Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (24)

Животът беше несигурен.

Всичко можеше да свърши във всеки един момент.

Два сантиметра по-наляво и куршумът, който извади окото й, щеше да я убие. Ако изобщо бе научила нещо от събитията през последните месеци, то беше, че е длъжна да изживее по-добре живота си.

Да поема рискове. Да е смела. Да поставя на карта.

Да взима решения.

Наистина не знаеше дали с Торкел могат да станат истинска двойка. Никога не си беше позволявала дори да го помисли. Тя не беше такава.

Не искаше това.

Нищо нямаше да излезе.

Но откъде всъщност знаеше? Нямаше как да знае. Не и без да опита.

Затова сега стоеше в новата си бяла блуза и старите си джинси в коридора пред стаята си. Даже си беше пръснала малко парфюм — крайно необичайно. Обикновено сапунът и дезодорантът й стигаха, но точно този парфюм слагаше в началото на връзката им и идеята беше да сигнализира, че е готова за ново начало. Ако той изобщо забележеше. Торкел беше отличен полицай, но романтичните жестове и деликатните намеци не бяха силната му страна. Нито пък нейната. Част от нея намираше цялата работа за глупава и леко отчаяна, но докато се приготвяше в банята, тази част изгуби битката. Искаше да му покаже, че й е липсвал, а за тази цел трябваше да е по-пряма, колкото и неловко да се чувстваше.

Тръгна по коридора, но осъзна, че не знае къде отива. Торкел обикновено й даваше номера на стаята си, понякога устно, по-често с есемес.

Просто и ясно. Двама души, които го искаха.

Може би трябваше да прати съобщение и да го пита в коя стая е. Така щеше да е най-лесно. Само че предпочиташе да го изненада. Това беше смисълът на всичките й приготовления. Този път да действа по-различно. Отиде при асансьора.

На рецепцията щяха да знаят в коя стая е.

Асансьорът не беше на етажа, затова тя реши да слезе по стълбите. И без това беше толкова бавен, че тя щеше да стигне долу, преди той да се е качил. Оставаха й само няколко стъпала, когато видя рецепцията и голяма част от бара до нея. Торкел беше там. Седеше с гръб към нея, близо до жена с дълга руса коса. Смееше се. Блондинката също се смееше и леко докосваше с длан ръкава на сакото му. Очите й блестяха, когато се приведе по-близо до него.

Изглежда се познаваха. Чувстваха се добре заедно.

Тя вдигна чашата си, чукнаха се и отпиха.

Урсула се спря и се поколеба дали да не отиде при тях. Да се представи. Да проучи. Да разбере коя е.

Но до какво би довело това? В най-добрия случай до няколко учтиви фрази и предложение да пийне чаша вино с тях. Ръката на жената още беше върху ръкава на Торкел, а той се наведе и прошепна нещо в ухото й. Тя пак се засмя. Лицето й сияеше.

Урсула се завъртя и бързо се качи по стълбите.

Усети как я лъхна миризмата на парфюма.

Пак трябваше да се къпе.

И двамата бяха подранили. Лисе-Лоте вече го чакаше в бара, когато той слезе. Сега изглеждаше още по-красива — дългата руса коса беше нагласена; носеше лека, но елегантна лятна рокля и тънък шал на раменете. Торкел се зарадва, че отдели време да вземе душ и да се преоблече — щеше да е странно, ако само Лисе-Лоте се беше издокарала. Той отиде при нея и леко я прегърна. Лисе-Лоте предложи ресторант недалеч, а преди това Торкел я покани на по чаша вино в бара — имаха предостатъчно време. Лисе-Лоте се съгласи и си поръча червено. Не след дълго се стигна до втора чаша вино. Първоначалното смущение у Торкел се стопи. С нея се разговаряше лесно. Открита и кипяща от енергия. Действаше заразително. Общите спомени също помогнаха и не след дълго двамата разговаряха като най-добри приятели; не като хора, които не са се виждали от трийсет години. Освен това се оказа, че Лисе-Лоте притежава невероятна памет, което също улесни нещата. Даже по едно време Торкел се почувства леко сенилен.

— Как може да помниш такива подробности? — възкликна накрая, след като тя разказа как е бил облечен вечерта, когато се събраха. — Аз нищо не помня. Как го правиш?

— Винаги ми е било лесно да запомням разни неща, но… може би трябва да призная, че онази вечер те зяпах без спиране — изкикоти се тя. — А и няколко пъти преди това. Доста пъти…

Торкел можеше да се закълне, че тя леко поруменя, когато извърна лице и отпи глътка вино.

— Помниш ли на музиката на коя група танцувахме за първи път? — попита тя и остави чашата.

— Всъщност помня — изпъчи се гордо Торкел. — „Рокси Мюзик“.

— Аха, това го помниш значи — възкликна Лисе-Лоте с престорено възмущение зад усмивката. — Но сигурно защото ги харесваше.

— Всъщност не ги харесвах.

Тя го изгледа изненадано.

— Щом ще си признаваме разни работи… — погледна я той в очите, — преструвах се, че ги харесвам, понеже ти ги харесваше. Даже купих плочите им, та ако случайно дойдеш у нас някой път, да ги видиш.

— Бъзикаш се.

— Ни най-малко.

Той се изсмя. Тя също се засмя и леко докосна ръкава на сакото му. Очите й проблеснаха, когато се приведе по-близо до него.

— Много сладко.

Вдигна чашата си, чукнаха се и отпиха. Торкел се наслаждаваше на момента.

Вечерта щеше да е приятна.