятно водеше към коридор и оттам до друга стая със затворена врата; тази вляво от него гледаше към кухнята, предположи той. Прокрадна се натам и надникна внимателно. Точно така. Кухня.

— Ехо? Там ли си? — чу се от телефона.

— Да — отговори той и продължи да се промъква.

— Не можеш ли да ми казваш какво виждаш? — помоли Ролф тревожно.

— Мисля да изляза на коридора — прошепна Вебер.

В апартамента цареше пълна тишина, чуваше се единствено пращенето на телефона и собственото му дишане. Колкото повече приближаваше, толкова се усилваше миризмата на канализация. Вероятно от отворената врата на банята в края на коридора право срещу входната врата. В помещението сякаш беше паднала бомба; нямаше нито тоалетна чиния, нито умивалник, нито душкабина. Кашоните с новото оборудване бяха наредени до стената. Той установи, че се намира в двустаен апартамент. Оставаше му да провери само една стая. Онази със затворената врата, която видя още от дневната.

— Само още една стая — прошепна на брат си.

За всеки случай Вебер се огледа още един път. Никакви сенки, никакво движение, поне доколкото виждаше. Приближаваше предпазливо затворената врата. Много бавно и внимателно натисна бравата — вратата не беше заключена, чу се щракване и се отвори. Той спря за миг пред открехнатата няколко сантиметра врата. Реши да не се втурва сляпо вътре. Отстъпи крачка назад.

— Влизам — прошепна и не дочака отговора на брат си.

Ритна вратата, но не прецени силата и я бутна толкова яко, че тя се удари в стената и пак се затръшна под носа му.

— Боже!

Викът му не се дължеше на станалото с вратата, а на видяното за секундата, в която беше отворена.

На един стол седеше мъж.

Твърде неподвижно.

— Мамка му, има някой вътре! — каза на брат си с изтънял глас.

— Изчезвай оттам, аз се обаждам на полицията — реши Ролф и Вебер усети, че брат му наистина е на път да го стори.

— Не, недей! Пак ще погледна.

— Не, махай се оттам! Моля те!

Вебер не му обърна внимание. Имаше нещо странно във видяното. Фигурата на стола. Неподвижна, все едно седеше и го чакаше. Не можеше да си тръгне. Беше невъзможно. Хвана бравата и пак отвори. Внимателно. И тогава го видя.

Мъж.

Вързан за стол.

Главата — неестествено отпусната назад.

Вебер се вцепени. Видя разрошената втвърдена коса, посивялото лице със струйки кръв, невиждащите очи, втренчени в тавана.

И после видя надписа на картона, окачен около шията му.

ВИНОВЕН

Внезапно в стаята прозвуча сигнал. Той подскочи. Другият телефон. Неизвестен номер. Но той знаеше кой се обажда.

— След малко ще ти се обадя — каза вцепенено на брат си.

В момента не чувстваше нищо. Катон го беше поканил в своя собствен свят.

Той вдигна евтиния телефон до ухото си.

— Сега можете да си получите интервюто — проговори мъжки глас.