Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (45)

Торкел спря колата на платеното си паркомясто пред сградата. На месец му струваше кажи-речи колкото да си наеме едностаен апартамент, но той нямаше време да обикаля в търсене на свободно място, когато се прибираше вкъщи по всяко време на денонощието. Сега наближаваше полунощ. Той спря осветлението, отпусна се назад на седалката и остана така. Затвори очи.

Обичаше работата си, наистина, и слава богу, като се имаше предвид колко време прекарваше там, но един неин аспект винаги го измъчваше.

Да съобщава на близките.

След като тръгна от местопрестъплението, отиде право в дома на семейство Валгрен.

„Далагатан“. Васастан.

Наложи му се да направи две кръгчета из квартала, но така и не намери къде да паркира. Накрая се принуди да остави колата на платното срещу Васапаркен. Входът към къщата на Валгрен се намираше между зъболекарски кабинет и ресторант и Торкел извади листчето с кода, въведе го и влезе. Изкачи се по стълбите до третия етаж. Въздъхна дълбоко и натисна звънеца. Вратата се отвори след броени секунди. Появи се жена на около трийсет и пет години. Линда Валгрен, предположи Торкел. Стори му се, че вижда как надеждата бързо преминава в разочарование, след което беше заменена от учудване и безпокойство.

Надявала се е, че мъжът й се прибира.

Че си е забравил ключовете, изгубил си е телефона, ограбили са го, изневерил й е, каквото и да е, което да обяснява защо не може да се свърже с него, защо не е отишъл на работа, само нека се прибере у дома. Вместо него на прага й се появява възрастен мъж със сериозно изражение на лицето и полицейска карта в ръката и я попита тя ли е Линда Валгрен. Тя кимна и Торкел помоли да го пусне вътре.

Сега той пак отвори очи, вдигна ги към тъмните прозорци на апартамента си и извади ключа с въздишка. Слезе от колата и се сети, че вкъщи няма нищо за ядене. Нито троха. Дори чаша чай не можеше да си направи. Отправи се към магазина на „7-Илевън“ на ъгъла.

Бе прекарал повече от час в просторния светъл модерен четиристаен апартамент на „Далагатан“, но не извлече кой знае какво от посещението.

— Случило ли му се е нещо? Какво става? — попита Линда, докато го канеше да седне на дивана в дневната.

Той тъкмо се беше настанил и щеше да съобщи ужасната новина, когато в стаята влезе момиченце.

— Кой е този човек? Къде е татко?

Линда се опита да отпрати детето, да го накара да отиде да си легне, но то отказа. Разплака се. Не помръдна. Линда се обади на майка си, която явно живееше наблизо, тъй като пристигна след около четвърт час. Бабата успя да изведе малката и Торкел най-сетне можеше да обясни защо е тук и се поти на луксозния им диван. Линда, разбира се, знаеше, или поне усещаше, още откакто отвори вратата, но когато най-страшните й подозрения се потвърдиха, все пак шокът и сълзите дойдоха. Тихи, сдържани. Вероятно за да не я чуе дъщеря й и пак да дотича.

— Как? — попита през сдържани хълцания. — Защо?

Торкел разказа каквото можеше.

Убит.

Може би във връзка с други убийства.

Мотивът вероятно е свързан с работата му.

От опит знаеше, че в действителност няма кой знае какво значение какво казва, тя не можеше да поеме цялата информация, сега всичко й се струваше нереално и непонятно. Освен това той нямаше какво друго да направи, освен да я увери колко съжалява и да я попита дали има сили да отговори на няколко въпроса. Тя кимна, но не му помогна кой знае колко.

Мъжът й нямало да се среща с никакви журналисти през деня, поне доколкото знаела. Имал среща с шефа си, но само това. Графикът му бил записан в телефона. Може би там щяло да има нещо. Може би, помисли си Торкел, но не откриха нищо. Не била забелязала никакъв кемпер, нито знаела той да се чувства застрашен по какъвто и да било начин.

Торкел попита дали Клас е бил активен в социалните мрежи. Имал профили в Туитър и Фейсбук. Това било всичко. Линда се върна на въпроса как и защо и Торкел отново отговори доколкото можа, след което се извини и напусна апартамента и жената, чийто живот бе променил с посещението си. Затова мразеше да съобщава на близките.

Още по стълбите надолу се обади на Били да започне с туитъра на Клас Валгрен. Веднага излезе нещо.

Последният туит. В 20:35 часа.

Вече няма да давам на хората това, което искат.

Четирийсет и седем знака от един вече мъртъв човек.

Нещата се изостряха бързо, мислеше си Торкел, докато плащаше покупките си в магазина. Утре пак щеше да му се наложи да говори с пресата. Вероятно и Русмари щеше да го посети. Въпроси.

Какво правеха, за да открият извършителя?

Щеше ли да се наложи да осигурят защита на определени лица и ако е така, на кои?

Докъде изобщо бяха стигнали с разследването?

Единственото, което Торкел изобщо можеше да й предложи, беше Кристиан Саурунас. Името, не човека. Все още нямаха представа къде може да се намира. Бяха се свързали с майка му в Каунас. Тя потвърди, че е бил при нея за около седмица в края на май и началото на юни. Тъжен и обиден, че вече не работи в Кралския технически университет. Не знаеше къде е отишъл, след като я оставил на пети юни. Били се опита да позвъни на мобилния на Саурунас и да го проследи, но без резултат. Гласова поща, тоест нищо. Изключен, унищожен или без покритие според Били.

На път към входа, с торбата в едната ръка, Торкел пак хвърли поглед към часовника. Дали да не звънне на Урсула? Сигурна беше още будна, вероятно току-що се е прибрала от огледа на местопрестъплението. През целия ден бе размишлявал над думите на Ваня.

Нямаше си нищо друго освен работата.

Това се отнасяше в огромна степен и за него. Урсула никога нямаше да стане третата му съпруга и двамата нямаше да живеят щастливо до края на дните си, но можеха поне да се виждат, да се наслаждават на компанията си. Да имаш някого за малко все беше по-добре отколкото изобщо да нямаш никого. Най-много да му откаже, нищо по-лошо, помисли си той и бутна вратата. Мисълта да се чуе с Урсула му даде малко допълнителна енергия и той изкачи стъпалата до жилището си с бърза стъпка. Оставаха му само няколко крачки, когато се спря.

Някой седеше на стълбите.

— Имаш късмет. Тъкмо реших да почакам само още десет минути — усмихна се Лисе-Лоте и се изправи.

— Какво правиш тук? — смая се Торкел и мина последните метри до нея, като трудно осмисляше видяното.

— Изненадвам те — каза тя и го прегърна. — Успях ли?

— Да.

— Чудесно.

Тя го пусна и отиде до вратата му. Торкел не помръдваше.

— Отдавна ли чакаш?

— От около час. Добре че си носех книга.

Торкел само кимна, все още в лек шок.

— Смяташ ли да ме поканиш? Спешно трябва да отида до тоалетна — кимна Лисе-Лоте към вратата.

Да, смяташе да я покани.

 

 

Той лежеше и я гледаше.

Струваше му се, че би могъл да го прави цял ден, цял живот. Да я гледа как спи до него.

Вечерта, или по-точно нощта и част от сутринта, беше идеална. Обикновено не му беше никак лесно да забрави текущите разследвания дори за миг, но този път осъзна, че му стига просто да слуша разказа на Лисе-Лоте как точно се е озовала до кухненската му маса, докато той приготвяше нещо за ядене с току-що купените продукти и наливаше вино.

Тя не успяла да забрави вечерта в Улрисехамн и откакто се прибрала вкъщи, все за него мислела. След като той не й се обадил, се колебаела дали тя да не му звънне, но нямала номера му, а не било лесно да намериш началника на Националния отдел за разследване на убийства, затова отишла до полицейското управление и говорила с Ева Флорен, която я информирала, че му се наложило да се върне в Стокхолм по спешност.

Рисковете на професията.

Тя го разбирала.

Затова се прибрала вкъщи, но не можела да спре да мисли за него. Няколко седмици ваканция, никакви конкретни планове, дъщеря й в Европа. Защо да остава в Улрисехамн? Щом изобщо мислела за това, значи било важно за нея, нали така? Все по-силно се убеждавала, че ако не опита, ако не провери докъде могат да стигнат, ще съжалява.

Стигнаха до спалнята му.

След това, докато тя лежеше в ръцете му и той усещаше топлия й дъх върху гърлото си, беше толкова щастлив, че едва сдържа сълзите си. Заспаха чак след два, но той пак се събуди преди шест.

Остана в леглото, за да я гледа.

Размислите му бяха прекъснати от позвъняване на вратата. Торкел се стресна. Нямаше седем и половина, кой би могъл да е? Погледна Лисе-Лоте, но тя още спеше дълбоко. Пак се позвъни. Торкел бързо стана, навлече си халата и излезе в антрето, отвори вратата.

— Видя ли го? — Урсула влезе в апартамента и му подаде вестник. „Експресен“. Отворен, та той да може да прочете огромното заглавие:

ЕКСКЛУЗИВНО ИНТЕРВЮ:

ЕТО ЗАЩО ГИ УБИВАМ

Риалити убиецът проговаря

Торкел изгледа Урсула въпросително, сякаш се нуждаеше от помощ, за да осмисли прочетеното.

— Срещнал се е с него. Твоето приятелче Вебер се е срещнало с убиеца.

— Не ми е приятелче — възрази Торкел почти по рефлекс и се върна към вестника. Набързо прегледа статията.

Несъмнено изглеждаше, че Вебер наистина се е срещнал с извършителя или поне е говорил с него. Беше написал всичко за теста, шейсетте въпроса, резултатите, качени от телефоните на жертвите. Неща, които можеше да научи само от убиеца или от източник в полицията с пълен достъп до разследването, а такива бяха само той и екипът му, тоест беше немислимо.

— Какво ще правим? — попита Урсула.

— Ще си поговорим с Вебер — отвърна Торкел с тон, от който Урсула усети, че разговорът ще е такъв, който журналистът няма да забрави скоро. — Дай ми пет минути.

Торкел отиде в банята. Урсула остана в антрето. Седна на ниското бяло столче до вратата. Където беше седяла онзи път, когато за първи път реши да наруши едно от правилата им.

Никога у дома.

Може би именно в онзи момент у него се зароди идеята, че връзката им може да прерасне в нещо повече. Че ще могат да нарушат и следващото правило.

Никакви планове за бъдещето.

Урсула се поколеба дали да му напомни за онзи път, да му покаже, че и тя си спомня, може би да каже, че близостта им й липсва, че е склонна да направи промени в живота си, особено след прострелването. Беше подходящ момент. Той беше твърде разстроен от статията, че да иска да останат вкъщи да го обсъждат или пък да правят секс, но ако научеше какво изпитва тя, можеха да възстановят отношенията си — каквито и да бяха те.

Понечи да стане и да се приближи до затворената врата, за да не се налага да вика, когато ги видя.

Дамски обувки. Сини, на сравнително високи токчета.

Тя сбърчи чело и погледна закачалката на стената.

Дамско яке. Бежово, с големи копчета и джобове с капаци.

Тя остана на бялото столче и осъзна, че се надява някоя от дъщерите му да е спала при баща си, макар подсъзнателно да усещаше, че нито якето, нито обувките приличат на тийнейджърски. Размислите й бяха прекъснати от отварянето на вратата на спалнята. Появи се някаква жена, увита в одеялото на Торкел. Боса, голите крака стърчаха под плата. Дълга руса коса, приятно разрошена, будни сини очи, изящна шия, голи рамене. Като извадена от романтична комедия от осемдесетте. Урсула я позна. Жената от бара в Улрисехамн. Съученичката. Дори Урсула виждаше колко е красива.

— Здравейте.

— Здравейте… Урсула. Работя с Торкел.

Никакво намерение да се изправи. Нито да се ръкува.

— Лисе-Лоте.

— Аха. Здравейте.

— Здравейте.

Кратко мълчание, прекъснато от Торкел, който излезе от банята. Като видя Лисе-Лоте на вратата, се усмихна широко. Урсула не помнеше някога да го е виждала да се усмихва по този начин. Трябваха й няколко секунди да схване, че за миг той изглеждаше щастлив.

— Събудихме ли те? — попита, пристъпи към Лисе-Лоте и я целуна нежно по бузата. — Извинявай.

— Няма нищо…

— Това е Урсула, работим заедно… — кимна Торкел към Урсула, която най-после стана от стола.

— Да, тя ми каза — отвърна Лисе-Лоте.

— Трябва да бягам, възникна нещо — продължи Торкел и леко побутна Лисе-Лоте обратно в стаята. — Но ти остани колкото искаш и ако после си заета, ще се видим довечера.

— Аз ще се оправя, тръгвай.

— Дай ми две минути — обърна се Торкел към Урсула, която все така стоеше в антрето.

— Ще те чакам долу — отвърна тя, преди вратата да се затвори зад тях.

Не беше сигурна, че той я чу.

 

 

Минаха не две, а седем минути, преди Торкел да бутне входната врата и да излезе на тротоара. Огледа се и видя Урсула до паркираната на платното кола по-надолу на улицата. Тръгна бързо към нея и извади телефона си. Седемнайсет пропуснати обаждания. И други бяха прочели „Експресен“. Той включи звука, прибра го в джоба си и си закопча якето. Слънцето още не се беше показало над къщите и въздухът беше хладен.

— Може ли да отидем с твоята кола? Ще оставя моята, ако Лисе-Лоте има нужда да отиде някъде — каза Торкел, като стигна до нея.

— Хубаво.

Урсула седна на шофьорското място, а Торкел изтича от другата страна и се настани до нея.

— Откога е тук? — попита Урсула, с — както се надяваше — равнодушен глас, уж че просто си бъбрят.

— Дойде снощи.

— Аха.

Урсула запали двигателя, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и потегли.

— Как се стига дотам?

— Завий надясно ей там и после пак вдясно, и ще излезем на Вестербрун.

— В този тъп квартал всичко е еднопосочно.

— Не, дясно, дясно.

Урсула даде мигач и излезе на по-тясната уличка.

— И колко време ще остане?

— Лисе-Лоте ли?

— Да.

— Не знам, в отпуск е, тъй че… не знам.

Торкел я погледна крадешком. Ако не я познаваше толкова добре, би се заклел, че долавя ревност в гласа й. Да не би да… Тази мисъл изобщо не му беше хрумнала горе, в апартамента, но по-добре направо да попита, да прочисти въздуха, за да не остане между тях нещо недоизказано, което да порасне и да ги отрови.

— Неприятно ли ти стана?

— От кое? — попита Урсула, без да откъсва очи от пътя.

— Лисе-Лоте. Искам да кажа, нали ние с теб бяхме…

Торкел се обърна към нея. Тя не отговори, просто пак зави надясно и увеличи скоростта.

— Мисля, че ясно показа, че не искаш да продължаваме, нито да направим следващата крачка — продължи той.

— Точно така.

— Значи всичко е наред? Между нас?

— Да.

Директен отговор. Не оставяше много място за интерпретации, но дали не беше леко студен, по-рязък от обикновено? Може би си въобразяваше. Урсула обикновено беше болезнено пряма, нямаше нужда да гадаеш какво мисли и чувства.

— Сигурна ли си? — настоя той, за да й даде възможност да каже какво всъщност изпитва, ако изобщо изпитва нещо от появата на Лисе-Лоте.

— Напълно.

Той отново остана с впечатление, че тя не е съвсем искрена, но не можеше да я притиска повече. Щом не искаше да говори, нямаше какво да направи.

Или пък той задълбаваше твърде много.

Прекаляваше с анализирането.

Може би тя изобщо не се интересуваше с кого се вижда той.

Завиха по Вестербрун. Небостъргачът на „ДН“ се показа отляво. Продължиха в мълчание. Торкел пак отвори вестника и прочете статията на Вебер по-внимателно. Беше се свързал с убиеца. Може би го беше видял. И не се беше обадил. Торкел добре знаеше как действат медиите и под какво напрежение са да продават хартиени екземпляри и да привличат кликове, но си мислеше, че Вебер е от старата школа. Че отношенията им все пак означават нещо за него и се основават на взаимно уважение към работата на другия. Явно обаче не беше така и колкото и да беше глупаво, Торкел не можеше да го преглътне.

Чувстваше се предаден.

 

 

Стените на елегантната конферентна зала на „Експресен“ бяха покрити с редове от различни исторически статии. Вероятно идеята беше миналото на вестника и дългата му история да впечатляват. Точно сега обаче не оказваше никакъв ефект върху посетителите. Торкел и Урсула седяха на два скъпи стола и гледаха над лъскава тъмна дъбова маса Ленарт Шелман и леко пребледнелия Аксел Вебер. Торкел беше бесен и се мъчеше да игнорира корпулентния главен редактор; погледът и думите му бяха насочени изцяло към Вебер, мъжът, на когото беше допуснал грешката да се довери.

— Сериозно ли говорите, че изобщо не ви е хрумнало да ни се обадите, като получихте писмото? — почти изкрещя той.

— В Швеция информаторите имат право на закрила и не съм длъжен да съобщавам за сигналите, които получавам — защити се Вебер, но въпреки това изглеждаше леко засрамен.

— Това е една от колоните на свободата на медиите — добави редакторът с леко надменния тон, който Торкел долавяше от самото начало. — В самото ДНК на „Експресен“ е закодирано на всяка цена да защитаваме свободата си.

Торкел само поклати глава. Урсула се включи в дискусията:

— Имаме си работа със сериен убиец, сериен убиец, на когото вие току-що дадохте да се изявява на шест страници — изсъска тя гневно.

— В нашия вестник има място за всеки глас, това е нашата мисия.

Вебер мълчеше и явно се надяваше редакторът да продължи защитата, както и стана:

— Освен това преценихме, че е в интерес на обществото да разбере мотивите му и начина му на мислене.

— Ние пък преценихме, че е в интерес на обществото да го хванем — сряза го Урсула.

— В такъв случай предлагам вие да си вършите вашата работа и да оставите ние да вършим нашата — отвърна Шелман остро.

— Щеше да е по-лесно, ако хората използваха ума си и ни казваха, когато с тях се свързват убийци — обади се Торкел, все така вторачен във Вебер.

— Не можех.

— Дрън-дрън! — Торкел удари с длан по масата. — Ако го искахте, щяхте да намерите начин. Решили сте да не го правите.

— Да. И с право — намеси се пак главният редактор. — Това е уникално интервю, което дава много информация как мисли убиецът. Какво го води.

— Дявол да го вземе, това не е интервю, а манифест! — изръмжа Торкел, все така разлютен.

— Наричайте го както искате, но ние преценихме, че е в интерес на читателите ни — повтори главният редактор.

Явно беше избрал тази линия на защита и щеше да се придържа към нея.

За секунда яростният поглед на Торкел се откъсна от Вебер:

— Сериозно ли си мислите, че ще повярвам, че го правите в името на читателите си? Правите го, за да си продавате парцала. На всяка цена. Поне си го признайте, вместо да ми дрънкате врели-некипели!

В стаята се възцари тишина. Бузите на главния редактор бяха пламнали. За секунда Торкел помисли, че онзи ще стане и ще го изхвърли. Урсула го гледаше с нещо като стъписано възхищение. Рядко се случваше Торкел да повиши тон. Да удари по масата. Изобщо случвало ли се беше някога?

Накрая Шелман се изправи, отиде при елегантен малък скрин до стената с няколко златни статуетки, купи и малка кафява картонена кутия отгоре.

— Понякога мненията ни се разминават. Сега обаче сме готови да помогнем с каквото можем — продума той, явно решен да потърси мирно решение, макар очевидно да се бореше да запази спокойствие.

— И как смятате да ни помогнете? — попита Торкел, и той малко по-спокойно.

Нямаше никакъв смисъл да продължава с конфронтацията.

Редакторът не отговори, само взе кутията от скрина, обърна се и я побутна към Торкел:

— Ето така.

Кутията нямаше капак. Торкел видя, че съдържа жълт плик, няколко сгънати страници и мобилен телефон заедно с опаковката.

— Какво е това? — попита любопитно.

— Всичко, което получихме от Катон — отговори Вебер.

— Решихме, че ще го искате. — Редакторът пак седна. — Искаме да помогнем.

Торкел не отговори и внимателно придърпа кутията. Урсула се надигна, за да вижда по-добре.

— От този телефон ли проведохте интервюто? — попита тя.

— Да — кимна Вебер. — В началото ми пращаше есемеси. Запазил съм всички съобщения.

Урсула вдигна черната си чанта, отвори я и извади найлонови ръкавици и пликове за доказателства. Сложи си ръкавиците, взе телефона и го пусна в един плик.

Вебер продължи разказа:

— Всичко пристигна в жълтия плик вчера следобед на рецепцията. Както виждате, адресирано е до мен. А Катон е подателят. — Той, изглежда, искрено искаше да помогне.

— По пощата ли пристигна, или с куриер? — попита Торкел.

— С куриер.

— От коя фирма?

— Не знам.

— Ще питам на рецепцията дали знаят и ще ви се обадя — предложи Шелман.

— Продължавайте, какво стана после? — обърна се Торкел към Вебер.

— Прочетох писмото, но бях с ръкавици през цялото време, та се надявам да не съм унищожил никакви отпечатъци, ако е имало.

Торкел го изгледа сърдито.

— Браво на вас.

— Стига де, поне се постарах! — подразни се Вебер. — Той започна да праща есемеси. Първо ме прати при Кралската библиотека, после ме разкарва известно време. Сигурно е искал да провери дали съм сам.

— Нещо друго? — попита Торкел.

Студено, кратко и грубо. Държеше Вебер наистина да разбере, че станалото през последното денонощие е унищожило онова, което градиха през годините.

Вебер се спогледа с шефа си, преди да отговори:

— Показа ми нещо — пророни накрая.

Торкел забеляза тона му. Урсула също.

— Какво ви е показал? — попита тя рязко.

Вебер се поколеба. Стори им се, че иска и трябва да каже нещо, но не смее. Поредният поглед към главния редактор потвърди подозренията им. Вебер въздъхна тежко:

— И без това ще го открият в мобилния.

— Какво ще открием в мобилния? — настоя Торкел.

— Той ми показа трупа на „Руслагсгатан“. Аз ви се обадих да съобщя.

Торкел пребледня. Това не го бяха очаквали.

— Как влязохте?

— През прозорец. Но той го беше оставил отворен. Беше го подпрял със сгъната хартийка. И тя е в кутията.

Торкел се наведе напред, вече по-обезверен, отколкото ядосан. Глупостите нямаха край.

— Ще трябва да дойдете и да дадете пълни показания. Днес. Това вече е сериозно.

— Разбирам — кимна Вебер.

Урсула беше разпределила съдържанието на кутията в пликове за доказателства и ги беше прибрала. Сега се обърна към Вебер, тя също с известно отчаяние в очите:

— Можете ли да кажете още нещо за убиеца? Нещо. Каквото и да е.

— Всичко е във вестника — обади се редакторът. — Не сме отрязали почти нищо.

Урсула не се даваше:

— Нещо, което не е във вестника.

— Почти всичко е вътре, но има нещо. Той не го каза, но имах чувството…

Вебер замълча и погледна сериозно и Торкел, и Урсула, сякаш за да се увери, че го слушат внимателно:

— Далеч не е приключил.

Торкел въздъхна. Това за жалост беше — уместна фраза предвид местонахождението им — вчерашна новина.