Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (53)

Организацията беше огромна.

Големи прожектори осветяваха мястото. Сини лампи и полицейски ленти навсякъде. Униформени полицаи, парамедици, пожарникари и технически лица. Репортери и любопитни граждани. Недалеч се чуваха развълнуваните гласове на хора, успели да кацнат преди затварянето на летището, но които сега не можеха да се доберат до автомобилите си.

Торкел обикаляше напред-назад. В периферията. Нямаше работа в центъра на събитията. Даже можеше и да си върви, да получи доклада на сутринта, но той отговаряше за разследването и трябваше да е сред последните, напуснали местопрестъплението. Пък и не можеше да си тръгне, докато не получи предварителен технически доклад какво всъщност се е случило.

Макар че не беше кой знае колко трудно да се досети.

Кемперът беше избухнал.

Не беше останало кой знае какво от него. Изкривени и изгорели части, които с малко въображение можеха да минат за шаси. На няколко метра оттам се търкаляше нещо, което може би е било тежкият двигател. От едната страна стърчеше остра овъглена отломка — остатъкът от стената. Не беше останало нищо друго. Гумите вероятно се бяха пръснали или стопили от горещината в последвалия пожар. Навсякъде се търкаляха части. Най-близките коли бяха изхвърлени от ударната вълна и някои бяха пламнали. Парчета от стъкло и огледала се бяха разлетели в радиус от неколкостотин метра.

Жената, с която бе разговарял преди взрива, беше откарана в болница. Бяха я открили в безсъзнание. Вероятно ударната вълна я беше запратила в някоя от паркираните коли. Лицето й беше пострадало от отломките и имаше опасения за вътрешни кръвоизливи. Торкел си отбеляза да се обади в болницата на сутринта, за да провери как е.

Едно от техническите лица, което обикаляше между пострадалите автомобили, нададе вик. Торкел се спря. Видя как началникът на техниците отиде при него и как той също се заозърта в търсене на нещо.

Него търсеха, осъзна Торкел, когато му помахаха.

Черен голф, покачен върху синьо рено. Всички прозорци и огледала бяха разбити. Но, изглежда, огънят не бе достигнал двете коли. Торкел приближи и погледна какво му сочи първото техническо лице.

Сред стъклата и остатъците от — вероятно — седалка от кемпера, лежеше нещо, което можеше да бъде единствено крак. Откъснат при бедрото. Останки от панталон и почти непокътната обувка, от чийто размер можеше да се съди, че е мъжка.

Торкел въздъхна тежко.

Няколко жертви.

Бяха длъжни да променят списъка със задачите си. Оттук нататък издирвателните работи трябваше да са насочени преди всичко към търсенето на още части от тела.

Торкел се отдалечи с натежало сърце. Щеше да отнеме време да установят чий е кракът, но самата мисъл за станалото го терзаеше. Някой се е прибрал след пътуването си, копнеел е за дома, качил се е на автобуса до паркинга, за да си вземе колата и да се върне при близките се, а вместо това… Край.

Без предупреждение.

Напълно непредвидимо.

Несправедливо.

След десетина минути го повикаха отново.

Посочиха му оранжево волво 242, което, макар да бе паркирано през две редици от кемпера, беше отместено и притиснато в сива тойота. Торкел се наведе, като внимаваше да не отпусне коляно върху счупените стъкла. Този път глава и част от дясното рамо. Частично изгоряла и пострадала от силата на взрива, но изненадващо здрава. Разбира се, за да се установи самоличността с абсолютна сигурност, щяха да бъдат необходими аутопсия и ДНК-тест, но Торкел разпозна мъжа, не на последно място благодарение на буйната брада. Беше почти сигурен, че това е Кристиан Саурунас.

Но какво означаваше това?

— Дошъл е тук да се самоубие? — усъмни се Били, като чу какво, или по-точно кого, са открили.

— Не знам. Кога е използвал кредитната карта?

Били провери записките си.

— 20:24.

— Ние пристигнахме малко след девет… — промърмори Торкел, по-скоро на себе си, но Били кимна утвърдително. — Защо му е било да чака над половин час?

— Може пък да е било нещастен случай — предположи Били. — Кемперите са пълни с пропан-бутан.

— Но ако е смятал да бяга, защото е стоял в колата над половин час? — присъедини се Ваня към разговора.

— Може полетът му да е бил по-късен и да е решил да изпие едно кафе… — започна Били, но сам осъзна колко несериозно е това.

— Знаем ли дали е купил самолетен билет? — попита Торкел.

Били поклати глава:

— Още не, но след девет часа има само шест полета, така че скоро трябва да разберем.

— Като научиш, ми кажи. Тук има нещо гнило — поклати глава Торкел и остави Ваня и Били.

Вечерта щеше да е дълга.

Беше се обадил на Лисе-Лоте. Обясни, че по всяка вероятност ще остане на „Арланда“ цяла нощ. Извини се. Тя отговори, че в такъв случай ще се видят утре и че той може да я събуди, ако се прибере през нощта, независимо колко е часът.

— Какво мислиш? — попита той Урсула, която гледаше отстрани останките от кемпера.

— Онзи там…

Тя посочи някакъв мъж, който седеше в една от линейките и чакаше да го превържат. Дрехите показваха, че е от фирмата, обслужваща паркинга. Може би колегата, която жената на телефона беше споменала, че ще вземе със себе си, за да й помогне в търсенето. Очевидно той е бил по-далеч от експлозията. За щастие.

— Казва, че е чул три последователни взрива.

— Какво значи това?

— Че са експлодирали три неща.

— Две туби пропан-бутан плюс резервоарът?

Урсула не отговори веднага. Направи крачка към останките от кемпера. Посочи.

— Пропан-бутанът би трябвало да се е намирал в задната или в средната част. До кухнята, нали така?

— Не знам, не помня някога да съм се качвал в кемпер — отвърна Торкел.

— Би трябвало да се е намирал в задната или средната част — повтори Урсула. — А резервоарът под задницата. Погледни двигателя.

Той се подчини, но видя само почернели и изкривени части пред колата.

— Тежък. Най-тежката част от целия кемпер. Взрив на пропан-бутан в средната или задната част не би го изхвърлила напред по този начин.

Торкел само кимна. Досещаше се какво се опитва да му каже, но я остави да продължи:

— Нещо се е взривило отпред, в шофьорската кабина, а там няма пропан-бутан.

— Какво е било?

— Не знам, но ако държиш да гадая, бих казала някакъв вид експлозив. — Тя вдигна глава и плъзна поглед из околността. — Не мисля, че туба пропан-бутан и един резервоар биха причинили такива щети.

— Значи бомба.

— За да сме сигурни, трябва да доведем кучетата. — Тя се завъртя към него и го погледна в очите. — Но да. Най-вероятно бомба.