Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (32)

Торкел ги беше събрал да обобщят, преди да приключат за днес. Струваше му се, че долавя известна потиснатост в стаята. Позната му беше. В повечето разследвания в един или друг момент се случваше да ги обхване, когато всички знаеха, че няма да могат да допринесат с нищо ново и че онова, с което разполагат, не ги е придвижило кой знае колко към залавянето на извършителя.

Особено Ваня изглеждаше твърде угнетена. Торкел хвърли леко неприязнен поглед на Себастиан, който влезе последен в стаята — беше убеден, че именно той е отговорен за настроението на Ваня. Себастиан обаче сякаш дори не го забеляза.

— Ебба Юхансон още липсва — започна Торкел, след като всички заеха местата си. — Опитваме се да накараме персонала в училищата в целия район около Стокхолм да претърси помещенията, но те са много, има и общински, и частни, затова още не знаем резултата.

— Той избива негодните — проговори Ваня. — Значи ли, че оставя онези, които са се справили с теста? Като Ебба?

Никой не отговори веднага. Тази мисъл беше хрумнала и на Себастиан. Но звучеше твърде рисковано. Извършителят бе прекарал много часове с жертвите. Би било глупаво просто да ги пусне.

Себастиан се озърна и видя, че другите в стаята очакват той да отговори на въпроса на Ваня. Сви рамене:

— Вероятно му се е наложило да импровизира. Обаче не знам как е решил проблема.

Отговорът му беше посрещнат с мълчание и с кимване. Налагаше се да чакат, докато открият Ебба; нямаше смисъл да гадаят.

— Получихме отговор на запитването към вестниците — смени темата Торкел. — Три коментара от читател, подписал се като Катон Стария. — Той им подаде копия от изрезките и всички се протегнаха да си вземат. — И едно писмо до отговорния редактор на „Йостершунд-Постен“. Същият подпис.

Себастиан бързо плъзна поглед по краткото съдържание на коментарите и малко по-дългото писмо. Отговаряха на представата за образа на извършителя, която си беше съставил. И четирите се занимаваха по някакъв начин с това колко е вбесяващо, че се поощрява разпространението на повърхностността и глупостта. Добре формулирани и сериозни. Правилни граматически. Коментарите бяха пристигнали на хартия по пощата, нито една от редакциите не беше запазила нито оригинала, нито плика. Писмото до редактора бяха получили в оригинал, но търсенето на пръстови отпечатъци не доведе до нищо. Твърде много хора бяха пипали листа след изваждането му от плика, който също беше изхвърлен.

— Тази Фрида Вестер — посочи писмото Урсула. — Дали да се чуем с нея?

Торкел разбираше идеята й. Писмото до главния редактор пристигнало, след като през декември пуснали голяма статия за Фрида Вестер, седемнайсетгодишна, от Фрьосьон, която имала над 100 000 абонати на канала си в Ютюб; в него давала съвети как да се грижиш за ноктите си и как да ги лакираш по разни творчески начини.

Торкел погледна Себастиан:

— Как смяташ?

— Това е било половин година преди да започне да убива — промърмори той замислен.

— А Патрисия Андрен е участвала в „Самотна майка търси“ преди две години — възрази Били.

— Само че сега са я направили телевизионна водеща и са я поканили в друго предаване. Била е актуална звезда. Успяла. Също и Петрович, и сестрите Юхансон.

— Значи Фрида е извън опасност?

— Не бих могъл да се закълна, но да, вероятно.

Торкел кимна. Все пак смяташе да изпрати сигнал на полицията в Йостершунд, да ги помоли да се свържат със семейство Вестер и да ги предупреди да бъдат внимателни. Да им заръча да се обадят, ако с Фрида се свърже журналист да поиска среща.

— Урсула? — обърна се той наляво.

— Нямам нищо — въздъхна тя леко. — Както знаете, никакви отпечатъци нито по писмата, които получихме, нито в училищата. Засега липсват и следи от ДНК. Изпипано и предпазливо.

Тя се наведе и придърпа два документа, които беше оставила на масата.

— Получихме доклада от техническия отдел — започна. — Шапките на главите на жертвите са от кадастрон, който може да се купи от всяка книжарница или магазин за офис материали. Хартията, на която е напечатан тестът, е HP Laser Paper. И с нея е същата работа.

Тя отгърна на следващата страница.

— Въжето, с което бяха вързани телата, е от полипропилен, 12 милиметра. Намира се във всеки магазин за строителни материали. Възлите на въжето са шкотови.

— Което би могло да означава, че убиецът има опит с плавателен съд — обади се Торкел.

— Щом казваш. — Урсула се обърна към Били, който тъкмо обмисляше дали да обясни какво е шкотов възел, но се отказа. — Не съм сто процента сигурна, но от видяното при жертвите смятам, че трябва да продължим да работим по теорията, че използва уред за зашеметяване на добитък.

— Не съм стигнал доникъде с нея — пое щафетата Били. — За такова оръжие не е необходимо разрешително и е невъзможно покупката му да бъде проследена. Надявах се някоя ветеринарна клиника или стопанство, може би малка кланица да са сигнализирали за кражба, но в последните години няма нищо такова.

Телефонът на Торкел извибрира върху масата. Той погледна дисплея, изправи се и вдигна, докато излизаше от стаята. Възцари се тишина. Усещането за угнетеност далеч не беше намаляло, след като стана пределно ясно, че откакто поеха случая от местните полицейски управления, на практика не са постигнали нищо.

— Може ли да ги взема? — кимна Били към копията, които Урсула беше оставила на масата, и се изправи.

Урсула кимна и бутна листовете към Били, който се обърна към дъската и ги залепи до линията с хронологията. Себастиан се помъчи да срещне погледа на Ваня, но тя го отбягваше.

— Е, какво ще правите тази вечер? — попита той цялата група, но погледът му беше насочен към Били до бялата дъска.

Видя с крайчеца на окото реакцията на Ваня и Урсула. Не се случваше да обсъждат лични въпроси в службата, камо ли в такава широка компания и никога по инициатива на Себастиан. Бъбренето с колеги не му беше в характера.

— Нищо особено — промърмори Били, като разбра, че Урсула и Ваня нямат намерение да отговарят.

— Мю още ли я няма? — продължи Себастиан и Били пак видя как Урсула се сепва.

Откъде знаеше Себастиан къде е съпругата на Били? Защо знаеше Себастиан къде е съпругата на Били? Били добре разбираше какво цели Себастиан, но не можа ли да почака да останат на четири очи? Така само звучеше подозрително и доста особено.

— Да — отвърна троснато и с облекчение видя, че вратата се отваря и Торкел се връща.

Но той дори не прекрачи прага.

— Открили са Ебба Юхансон.

 

 

— Дойде пеш ей оттам — обясни мъжът с анцуга на диалект, който показваше, че идва от север, и посочи боядисаната в червено сграда, която се издигаше самотно в края на широкото поле. — Едвам ходеше, цялата беше подгизнала, сигурно е паднала в онази канавка. — Той пак посочи леко вляво от хамбара.

Намираха се на малък горски път — нищо повече от две линии от колела в земята, нищо друго освен гора отвъд полето с хамбара. Човек оставаше с впечатление, че се намират в провинцията, но едва на неколкостотин метра в обратната посока започваше градът. Поредното сънливо, заможно северно предградие. На трийсет километра от Русершберг. Големи и малки къщи. Място, където — ако можеш да си го позволиш — отиваш да живееш, за да растат децата ти в безопасност. Където пазиш дома си с помощта на аларма и на бдителността на съседите, където знаеш, че неколцина младежи взимат наркотици в почивните дни, и подозираш, че над някого е упражнявано насилие зад спуснатите завеси, но където като цяло си предпазен от по-сериозни престъпления.

— Каза ли нещо?

— Не, нищо особено, приказваше нещо за някоя си Сара и се държеше за очите, но говореше страшно несвързано.

Торкел кимна. От малкото, което знаеше, той беше наясно, че Ебба не би могла да им помогне особено. Предварителният преглед в болницата беше разкрил, че очите й са били прогорени по някакъв начин. В момента беше поставена под упойка и нямаше да им позволят да разговарят с нея до сутринта. Най-рано.

Урсула беше изпратила техническите лица в болницата, за да свалят улики от тялото и дрехите й, ако имаше такива. Тя самата щеше да се съсредоточи върху порутения хамбар.

— Сещате ли се за още нещо? — попита Торкел мъжа, чийто джогинг беше, завършил меко казано, неочаквано.

— Не… не и когато я открих.

— Но?

— Преди това видях кемпер. Следобед.

— Кемпер.

— Да.

— Каква марка?

— Нямам представа. Беше си… кемпер.

— Видяхте ли регистрационния номер?

— Не. Чуждестранни табели, но не знам от коя страна.

— И тогава ли сте тичали? — обади се Себастиан, който досега слушаше тихо отстрани.

Съществуваше минимална възможност мъжът да се наслаждава на вниманието и да иска да им „помогне“ повече, отколкото всъщност би могъл.

Да иска да изглежда по-важен, отколкото е.

Не беше невъзможно.

— Не, живея ей там. — Той пак посочи, този път към жълта дървена къща на нисък хълм с изглед към полето, което свършваше с хамбара. — Видях го през прозореца. Тук рядко минават коли, камо ли толкова грамадни. Шосето свършва неколкостотин метра по-долу и оттам нататък е само отъпкана пътека.

Торкел изпитваше смесица от надежда и раздразнение. Това беше важна следа, нещо, с което можеха да работят, но мъжът, изглежда, нямаше с какво повече да им помогне. Макар че си струваше да опитат.

Повика Били.

Щеше да му заръча да седнат с мъжа и да разгледат снимки с различни видове къщи на колела. Може би щеше да разпознае някой модел.

— Ама те всички изглеждат еднакво — поклати глава мъжът и прекърши надеждите на Торкел.

С подобна нагласа беше твърде малко вероятно да им помогне по някакъв начин.

Били дойде с вяла походка от хамбара, където беше помагал на Урсула. Торкел набързо обясни какво иска и му нареди също да провери всички възможни пътища до и от тук и дали няма охранителни камери. Едва ли в района се движеха кой знае колко кемпери.

Себастиан остави Били и мъжа в анцуга и се огледа.

Още беше светло.

Изобщо нямаше да се стъмни.

Птиците чуруликаха в топлата лятна вечер. Себастиан не можеше да познае по песента нито една птица, но една от тях пееше по-мелодично и високо от всички останали и той си спомни как някой му каза — на една разходка из града в друга топла лятна вечер — че това е кос. Но какво ли разбираше той?

Видя, че Ваня стои малко встрани, наглед бездейно, и наблюдава широкото поле. Отиде при нея. Тя дори не се обърна.

— Добре ли си?

— Тук би трябвало да има много сърни, не мислиш ли?

Хм, не точно този отговор очакваше. Даже не беше и отговор, ако трябваше да бъде честен, но реши да й угоди.

— Не знам, нищо не разбирам от природа. Не я харесвам.

— Как може да не харесваш природата?

Себастиан помисли за момент, макар вече да знаеше отговора.

— Тя просто съществува, не мисли. Не разбирам неща, които не мислят.

— Може би затова аз я обичам — промълви Ваня тихо. — Просто съществува. Не мисли, не лъже, не се опитва да се самоубие…

Себастиан се обърна към нея, но тя все така не откъсваше очи от гледката.

— Мога ли да направя нещо, Ваня?

Никакъв отговор.

— Като колега?

— Не.

И тя си отиде.