Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (40)

— Не мога така.

Ваня спря и се завъртя към Себастиан, който се беше спрял на няколко крачки от колата. Току-що бяха паркирали пред бялата пететажна сграда на кампус Флемингсберг, който принадлежеше на КТУ.

— Така е по-лошо, отколкото когато не знаеше нищо.

— Кое е по-лошо?

— Ти и аз, мълчанието, дистанцията…

Ваня сви устни и направи няколко крачки към него.

— Прав си, по-лошо е, но знаеш ли какво? Не теб трябва да съжаляват.

— Не това имах предвид. — Себастиан бързо мина в отбрана.

— А какво имаше предвид?

— Ще се задоволя с колегиални отношения, знаеш го, но ти вече дори не ми говориш — започна той.

— Преглътни го.

— Окей. Извинявай, че повдигнах въпроса.

Извинението обаче явно закъсня. Ваня сякаш набираше скорост и сега имаше нужда да си каже всичко:

— Нямам нищо. Трябва да си изградя живот. След това. След като го направя, ще реша кого да допусна в него. Разбираш ли?

Себастиан само кимна. Предположи, че разговорът е приключил. Поне се беше опитал да обясни какво изпитва. Грешка, която не възнамеряваше да повтори.

— Но, моля те, кажи ми, ако мога да ти помогна — завърши той в опит да спечели някоя и друга червена точка и последва Ваня към входа.

— Не можеш — отряза го тя.

Телефонът й иззвъня. Били. Изпратил снимките на китайския ресторант в Сундбюберг и говорил с персонала, но не открил кой знае какво. Помнели мъжа. Най-вече защото настоял сам да занесе до масата напитките, които поръчал. Вероятно тогава е пуснал приспивателното в тях, предполагаше Били, но иначе не могли да помогнат с идентифицирането. Единственото постижение било, че една от сервитьорките била сигурна, че не е бил Ел Файед. Не бил толкова мургав. Вярно, не помнела ясно мъжа, когото обслужвала, но изглеждал като швед.

— Тъкмо отиваме да се видим със Скут — каза му Ваня и бутна вратата към приемната.

Пусна я, без дори да погледне дали Себастиан е зад нея.

— Пак ще звънна, ако получим нещо от Хелсингборг и Улрисехамн — приключи Били и затвори.

Ваня отиде до рецепцията, представи се и обясни при кого е дошла. На въпроса дали има запазен час отговори, че няма, но е важно да се види с него. След кратък разговор с Оке Скуг, който от страна на рецепционистката се състоеше най-вече от кратки ахкания и накрая едно „разбира се“, тя им посочи асансьора и им каза, че Оке ще ги чака на четвъртия етаж.

— Кой ти се обади? — попита Себастиан в асансьора.

— Били.

— Нещо важно?

— Служителите в Сундбюберг изключили Ел Файед — промърмори Ваня и слезе първа, когато вратите се отвориха.

 

 

Оке Скут изглеждаше някак скептичен и нащрек, когато ги поздрави и направо попита за какво са дошли, докато ги водеше към кабинета си нататък по коридора.

— Искаме да говорим с вас за една от бившите ви студентки — започна Ваня, твърдо решена до последно да отбягва истинската причина за идването им.

В не толкова сензационни случаи искреността можеше да е успешна стратегия, но тук рискът от изтичане на информация беше твърде голям и тя не искаше Оливия Юнсон да бъде свързвана официално с „Риалити убийствата“, още не, особено докато имаха още хора за разпит на същото работно място.

— Двама души идвате до Флемингсберг, за да ме питате за бивша студентка? — учуди се Скуг и ги покани в кабинета си. — Нямате ли телефони?

— Оливия Юнсон. Разбрахме, че сте били един от научните й ръководители — започна Ваня и поклати глава при поканата на Оке да седнат на столовете около малката конферентна маса. Остана права, но Себастиан се настани.

— Да не се е случило нещо с Оливия? — разтревожи се Оке и седна зад бюрото си.

— Не, доколкото знаем е добре. Били сте й ръководител в годината, преди да замине за МТИ? — продължи Ваня спокойно.

— Още съм й ръководител. — Оке плъзна поглед между Ваня и Себастиан и обратно. Все така скептичен и неразбиращ идването им. — Ще ми кажете ли защо се интересувате от Оливия?

— Не, засега не и ще приключим по-бързо, ако просто отговаряте на нашите въпроси, а не ни разпитвате — скастри го Ваня и извади бележника си.

— Заподозрян ли съм в нещо? — не й обърна внимание Скуг.

— Тук имам няколко дати, искам да знам къде сте се намирали тогава — продължи Ваня, без да му отговаря. — Седемнайсети и двайсет и трети юни.

— Значи съм заподозрян в нещо — упорстваше Скуг.

— Или просто искаме да ви изключим.

— Не е ли едно и също?

Той пак изгледа и двамата, разбра, че и сега няма да получи отговор, и извади мобилния си телефон от сакото, окачено на облегалката на стола.

— На седемнайсети юни работих половин ден и после заминах за Бохюслен за празника. На двайсет и трети юни бях в университета на Линшьопинг — каза, след като погледна календара си.

— Можете ли да го докажете по някакъв начин?

— Семейството ми дойде с мен в Бохюслен, а в Линшьопинг бяхме няколко колеги. Мога да помоля асистента ми да ви даде имената — отвърна той. — Защо питате? — попита отново, не без известно притеснение в гласа, забеляза Себастиан.

— Какво изпитахте, когато Оливия получи стипендията? — проговори той тихо.

Това бяха първите му думи, откакто дойдоха, и Оке се стресна от намесата на нов участник в разговора.

— Какво съм изпитал ли?

— Да.

Той сви леко рамене, сякаш да покаже, че може да има само един отговор на този въпрос.

— Бях горд. Доволен. Тя наистина го заслужаваше.

— Тя получи ли достатъчно внимание, как смятате?

— От нас в университета ли имате предвид?

— Не, от обществото, пресата, телевизията може би?

— Не, ами… това е голямо и важно постижение в нашия малък свят, но няма как да стане широко известно, никога не става.

Себастиан кимна. Очевидно професор Скут също не очакваше това да е новина за първа страница.

— Какво мислите за „Хотел «Рай»“? — смени той темата с безгрижен тон.

— Какво е това?

— Риалити шоу. По телевизията.

— Никога не съм го гледал. Нямам телевизор.

Себастиан погледна Ваня и прочете по лицето й, че и тя като него намира отговора за искрен. Тя беше добра в това. Нюансите в речта. Малките следи от лъжа и премълчаване на истината. Тук очевидно не беше доловила нищо такова.

— Кристиан Саурунас. Познавате ли го добре? — продължи Ваня и отново мина на друга тема, вероятно последната.

— Да, разбира се, той беше доцент тук.

— Как така? Защо „беше“? — изненада се Ваня.

— Напусна.

— Защо?

— Спряха му финансирането и се наложи да преустанови проучването си при нас — отвърна Оке без особено съчувствие.

От това единствено изречение Себастиан остана с впечатление, че двамата не са били близки приятели, не са общували извън службата. Той се приведе леко напред:

— Какво точно означава „спряха му финансирането“? — попита.

— Когато останеш без средства за конкретно проучване. В нашия свят се налага да търсиш субсидиране, за да правиш изследвания, и ако нямаш късмет, някой може да реши, че изследването ти не е интересно, актуално или необходимо, и тогава оставаш без субсидия. И се налага да си вървиш. Не е като на обикновено работно място. Тук трябва сам да си намираш пари — поясни Оке и за първи път, откакто бяха дошли, гласът му прозвуча делово.

— А Саурунас не е успял? — продължи Себастиан.

— Не, от няколко години имаше проблеми с финансирането. Сметнаха проучването му за недостатъчно актуално. Търпеше доста критики. — Тонът на Оке показваше, че разбира напълно решението на онези, които са давали парите.

Себастиан го слушаше внимателно. Това можеше наистина да означава нещо. Гневът на убиеца срещу съвременните порядки добре можеше да се обясни със заключението, че работата му, знанията му, вече не са актуални.

— Кога стана това? — попита Себастиан припряно.

— Сега, през май. Мисля, че последният му ден беше… — Скуг пак извади мобилния, затърси. — Двайсет и втори май.

Около месец преди убийството на Патрисия, помисли си Себастиан и усети как го облива топлина. Всичко се връзваше. Такъв повратен момент в живота можеше да превърне нещо, което дълго време е било фантазия, в реалност. Човек не започваше да убива просто така. Не ставаше без причина.

Обикновено нещо те бутваше в пропастта.

Някаква загуба или унижение. Например уволнение.

Или спиране на финансирането.