Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Себастиан Бергман (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
De underkända, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Микаел Юрт; Ханс Русенфелт

Заглавие: Хората, които не го заслужаваха

Преводач: Стела Джелепова

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: ЕКСПРЕСПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 26.04.2018

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-389-467-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11932

История

  1. — Добавяне

Себастиан не беше мразил много хора през живота си.

За доста имаше лошо мнение, мнозина го дразнеха, но с тези, които го провокираха до такава степен, че да ги намрази, той чисто и просто спираше да общува, изтриваше ги от живота си, та да не му се налага да отделя време и енергия да ги мрази активно.

Но той мразеше Давид Лагергрен.

Мразеше това, в което го беше замесил.

Не искаше да го вижда повече.

Само че беше длъжен. Лагергрен отказваше да говори с друг, а капанът щеше да щракне около него именно на разпита. Според Торкел все още не разполагаха с технически доказателства срещу него, макар да претърсиха дома му и да конфискуваха телефони и компютри — и домашни, и служебни. Може би щяха да намерят, когато Били ги преровеше, но засега имаха само косвени доказателства.

Затова въпреки личното си отвращение той беше длъжен да дойде и да действа професионално.

— Готов ли си?

Себастиан вдигна очи. Торкел стоеше на прага на трапезарията. Себастиан изгледа недокоснатата си чаша кафе и кимна. Готов, доколкото е възможно.

— Ваня няма ли я? — попита уж нехайно, когато пристъпи в офиса и плъзна поглед из познатото помещение.

— Не.

— Или просто не иска да ме вижда?

— Няма я.

— Защото аз съм тук?

Торкел не отговори и продължи да върви на половин крачка пред Себастиан към коридора със стаите за разпит.

— Тя те е накарала да ме изриташ, нали? — попита Себастиан, когато почти стигнаха; държеше да получи потвърждение на това, в което вече беше сигурен.

— Дръж. — Торкел му подаде слушалка. — Аз ще бъда в съседната стая и ще ти асистирам, ако ти потрябва информация от самото разследване.

Себастиан взе миниатюрната джаджа и я напъха в ухото си.

— Успех.

Торкел отвори вратата на съседната стая и се скри зад нея. Себастиан отиде до сиво-синята врата до нея.

Зад нея седеше Риалити убиеца.

Давид Лагергрен.

Мъжът, който го беше превърнал в съучастник в убийство.

Себастиан си пое дълбоко дъх. Издиша. И още веднъж. Овладя емоциите и бутна вратата със — както се надяваше — самоуверено равнодушие. Кимна леко на униформения полицай, който незабавно напусна стаята. Докато вървеше, хвърли един поглед към отразителното стъкло, сякаш можеше да получи подкрепа от погледа на Торкел; стигна до масата, издърпа стола и седна. Вдигна очи. Осъзна, че до този момент е избягвал погледа на мъжа. Вероятно грешка. Когато очите им се срещнаха, се наложи да положи усилие, за да удържи дишането си под контрол.

Той беше.

Позна очите. Устните зад маската.

Никога нямаше да ги забрави.

Устата му пресъхна. Не искаше той да проговаря пръв — отчасти защото това щеше да го постави в подчинено положение, отчасти защото не беше сигурен, че гласът му няма да му изневери.

— Разкайвам се — продума Лагергрен след половин минута тишина.

— Не съм католически свещеник, тъй че не ми пука — изсъска Себастиан и за своя радост установи, че гласът му звучи точно толкова твърдо, колкото се бе надявал.

После пак млъкна. Нямаше намерение да води разговора. Не и докато не научи какво иска противникът му. Беше твърдо решен да не му дава нищо даром.

— Разкайвам се, че дойдох тук и поех вината за онези убийства, които не съм извършвал — заяви Лагергрен с наглед искрено угризение в гласа.

Себастиан осъзна, че сигурно му е проличало как се стъписа. Това вече беше неочакван обрат.

— Не сте убили тези хора?

— Не.

— Защо тогава казахте, че името ви е Свен Катон и искате да признаете за убийствата?

— Не зная — сви рамене Лагергрен. — Вие как смятате? Временно умопомрачение?

Внезапно Себастиан разбра точно какво иска този човек. Да играят отново. Да предизвика Себастиан отново. Да го накара да бъде активната страна в процес, който накрая можеше да доведе до пускането му на свобода.

Това беше игра с високи залози.

За да победи, Лагергрен трябваше да бъде сигурен, че нямат доказателства. Че не е оставил никакви следи. Себастиан неохотно трябваше да признае, че бе напълно възможно мъжът срещу него да успее. Вероятно той знаеше също, че можеха да го задържат 72 часа дори без капка доказателство. Може би дори това искаше. Четири денонощия игра на котка и мишка. Да си мери висшия интелект с този на Себастиан, за да може окончателно да го срази и да си тръгне оттук триумфално като свободен човек.

— Кого се опитваш да заблудиш? — изръмжа Себастиан, твърдо решен да не му играе по свирката. — Познавам те.

— Нима?

— Да.

— Откъде? Не помня да сме се срещали.

— Освен когато уби Шелман.

— Не знам за какво говорите. Сигурно ме бъркате с някой друг. Наистина ли съм бил аз? Видяхте ли ме? Видяхте ли лицето ми?

— Познавам гласа ти.

— Дори да е така, ще бъде ли достатъчно в съда?

Лагергрен изглеждаше искрено любопитен. Себастиан внезапно разбра защо жертвите са били с вързани очи по време на самия изпит в кемпера. Ако бяха отговорили правилно, ако бяха взели изпита и се наложеше да ги освободи, Лагергрен можеше да твърди, че да, обядвал е с тези млади хора, но каквото и да им се е случило след това, не е имало нищо общо с него. Видели ли са го наистина в кемпера, докато са правели теста? Ебба беше извадила лош късмет. Била е заедно със сестра си. Ако беше сама, може би той нямаше да отнеме зрението й.

— Защо искаше да говориш с мен?

— Явно съм луд, щом поемам отговорност за убийства, които не съм извършил. Нали така?

Лагергрен се хилеше насреща му. На Себастиан му писна. Това нямаше да доведе до нищо добро. Нищо нямаше да спечелят с пряка конфронтация. По-добре да се включи в играта, но не и преди да смени полето.

Нападението трябваше да се превърне в защита. Защитата в нападение.

Какво знаеше той за Лагергрен? Университетски преподавател, според когото знанието не се ценеше достатъчно високо. Който мереше стойността на всеки човек според общата му култура.

Безинтересно.

Това беше възгледът му, не същността му. Какво го водеше? Какво каза, преди да убие Шелман? Че пресата е с него. Че посланието му се разпространява.

Изглежда се гордееше с това.

Че го слушат. Че му обръщат внимание.

Интервюто с Вебер беше не толкова разговор, колкото манифест.

Себастиан можеше да използва това. Освен това Лагергрен показваше известни признаци на мания за величие. До този момент всичко вървеше според неговия план.

Себастиан усети как енергията му се връща. В това беше добър. Най-добрият. Чакаше го почти с нетърпение. Да получи реванш. Най-сетне да победи.

— Жалко — въздъхна с нещастен вид и поклати тъжно глава.

— Кое е жалко? — попита Лагергрен.

Себастиан го погледна, обмисли коя примамка да използва, реши и я пусна:

— Че не сте били вие. — Той се изпъна на стола и после се наведе напред, облегна лакти на масата и брадичка върху сключените си пръсти. — Познавате ли Едвард Хинде?

— Знам кой е.

— Знаете ли защо знаете кой е? — Той показа ясно, че въпросът е риторичен и веднага продължи. — Защото аз написах книги за него. Успешни книги. Четох лекции за него. Преподавах за него. Задържах го в съзнанието на хората.

Себастиан замълча и се вгледа в мъжа срещу себе си. Дали той разбираше какво става? Какво цели Себастиан? Трудно беше да се каже, можеше единствено да продължи.

— Ако вие бяхте убили онези хора. Ако бяхте написали онези писма, ако бяхте дали онова интервю…

Пак замълча. Примамката на практика вече беше напълно забележима. Дали Лагергрен я виждаше, дали му стана интересно?

— Но не бях аз — отвърна Лагергрен и Себастиан изпита остро разочарование.

Или не? Не се ли усещаше известна промяна? Гласът — по-тих, не толкова уверен, по-предпазлив…

— Жалко, щяхте да сте много по-интересна личност — продължи Себастиан, изправи се и започна да обикаля стаята. — Има нещо вълнуващо в човек, осъзнал, че може да окаже по-силно въздействие, да достигне повече хора, ако излезе от анонимност. Може да се превърне в символ на борбата, дори ако лежи в затвора. Даже още по-добър символ. Човек, който може да си създаде ореол на мъченик.

Себастиан се подпря на стената. Изражението на Лагергрен не се промени, но по езика на тялото му психологът видя, че е пробудил нова мисъл. Навярно е дремела от самото начало. Вероятно, точно както каза Себастиан, това беше причината Лагергрен да се предаде. Но когато мисълта бе облечена в думи от друг, когато се потвърди от външен човек, тогава стана по-реална.

Реална и привлекателна.

— Жалко, че не сте вие — заключи Себастиан и се надигна от стената. — Можеше да пиша за вас. А написаното от мен винаги се публикува.

Той се завъртя и се насочи към вратата. Колко имаше дотам? Шест крачки? Пет. От Лагергрен нито звук. Четири. Три. Той протегна ръка към бравата и се помъчи да измисли причина да остане, без да разкрие колко е притеснен. Две. Нямаше да се получи.

— Почакайте.

Себастиан не можа да сдържи усмивката си. Лагергрен беше видял примамката и я беше намерил за интересна. Сега Себастиан трябваше да я подръпне леко назад, за да го накара да я последва, да го изкара на открито. Изтри всяка следа от доволната си усмивка и се обърна с изражение, което се надяваше да излъчва отегчение в съчетание с „имам си по-важна работа за вършене“.

— Какво има?

— Гледах едно интервю с вас; казвате, че онзи Риалити убиец е идиот.

— Да.

— Защо тогава искате да пишете книга за него?

— Не писах за Хинде, защото го харесвах или бях съгласен с него. — Себастиан се върна няколко крачки назад. — Беше интересен за мен, за читателите. Човекът, който извърши тези престъпления, е още по-интересен. Хинде беше обикновен психопат, нарцистично разстройство, тежко детство, дрън-дрьн-дрън, сещате се. Докато този човек има нещо важно за казване. Има послание.

Забеляза как Лагергрен кимна в знак на съгласие. Да, примамката наистина го привличаше. Приближаваше все повече и повече. Време беше пак да я подръпне. По-надалеч. Извън полезрението му. За да му се наложи да положи усилие да я види отново. Усилие под формата на признание.

— Само че… не знам. Колкото повече мисля за това, толкова… — Себастиан се спря, не довърши изречението, сякаш изведнъж му е хрумнало нещо. Осенило го е.

— Толкова какво? Какво?

Себастиан сбърчи чело, въздъхна и леко поклати глава, сякаш разочарован от собствените си мисли.

— Не стига.

— Кое не стига?

Безпокойство в гласа. Отлично.

— Манифест и няколко убити. — Себастиан се обърна към Лагергрен, все едно онзи е равноправен участник в разговора, човек, чието мнение Себастиан цени. — Светът се промени, нали така? Хинде уби четирима; преди двайсет години това беше много народ, но сега…

Поредното поклащане на главата, оставящо място за тълкуване.

— А и всеки може да спретне някакъв манифест — продължи Себастиан. — Интернет гъмжи от тях. Брайвик, например, какво чуваме за него? Какъв интерес представлява днес? А извършителят на тези убийства дори не може да се мери със стореното от него.

— Засега.

Една дума. Първото пропукване на фасадата. Първото истинско посягане към примамката. Как да продължи, без да го изтърве? Да се надява, че ще захапе по-здраво, или да го атакува от друга посока?

— Смятате, че ще убие отново?

Себастиан виждаше, че Лагергрен е осъзнал точно какво е разкрил с една-единствена дума.

— Откъде да знам?

Агресивно. Възмутено. За да компенсира за грешката си със сила и звучност. Себастиан избра атаката от друга посока.

— И с Ебба Юхансон и стипендията за МТИ ли стана същото? Просто сте го изтърсили. Не е било планирано. Това ли е ахилесовата ви пета? Понякога оставяте емоциите да управляват устата?

— Не разбирам за какво говорите.

Себастиан заобиколи масата, спря се зад гърба му. Виждаше как Лагергрен се съпротивлява срещу импулса да се завърти към него. Себастиан се приближи към него, приведе се, снижи глас, прошепна на сантиметри от ухото му:

— Отстъпихте. Предадохте се.

Мълчание.

— Затворен сте тук.

Мълчание.

— Сигурно сте обмислили вероятността да не излезете повече.

Мълчание.

— Но знаете, че ще има още.

Лагергрен не можеше да се сдържа повече. Обърна се рязко.

— Не знам за какво говорите.

— Млъквай, много добре знаеш за какво говоря.

Лагергрен се взря в очите му. Тежко дишане. Сякаш всеки момент щеше да скочи и да се нахвърли на Себастиан. Себастиан не мигна и за секунда. Не отмести очи от неговите. Мъжът на стола дишаше тежко. После пак се обърна бързо и се загледа право напред. Психологът продължи със същия тих ясен глас:

— Значи вече е планирано.

Мълчание.

— Бомба ли е? Пак ли ще взривиш нещо?

Мълчание. Себастиан се изправи и отново започна да обикаля из стаята. Изричаше думите, все едно размишлява на глас.

— Не се перчиш колко си умен, как си ни метнал, как нямаме никакъв шанс, понеже… — Той се спря, хвърли триумфиращ поглед към Лагергрен и вече дори не се опитваше да скрие усмивката си. — Защото все още можем да те спрем.

— Не, не можете.

— О, можем.

Все така усмихнат, направи последната крачка към вратата. Беше сигурен, че Торкел е излязъл от съседната стая още когато се разбра, че ще има още. Къде и кога беше работа на останалите. Себастиан свърши своята. А може би не съвсем… Спря се на прага.

— Вземи си тъпите тестове и си ги заври отзад. Ето това… — Той се потупа по слепоочието с показалец. — Това е истинска интелигентност.

С тези думи той излезе и остави вратата да се затвори зад гърба му.