Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Себастиан Бергман (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
De underkända, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Микаел Юрт; Ханс Русенфелт

Заглавие: Хората, които не го заслужаваха

Преводач: Стела Джелепова

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: ЕКСПРЕСПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 26.04.2018

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-389-467-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11932

История

  1. — Добавяне

Цял ден в главата на Ебба се въртеше една и съща песен.

„Can’t Hold Us“ на Макълмор и Райън Луис. Почти винаги се събуждаше с песен в главата. Можеше да е нова, можеше да е стара. Дори не беше нужно да я е чувала скоро — просто изскачаше от само себе си.

Всяка сутрин.

Почти.

Обмисляше да сложи „Песен на деня“ в блога и да качва звуков файл или линк към „Спотифай“. Предполагаше, че ще се хареса на читателите им. Спираше я единствено мисълта, че в такъв случай Сара също ще иска да слага по една песен на ден, или поне от време на време, а вкусът й за музика беше отчайващ.

Това се потвърди миналата събота. На „Съмър Блог Ауордс“. От някаква радиостанция ги приклещиха точно след червения килим и ги попитаха какво слушат напоследък. Ебба не можеше дори да си спомни, без да поруменее…

Иначе никога не се срамуваше от сестра си. Беше немислимо. Все едно да се срамува от себе си. Толкова бяха близки. Сара беше по-голямата, но от мига, в който Ебба се роди — единайсет минути след сестра си, винаги бяха заедно. Неразделни. Ебба знаеше, че родителите им понякога се тревожеха, че нямат други приятелки, но двете никога не се бяха нуждаели от другиго.

Все още деляха една стая, макар да имаха възможност да се отделят. Учеха в един и същи клас в една и съща гимназия. Ходеха заедно на танци, тренираха в един и същи фитнес. И водеха блога.

Когато го започнаха през 2011-а, го нарекоха „Ези или тура“ и описваха едни и същи случки от две различни перспективи.

Сара харесва, Ебба харесва.

После взе да им доскучава; костваше им твърде много усилия да накарат общите преживявания да звучат различно. Разбира се, имаше разлики, но най-често написваха едно и също нещо за заниманията и преживяванията си. Затова затвориха стария блог и започнаха нов: „Души — близначки“.

Всъщност си беше очевидно, само трябваше да помислят.

Вместо да се мъчат да покажат колко са различни, щяха да се опрат на това колко си приличат.

Колко са близки.

Колко уникална е силната им връзка.

Всеки може да пише за ежедневието си, но малцина могат да предложат перспективата на две близначки. Това беше тяхната идея и тя сработи много, много добре.

Привлякоха вниманието и станаха част от блогосферата, все повече и повече блогове слагаха линк към тяхната страница, все повече и повече читатели ги следяха, а миналата събота спечелиха в категория „Задължително лятно четиво“ на „Съмър Блог Ауордс“.

В понеделник им се обадиха от „Нивеа“, попитаха дали двете със Сара не искат да напишат, че използват техните продукти за грижа за кожата, и по този начин да станат тяхно, по-точно две техни лица. Щяха да им платят добре. Ако и други фирми се свържеха с тях, скоро можеше да започнат да се издържат от блога. Мелинда, тяхна приятелка, беше свързала бутон „Свържете се с мен за сътрудничество“ с имейл адреса на страницата, където предлагаше да рекламира срещу заплащане марката в блога си или в Инстаграм. Миналата година регистрира фирма и започна да се самоосигурява.

Двете със Сара също трябваше да го направят, мислеше си Ебба.

Тя почука един път на затворената врата, преди да я бутне. Напълно ненужно, разбира се, те знаеха абсолютно всичко една за друга, но щом вратата на стаята им беше затворена, чукаха. Това беше.

Сара стоеше пред лаптопа на бюрото.

— Точно ъпдейтвах.

— За какво?

— Колко мразим „Арива“.

„Арива“ беше фирмата, отговаряща за движението на автобусите в тяхното населено място. Не за първи път Сара пишеше за отвратителното им обслужване, сърдитите шофьори, закъснелите автобуси и променените разписания. „Арива“ едва ли щеше да е от фирмите, които щяха да им се обадят, когато сложеха бутона за сътрудничество, помисли си Ебба.

— Какво ще облечеш довечера? — попита тя и отвори общия им гардероб.

— Какво ще правим довечера?

Ебба леко въздъхна. Все пак имаше една област, в която бяха различни. Страшно различни. За Сара дори фактът, че ще закусва сутринта, можеше да се окаже изненада. Планирането, редът, дългосрочните графици — там не й беше силата. Ебба подозираше, че вината е нейна. Отрано беше поела отговорност да си предават домашните, да не закъсняват, да планират живота си.

Тя беше изпълнителната.

Сара беше немарливата.

— Ще ни интервюират.

— Кой?

— Онзи, дето се обади след награждаването.

Сара се обърна с изражение, което показваше, че за първи път чува, че някой се бил обаждал след награждаването. Ебба вече никога не се ядосваше на сестрата си, но ако някой път се ядосаше, сега беше подходящ момент.

— Нали ти казах — обясни тя търпеливо. — Някакъв на свободна практика. Свен някой си…