Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (10)

Хотелът ставаше. Стаята ставаше.

И въпреки това Били искаше единствено да се махне.

Беше решил да започне с компютъра на Петрович. „Ейсър Аспайър“, 17,3 инча, 4 ГБ РАМ, 500 ГБ харддиск. Идеята беше да добие обща представа. Да знае колко работа предстои, когато започне сериозното търсене. Вече знаеше, че Мире има профили в Инстаграм и Туитър, но как стояха нещата с Фейсбук, имаше ли блог, може би профил във Flickr, макар това да беше по-необичайно?

Само че изобщо не успяваше да се съсредоточи. Обичаше точно този вид работа. Беше добър в нея. Екипът очакваше от него да се справи, а тяхното уважение беше важно за него. И въпреки това едва бе започнал търсенето, и вече се разсея.

Мислеше за Йенифер. Мразеше се, че мислеше за Йенифер, а не за жена си. Затова насочи мислите си към Мю. Към медения месец — десет наистина чудесни дни в Турция, а после се сети за сватбата.

Първата брачна нощ.

Следващата сутрин.

Свърши се.

Той затвори лаптопа и се изправи с въздишка. Отиде до прозореца и се загледа в езерото. Какво да прави? Хотелът разполагаше с малка зала за фитнес, така му каза рецепционистът, като се регистрираха. Дали да отиде да потренира? Нямаше желание. Пък и така или иначе тичането навън изглеждаше по-примамливо. Да се обади на някого? Името на Йенифер пак изплува в съзнанието му. Не знаеше защо. Целунаха се един-единствен път — около месец преди сватбата му. Нищо повече. Да, и двамата имаха желание да стигнат по-далеч, но Били сложи край. Щеше да се жени — вече се ожени — за Мю. Обичаше Мю, тъй че ако искаше да говори с някого, щеше да бъде с нея. Но с Йенифер всичко беше по-лесно. Повече си приличаха. Имаха повече общи интереси. Тя го разбираше по друг начин.

Но тя, разбира се, не знаеше за брачната му нощ. За следващата сутрин. Никой не би могъл да го разбере.

Той сам не разбираше.

Но нямаше да му стане по-добре, като стои затворен в горещата хотелска стая и се отдава на мрачни мисли. Грабна якето и излезе.

След минута слезе в лобито. Огледа се и установи, че Себастиан се е настанил в едно от кафявите кресла след рецепцията и чете. Били се надяваше да се изниже незабелязано, но в същия миг Себастиан вдигна очи от вестника и го видя. Били изруга под носа си. Защо Себастиан висеше във фоайето? Защо не си стоеше в стаята или не обикаляше навън в търсене на момичета, които да вкара в леглото? Обикновено с това се занимаваше. Да не би Себастиан да го наблюдаваше?

— Къде си тръгнал? — провикна се Себастиан, стана от креслото и тръгна към него, като се мъчеше да си облече якето.

— Излизам.

— Ще дойда с теб.

Не прозвуча като въпрос. Очевидно Били нямаше думата.

— Не ми трябва бавачка.

— Мисли за мен като за… приятел на животните.

Били не можа да отговори, бутна вратата и се озова в кръглото, покрито с обли камъни площадче пред хотела. Въпреки че още беше топло, той закопча тънкото си яке и без да продума повече, се отдалечи от хотела. Зави надясно, прекоси малка поляна и после пак направи десен завой.

Себастиан тръгна подире му, след малко го настигна и двамата пресякоха заедно шосето. Продължиха надолу към езерото. Там Били избра да поеме наляво, та вятърът да духа в гърба му. Себастиан вървеше до него.

Всички събития от последния месец бяха по вина на Били.

Той се досети за роднинството между Ваня и Себастиан. Добра старомодна полицейска работа, ДНК-проба и подозренията му се потвърдиха.

Той заплаши да разкрие истината на Ваня, ако Себастиан не забрави на какво стана свидетел.

Как Били удуши котка през първата си брачна нощ.

Как се наслаждаваше на чувството.

Сексуално.

Дори Себастиан да е искал да си затвори очите, не се получи. Той незабавно съобщи на Ваня, че е неин баща, и с това унищожи единствения коз на Били. След това той трябваше да обмисли положението. Да вземе решение. Да признае ли на Торкел, или не.

За Едвард Хинде.

За Чарлс Седерквист.

Двама души, които Били беше принуден да убие на служба. Себастиан бе останал изненадан от липсата на каквато и да било реакция у него след случилото се, но дори в най-безумните си фантазии не си беше представял, че е възможно Били да свързва убиването с удоволствието, а сега тази връзка го запращаше по опасен път.

Естествената бариера, която обикновено те възпира да изживееш фантазиите си, беше съборена. Щеше да се наложи Били да я издига наново. Защото фантазиите щяха да си останат. Завинаги. Важното беше да научи къде им е мястото — че са просто фантазии и че той не бива да се поддава на импулса да ги осъществи.

Себастиан беше настоял Били да се заеме с проблема. Да потърси помощ. До този момент, поне доколкото знаеше, той не беше направил нищо подобно.

Бяха изминали доста път по брега, когато Себастиан наруши мълчанието:

— Защо излезе?

— Не ми е забранено да излизам от тъпия хотел.

— Не можеш да седиш на едно място?

Били не отговори и Себастиан прие мълчанието му за утвърдителен отговор.

— Как върви с Мю?

Били не отговори. Нямаше и нужда. Естествено, че не вървеше добре. Тайните тежат, а той криеше една от възможно най-големите тайни. Били беше въвлечен в процес, в който беше длъжен да преоцени почти всичко, което си мислеше, че знае за себе си, а освен това трябваше да си гледа кариерата и да си пази брака.

— Поговори ли с някого? — попита Себастиан и усети, че започва да се задъхва.

Били вървеше бързо, а той не беше във форма да тича покрай езера. Забеляза, че наближават друг къмпинг. Колко души можеше да побере това малко местенце?

— Ако ти не говориш с мен, аз ще говоря с Торкел, наясно си.

Стори му се, че Били леко забави крачка.

— Защо просто не го направиш?

Добър въпрос. Себастиан също се беше чудил. Защо мълчеше? Нямаше никакво специално отношение към Били, но Ваня държеше на него. Не знаеше как би реагирала, ако точно той стане източникът на новината, която би разцепила екипа. Той не можеше да рискува тя да реши да вини вестоносеца. Освен това беше полезно да държи Били с нещо, нямаше смисъл да отрича. Тайната можеше да му осигури добри позиции, ако някога му се наложеше да го помоли за услуга или подкрепа. Били вероятно се досещаше, но той нямаше намерение да потвърждава подозренията му.

— Е, какво става с Мю? — повтори въпроса.

В първия момент реши, че и този път няма да получи отговор, но после чу как Били дълбоко си поема дъх, издишва тъжно и казва:

— При родителите си е и съм доволен, че не се налага да я виждам всеки ден.

Себастиан кимна.

— Не смея да й се обадя — продължи Били. — Младоженци сме, а не искам да говоря с жена си. Това отговаря ли на въпроса ти какво става с Мю?

— Да — потвърди Себастиан.

— Хубаво.

Продължиха разходката си.