Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (76)

Имаше осем чувала, които според надписа върху тях съдържаха по петдесет килограма изкуствена тор всеки. Тоест около 400 килограма във волвото. Ефектът щеше да е унищожителен. Нямаха представа как да обезвредят детонатора, затова решиха, че най-добрият метод ще е да го преместят и по този начин да се опитат да предотвратят катастрофата. Но времето ги притискаше. Металната пластина изтъняваше все повече с всяка изминала секунда.

С дружни усилия измъкнаха щайгата с тубите от багажника възможно най-внимателно. Можеха само да се надяват, че Урсула е била права и Лагергрен наистина е толкова добър химик, че течностите да са достатъчно стабилни и да могат да се местят.

— Какво ще правим сега? — попита Ваня, след като я извадиха.

— Може би трябва да се опитаме да я отдалечим — предложи той и се помъчи да я хване възможно най-здраво. — Колкото по-далеч от колата, толкова по-добре.

— Мисля, че и в това има страхотна взривна сила — кимна Ваня към щайгата. — Онази на „Арланда“ отмести коли, паркирани на петдесет метра. Мога само да си представя какъв ще бъде ефектът на закрито.

— Това си е проблем на застрахователната компания — заяви Себастиан спокойно.

— Не това имах предвид. В най-лошия случай колкото и да я отдалечим, пак ще се взриви.

Ваня пак погледна тънката метална пластина. Разнищваше се буквално пред очите им. Тя отчаяно разтърси глава.

— Няма да успеем да я изнесем — продължи тя, обзета от паника.

Себастиан не отговори. Дишаше тежко. Щайгата беше доста тежка.

— Да му се не види! Да! Пусни я, пусни я — изкрещя Ваня внезапно и Себастиан едва не изтърва щайгата.

— Какво има? — възкликна, след като я остави на земята.

— Колата на Юнатан. Паркирана е тук, а ключовете са в мен — каза тя и хукна с все сили. — Ще я изкараме с колата.

Себастиан остана при щайгата. Не мина и половин минута и чу запалването на двигателя, колата потегли и със свистене на гуми Ваня се появи иззад ъгъла в черно ауди. Наби спирачки току пред него, изскочи навън, изтича и отвори другата вратата.

— Внимателно — изпъшка, докато му помагаше да качи щайгата на седалката до шофьора.

След като я нагласиха, тя издърпа предпазния колан и хвана с него щайгата. После изтича обратно до отворената врата на шофьорското място. Може би им оставаха минути, може би секунди до смесването на течностите и началото на неизбежния химичен процес.

— Аз ще я изкарам — заяви Себастиан и й препречи пътя към вратата.

Тя го изгледа изненадано:

— Какви ги вършиш?

— Нужен е само един да кара колата — продължи той, впечатлен от собственото си хладнокръвие.

— Да не мислиш, че това ще промени нещо между нас? — изсъска Ваня. — Опитваш се да се правиш на герой?

Той осъзна, че наистина я е наранил жестоко. Дори в такъв момент тя не можеше да му прости. Това му даде сили. Беше длъжен да го извърши. Изведнъж почувства лекота в тялото.

Сякаш това деяние щеше да го освободи от вината.

Щеше да го пречисти.

— Не става дума за това — продума той тихо и се качи в колата. — Вече загубих една дъщеря. Няма да загубя втора.

Той затръшна вратата и я погледна за последен път, преди да потегли.

Тя остана на място.

Не плачеше. Не изглеждаше благодарна. Нищо.

След секунда той вече не я виждаше в огледалото.

Тя изчезна.

Може би завинаги.

Той шофираше бързо. Колата беше тиха и возеше гладко. Радиото работеше. „Р4“. От тонколоните се носеше някаква популярна песничка и за момент се поколеба дали да не го изгаси. Но защо да го прави? Защо да не слуша музика, ако това са последните мигове в живота му? Може би защото песента беше отвратителна. Той изключи радиото. Замисли се за бомбата на съседната седалка.

За метала, който бавно се разяждаше.

Точно като живота.

Всичко беше преходно.

Пред него се показа бариера, на която би трябвало да спре и да плати. Вместо това той даде на скорост и натисна газта, колата се засили светкавично и мина право през бариерата. Трясъкът далеч не се оказа толкова силен, колкото очакваше. Бариерата се счупи на няколко парчета и остави малка драскотина върху предното стъкло. Нищо повече.

Той видя изхода и светлината на лятната вечер. Осъзна, че всъщност нямаше представа какво го очаква. Да изкара щайгата и тубите от гаража — не беше мислил в по-далечна перспектива. Сега беше на път да излезе насред Стокхолм в кола, която можеше да избухне всеки момент. Трябваше да намери място възможно най-далеч от хората и от гъсто застроения център. Невъзможна мисия.

Той изскочи от гаража и намали скоростта, за да се ориентира. Полицейски автомобили с мигащи сини лампи. Бяха затворили „Кларабершвиадуктен“ от двете страни, но той видя пролука между един микробус и обикновена полицейска кола в посоката към „Оленс“ и „Серйелс торг“. За нищо на света не биваше да поема по този път, той водеше право към сърцето на града, но нямаше друг избор. Трябваше да се махне оттук. Всеки миг можеше да се окаже твърде късно и опитът му да избегне катастрофата да се провали. Той даде газ и натисна клаксона предупредително, за да накара хората да се дръпнат. Поне един човек разбра замисъла му. Били. Себастиан го видя как се втурва към останалите полицаи и размахва ръце, за да ги предупреди да не го спират. Той прокара колата през пролуката — тя се оказа по-малка, отколкото му се беше видяло, и той ожули двете страни на колата и счупи страничното огледало. „Кларабершвиадуктен“ и „Кларабершгатан“ изведнъж се откриха пред него. Единствено неговата кола се движеше в тази посока. По-нататък видя дълги колони в насрещното платно. Натисна газта още по-здраво.

Къде да отиде?

Взе да изпада в паника. Едва ли му оставаше много време, но не можеше да слезе и да зареже колата тук. Тя беше негова отговорност. Беше длъжен да завърши започнатото. Дори това да означаваше да плати най-високата цена.

Той зърна тясната пресечка при „Клара шюрка“, която през още една пресечка водеше до по-голямата „Васагатан“. Това беше най-добрата алтернатива. Вярно, „Васагатан“ минаваше покрай централната гара, но след това беше по-открито и с малко късмет той може би дори щеше да стигне до брега. Наби спирачки и едновременно завъртя волана. Гумите изпищяха недоволно и за секунда задницата поднесе, но той съумя да удържи управлението над останалото на две гуми ауди и да свие по пресечката. За следващия рязък десен завой беше подготвен по-добре и не се хлъзна така неконтролируемо. Изведнъж пред него се ширна „Васагатан“, която за негова изненада не се оказа затворена, но въпреки това той отказа да намали скоростта. Вместо това наду клаксона. Забеляза, че дясното платно е пълно със спрели коли и зави рязко наляво, в насрещното. Още в първия миг за малко да се сблъска с автобус на градския транспорт. Едва успя да го избегне. Пак надраска колата, този път от другата страна, но не загуби кой знае колко скорост. Колите срещу него спираха или бързо му правеха път. Той съзнаваше, че трябва да се върне в другото, правилното, платно, но широкият и висок пешеходен остров в средата на улицата му препречваше пътя и освен това задръстването вдясно от него стигаше чак до кръстовището при Тегелбакен. Затова продължи право напред, срещу движението. По-нататък видя пешеходна пътека, където няколко пешеходци започнаха да пресичат улицата въпреки звука от рязко набиващите спирачки автомобили и ядосаните клаксони. Себастиан също наду своя като луд, за да ги накара да се разкарат. Те го забелязаха и се разбягаха на всички страни.

Беше наблизо, но сега той видя водата зад „Кларастрандследен“ по-далеч. Видя също и полицейските коли със запалените сини светлини, паркирани при велоалеята, които на практика блокираха пътя му и напред, и към водата.

Единствената му надежда изчезна.

Себастиан мина през кръстовището, без да намалява, зави надясно и увеличи скоростта още повече под „Сентралбрун“. Всеки миг всичко можеше да свърши. Всеки миг химикалите щяха да се смесят. Поне щеше да е бързо. Той дори нямаше да разбере какво става. Това беше единственото положително, помисли си. Ако ще умираш, по-добре да е бързо.

Той хвърли поглед наляво. Висока над метър стена го отделяше от водата. По дяволите. И това ли? Вече имаше чувство, че всяка секунда живот му е дадена назаем.

Колко време мина, откакто излезе от гаража?

Минута? Две?

Продължи напред. Вече дори не поглеждаше скоростомера. Движеше се бързо. Друго не му трябваше да знае. Стената стана по-ниска и завърши със стъпала. Все още имаше разлика в нивата, но той не смееше да кара по-нататък. Наближаваше Общината, а след това започваше жилищният квартал. Той завъртя волана с всички сили наляво. Удари колелата във високия тротоар и изглежда счупи нещо, тъй като воланът изведнъж стана по-труден за въртене и теглеше надясно. Не му оставаше много. Колата трябваше да издържи само още малко. И тогава той видя корабите на кея.

Не се беше сетил за тях. Но вече беше твърде късно. Нямаше друг избор, трябваше да рискува. Надолу до кея. Хората тичаха да му направят път. Някои снимаха с телефоните. Себастиан се насочи към празното пространство между червено-черно-белите кораби, които мирно и тихо се полюшваха под вечерното слънце. Той се надяваше с цялото си сърце, че няма да се удари в някой, но вече нямаше избор.

Все някъде това пътуване трябваше да свърши.

Щеше да е тук.

Той натисна газта до дупка и отвори вратата. Щеше да заболи, но какво друго да стори? Искаше да запрати колата възможно най-навътре в блестящия залив. За това му трябваше максимална скорост. Ръбът на пристана приближаваше. Оставаха едва няколко метра. Той пусна волана и се хвърли навън. За секунда усети как лети свободно, след това дойде болката. Той се стовари на твърдата земя и се претърколи. Всичко се въртеше. Тялото му крещеше от болка. И тогава я чу. Глуха експлозия, последвана от бучащ гейзер, който го окъпа. Видя как корабите за секунда почти се вдигнаха над водата.

Надигна се до седнало положение.

Не можеше да помръдне лявата си ръка.

Всяко вдишване и издишване му причиняваше болка.

По цялото пристанище имаше вода и въздухът беше изпълнен с водни капки, толкова ситни, че приличаха на мъгла. Металните корпуси на корабите се удряха един в друг. Слънчевите лъчи си проправиха път през хаоса и за секунда той видя дъга.

„Красива е“ — помисли си.

А после падна по лице и остана така.