Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (55)

Докато отново влизаше в кампус Флемингсберг, Ваня се мъчеше да се отърси от чувството, че си губят времето. Бяха изключили Ел Файед, защото свидетелите го изключиха и защото до момента разполагаха с много по-достоверни и интересни следи. Сега обаче отново бяха на кота нула и трябваше да променят курса. Да се заемат с онова, което преди бяха пренебрегнали. Например Мохамед Ел Файед, доцент по медицински технологии. Това беше полицейска работа, която трябваше да бъде свършена.

Този път тя тръгна по стълбите и чу как Себастиан пуфти няколко стъпала зад нея. Беше длъжна да признае, че имаха полза от него в разследванията, за които помагаше през последната година, но ако някога попаднеха в ситуацията, в която трябваше да гонят някого, той щеше да е безполезен.

Тя се поколеба дали да не пусне някоя язвителна забележка за скапаната му форма, но реши да не нарушава мълчанието, което цареше още откакто тръгнаха от полицейското управление на Кунгсхолмен.

Завиха наляво, после пак наляво и натиснаха копчето на звънеца до стъклената врата, която водеше до Катедрата по медицински технологии. Една жена от най-близкия кабинет дойде да им отвори. Ваня се легитимира, обясни за какво е дошла и жената ги поведе по коридора, спря пред една от дървените врати и почука. Когато жената отвори, брадат мъж на около четирийсет и пет години и с арабски вид вдигна очи от компютъра.

— Полицията иска да говори с теб — обясни тя и пусна Ваня и Себастиан в стаята, преди Мохамед да успее да каже дали сега има време за посещения.

— Извинете, че ви притесняваме. — Ваня протегна ръка към Ел Файед. — Ваня Литнер, „Риксмурд“. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Разбира се. За какво? — попита Мохамед и се обърна към Себастиан, който се настани на стола до малката маса, без да го поздрави и да се представи.

Ваня извади малкия си бележник от джоба.

— Къде бяхте снощи между осем и десет?

Най-добре да приключат с това възможно най-бързо. Да зададат въпросите направо, без увъртане.

— Вкъщи.

— Сам?

— Да.

— Сам ли живеете?

— Разведен съм. Децата идват през седмица.

— Но не тази седмица.

— Не, в началото на лятото прекарват няколко седмици при майка си. Защо питате?

Мохамед гледаше ту Ваня, ту Себастиан, който все още не беше казал и дума, само се беше облегнал удобно на стола със скръстени ръце.

— Можете ли да ни кажете къде сте се намирали на тези дати и в тези часове? — Ваня извади лист от бележника си, разгъна го и го подаде на Мохамед.

Той го пое и го погледна с объркано изражение.

— Трябва да си погледна графика — каза и погледна Ваня сякаш за позволение да се обърне към компютъра.

Тя кимна леко и той с няколко бързи щраквания на мишката отвори графика си. Гледаше ту листа, който му дадоха, ту екрана.

— На първата съм бил тук… На втората съм бил в университета на Линшьопинг. И Оке беше с мен. Един полицай ми се обади да ме пита.

Ваня изруга наум. Бяха проверили алибито на Оке Скуг и пътуването до Линшьопинг наистина съществуваше, но Торкел беше прехвърлил задачата да се свържат с всички присъствали на полицаи извън екипа. Трябваше да знаят, че името на Ел Файед е било в списъка.

— На третата дата съм бил в Барселона. Четох лекция в тамошния университет. Катя, която ви отвори, уреди самолетните билети и резервацията в хотела.

— Окей, благодаря.

— Мога да го докажа — добави Мохамед и пак се обърна към компютъра.

Себастиан забеляза енергията, която показваше в желанието да докаже невинността си. Но пък това може би беше разбираемо. Нищо чудно да е имал още по-неприятни преживелици с полицията в родината си. Или пък се боеше, че произходът му автоматично го поставя под подозрение.

— Погледнете. — Той завъртя екрана към Ваня.

Сайт на испански на университета на Барселона. Испански текст около правоъгълника със снимката, на която се виждаше Мохамед зад катедра и до прожекционен апарат, насочен към бялото платно в дъното. Бялото триъгълниче в средата на изображението показваше, че това е видео. Под него пишеше: „Muhammad El-Fayed on Transferring data from the Inner Body“. Лекцията се е провела в същия ден, когато сестрите Юхансон са се срещнали с убиеца.

Телефонът на Ваня иззвъня, тя го извади, извини се набързо и отговори още докато излизаше от стаята. Мохамед остана на стола си, като гледаше леко неуверено Себастиан, който все така мълчеше и не помръдваше. Мохамед хвърли един поглед към коридора, където Ваня крачеше напред-назад с телефона до ухото.

— Оливия Юнсон ви е била студентка — проговори Себастиан.

Мохамед леко подскочи от неочаквания звук.

— Да, затова ли сте тук? — Нотка на тревога в гласа. — Станало ли е нещо?

— Какво си помислихте, когато тя получи онази стипендия?

— Какво съм си помислил ли?

— Да.

— Не знам…

Мохамед се наведе напред, подпря брадатата си брадичка с длан и сякаш дълбоко се замисли. Все така се стараеше да е услужлив, забеляза психологът.

— Гордеех се с нея. Тя наистина го заслужаваше. За съжаление така и не й го казах.

— Защо?

— Бях в двуседмичен отпуск, когато тя научи, че е получила стипендията, а като се върнах, вече беше заминала. Стана много бързо. Случило ли й се е нещо?

— Не, поне доколкото знаем.

— Защо тогава сте тук?

Стъклената врата се отвори и Ваня се върна в кабинета. Себастиан пак се облегна назад. Редът беше възстановен. Въпросите задаваше Ваня. Тих и на заден план — там го искаше тя, там щеше да стои той.