Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Себастиан Бергман (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
De underkända, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Микаел Юрт; Ханс Русенфелт

Заглавие: Хората, които не го заслужаваха

Преводач: Стела Джелепова

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: ЕКСПРЕСПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 26.04.2018

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-389-467-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11932

История

  1. — Добавяне

Торкел разтърка очи и погледна часовника. Едва минаваше шест, но денят беше уморителен. Време беше да обобщи.

Какво знаеха?

Какво предстоеше да свършат?

Отговорът на първия въпрос гласеше: тревожно малко. Следователно отговорът на втория беше: почти всичко.

Все още по някой и друг човек се обаждаше по телефона, особено сега, когато хората се прибираха от работа и гледаха новините, но сигналите намаляха значително.

Постъпилите през деня обаждания не доведоха до кой знае какво, освен обяда в „Кюрхотелет“ и два автомобила, които можеха и да представляват интерес. И двата били забелязани около училище „Хилдинг“ във вторник вечерта и нощта срещу сряда. Откриха собственика на единия и той предложи съвсем задоволително обяснение какво е правел в района по това време. Освен това не бил сам в колата и спътникът му потвърди неговата версия. Другият автомобил беше червено „Волво В70“, но свидетелят явно беше объркал някоя буква или цифра на регистрационната табела, тъй като с номер AYR393 беше регистрирана бяла „Шкода“ в Сундсвал, като и двете табели си бяха върху колата. Торкел не влагаше особени надежди и в охранителните камери в града. Кварталът около училището не беше под наблюдение, най-близката камера беше на повече от 600 метра оттам на сравнително натоварено шосе, по което човек не беше длъжен да мине, за да стигне до училището. Дотам водеха поне още три пътя.

В началото Торкел се надяваше да има камери по пътя до „Кюрхотелет“. Той се намираше в края на задънена улица, след хотела започваха гори. Записите от вторник около два часа можеха наистина да им помогнат. Само че и там се оказа същото. Пътят изобщо не беше под наблюдение.

Чуха се и с третия човек, който подаде сигнал за обяда на Петрович, но не получиха по-подробно описание на събеседника му. Въпросният свидетел срещнал Мире на връщане от тоалетната. Не видял нито къде седи, нито с кого. Полицията помоли за снимки на Петрович от обяда, ако ще и направени скришом, но дотук нямаше резултат.

В Хелсингборг също нямаха пробив. Колегите на Патрисия Андрен от фризьорския салон знаеха само, че онзи следобед щели да я интервюират, но не и къде и кога точно.

Получиха сигнал за ресторант — свидетелят смяташе, че е видял Патрисия там в деня на изчезването й, но когато Ваня отиде, никой от персонала не помнеше Патрисия Андрен да е идвала, а повечето я познаха, когато им я показа на снимка.

Стефан Андершон все още нямаше алиби за деня на изчезването на Патрисия Андрен, но това за убийството на Петрович беше желязно — бил е в ареста.

За кратко обсъдиха възможността за повече от един извършител, но нищо в подхода не сочеше това. Тъкмо обратното.

— Знаем, че след убийствата е съобщил резултатите от изпитите със собствените им телефони на собствените им профили — завърши Торкел доста обезкуражаващото си обобщение и пак разтърка очи.

Да не би вентилацията в стаята да беше лоша? Или твърде добра? Очите му бяха сухи.

— Не може ли да се проследят? — попита Себастиан.

— Не са включени, според Били, но ако онзи пак ги използва…

— Няма — заяви Себастиан твърдо. — Би било глупаво, а едно е сигурно — нашият извършител не е глупав.

— Окей, а какъв е тогава? — попита Торкел, придърпа най-близкия стол и се протегна към една от бутилките минерална вода на масата, преди да седне. — Каза, че си изготвил профил.

— Съвсем скициран, изобщо не е пълен.

Торкел му направи знак, че това няма значение и може да продължи.

— Както казахме, става дума за мъж, над четирийсетгодишен, който отдавна не одобрява или не разбира съвременния свят, но досега не е предприел нищо.

— Защо сега? — обади се Урсула.

Себастиан разпери ръце — можеха само да гадаят.

— Развод, уволнение, пропуснато повишение, може да се е случило нещо, което го е изкарало от релси. Или просто му е дошло в повече. Писнало му е от вниманието, което получават хора като Петрович и Андрен — внимание, което според него не са заслужили по никакъв начин.

— Напоследък им върви — намеси се пак Урсула. — Блогове, турнета, водещи на собствени програми, нова работа в телевизията, внимание от страна на пресата…

— Нашият човек по всяка вероятност е от научните среди — продължи Себастиан. — Защитава старите представи за знанието. Външно спокоен, ерудиран, уважаван колега. Едва ли е сменял много различни професии. Не гледа положително на промените.

На вратата се почука. Себастиан млъкна и Ева Флорен надникна в стаята.

— Извинете, че ви безпокоя, но имаш посетител — обърна се тя към Торкел.

— Ще трябва да почака.

— Важно е, иначе нямаше да ви прекъсвам — настоя Ева. — Казва, че убиецът се обадил.

— Кой го казва?

— Някой си Аксел Вебер.

 

 

Торкел излезе в приемната и се огледа. Доста хора, но нито едно познато лице от пресконференцията с изключение на Вебер, който видя, че Торкел му маха, прибра мобилния си телефон в джоба и стана от един от столовете пред паспортната служба.

— Елате. — Торкел отвори вратата, която отделяше приемната от останала част на управлението. — Казвате, че Катон се бил свързал с вас? — попита в момента, в който вратата се затвори зад тях.

— Не с мен.

Вебер пъхна ръка под сакото и извади лист в найлонов джоб. Подаде го на Торкел, който бързо го огледа. Копие от писмо.

— Шефът го получил преди няколко седмици. Не му обърнал кой знае какво внимание. Нали знаете, просто поредният тип, който каканиже колко по-хубаво е било едно време. Но после започнахме да пишем за Свен Катон…

— Катон Стари.

— Да, доста прилича, нали?

— Ще ни трябва оригиналът — каза Торкел.

— Сори, само това можем да ви дадем…

Торкел откъсна очи от страницата:

— Смятате ли да пишете за това?

Въпрос. Нищо повече. Торкел знаеше, че няма смисъл да се опитва да му забранява.

— Искате ли да пишем?

— Не, никак.

— Тогава ми дайте нещо друго. Само на мен.

Торкел бързо помисли. Разбира се, не беше длъжен да дава на Вебер каквото и да било, но той наистина им беше помогнал. Не само сега, но и в предишния им случай. Беше им прошепнал предварително данни, които вестникът му възнамерявал да публикува, за да имат време да преместят ключова свидетелка. Може би дори спаси живота й.

— Оръжието на убийството по всяка вероятност е уред за зашеметяване на добитък — промърмори Торкел, след като обмисли коя информация би навредила най-малко на разследването, ако стане публична, и е най-вероятно в близко бъдеще така или иначе да бъде изровена от някой репортер.

— Окей, от вас ли сме го научили?

— Не.

Нямаше нужда да се разчува, че началникът на „Риксмурд“ дава информация само на избран от него журналист. Освен това Вебер можеше да я е получил от няколко възможни източника. Например докладът от аутопсията в съдебна медицина в Лунд, който предлагаше уреда за зашеметяване като възможно оръжие на убийството. Доклад, до който Петер Берглунд е имал достъп и вероятно поне няколко пъти не е имал никаква представа къде го е сложил, нито в чии ръце може да е попаднал.

— Може да пишете, че източникът ви е от полицията в Хелсингборг.

— Сигурен ли сте?

— Да. А ако някъде се появи и името на Петер Берглунд, няма да ви се сърдя.

— Кой е Петер Берглунд?

— Един полицай в Хелсингборг.

Вебер изгледа Торкел с учудено, но и леко развеселено изражение.

— Какво е направил, че да си навлече гнева на Националния отдел за разследване на убийства?

— Току-що пусна на пресата информация за оръжието на убийството — ухили се Торкел, размаха найлоновия джоб за довиждане и се върна при Урсула и Себастиан.

 

 

— Определено е от научните среди — убеди се Себастиан и посочи листа, който донесе Торкел. — „В работата си срещам много младежи.“ Според мен е в някакво образователно заведение.

— Може да води шофьорски курсове или пък да е водач на скаути, и какво ли още не. И те срещат много младежи — възрази Урсула.

— Не — поклати глава Себастиан и прочете по-нататък. — „Трупат знания, мислят критично и се образоват, за да изберат един ден интересна и стимулираща професия.“ Той е преподавател. По всяка вероятност в университет или висше училище.

— Защо се нарича Катон Стари? — зачуди се Торкел. — Защо не се е подписал като Свен Катон?

Урсула придърпа лаптопа на Торкел, който беше оставен отворен на масата, а Себастиан изгледа Торкел с престорена изненада:

— Не знаеш ли кой е Катон Стари?

— Не.

— Именно. Изборът му показва знания. Обща култура.

— А ти знаеш ли кой е?

— Всъщност знам. Той е казал: „Картаген трябва да се разруши“.

— Защо го е казал? Какво не му е харесвало в Картаген?

— Не знам.

— Катон Стари, роден 234 г. пр.Хр. — зачете Урсула от екрана. — Бил сенатор в Рим и завършвал всичките си речи, независимо от темата, с тези думи: „Освен това мисля, че Картаген трябва да се разруши“. Смятал, че северноафриканският град застрашава позициите на Рим в Средиземноморието.

— Тоест можем да тълкуваме, че Катон смята манията на новото време по повърхностните знаменитости за заплаха към старото интелигентно общество — обобщи Себастиан.

Около масата се възцари тишина.

— Нещо друго? Още нещо, преди да приключим за днес?

Себастиан пак вдигна листа.

— Писал е и на други — заяви той и отново прочете написаното. — Трябва да се свържем с вестници и телевизии, особено каналите, излъчили предаванията, в които са участвали жертвите. Може да се е обаждал и в „Ринг П1“. Преди да започне да убива.

— Ще дам заповед — съгласи се Торкел, облегна се назад и пак разтърка очи. — Първата ми задача утре сутрин.

— Като говориш с вестниците, ги помоли да проверят и писмата от читатели — добави Себастиан. — Катон е точно такъв тип. От старата школа. Хартиени вестници. Пликове и марки.

Торкел кимна. Урсула затвори лаптопа. Торкел изпи последната капка от бутилката минерална вода. И двамата се изправиха. Себастиан остана на място. Още държеше листа.

— Нещо друго?

— Не, тръгвайте — отвърна Себастиан, без да вдигне очи.

Катон привличаше интереса му. Повече от всеки друг от извършителите на другите престъпления, по които работиха, откакто той се върна в „Риксмурд“.

Интелигентен, организиран, комуникативен, целенасочен.

Достоен противник.

За съжаление на всички участници в риалити предавания в страната, те едва ли щяха да успеят да го спрат, докато не допуснеше грешка.

А дотогава можеше да мине много време.

Страшно много.