Метаданни
Данни
- Серия
- Себастиан Бергман (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- De underkända, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Стела Джелепова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Микаел Юрт; Ханс Русенфелт
Заглавие: Хората, които не го заслужаваха
Преводач: Стела Джелепова
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Ера
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: шведска
Печатница: ЕКСПРЕСПРИНТ ЕООД
Излязла от печат: 26.04.2018
Редактор: Лилия Атанасова
ISBN: 978-954-389-467-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11932
История
- — Добавяне
Имаше работа за вършене, повтаряше си той.
Затова остана, след като всички други си тръгнаха.
Имаше работа за вършене.
Нямаше нищо общо с факта, че Мю се обади следобед. Липсвал й, нямала търпение да го види възможно най-скоро. Каза му кога пристига.
Дали можел да я посрещне?
Били не отговори веднага. Не че не искаше, тя също му липсваше, но… Разследването им. Сложно. Този път случаят беше, меко казано, сензационен. Не разполагаха с кой знае какво, а малкото им улики бяха в неговата сфера.
Охранителни камери. Телефони. Този род неща… Негова работа.
— Много ли ще закъснееш?
Разочарованието в гласа й беше ясно доловимо.
— Не знам. Доста.
— Не може ли поне да вечеряме заедно. — Не толкова въпрос, колкото непряка заповед. — Не сме се виждали от близо седмица.
Били си пое дълбоко дъх. Затвори очи. Нямаше добър начин да го каже, само няколко лоши. Избра един от тях:
— Знам, но няма да успея. Имам страшно много работа…
Мълчание.
— Май ще е най-добре направо да се разберем за утре сутрин — заключи той. — Ще закъснея много, така че… ще се видим тогава.
След разговора той не можеше да се отърси от чувството, че тя е усетила нещо. Че между тях има нещо недоизказано. Но пък можеше и да се дължи на смесицата от объркване, нечиста съвест и угризения.
Той потисна тези емоции с помощта на работата.
Имаше много работа за вършене. Това поне не беше лъжа.
Беше получил списъците с разговорите на всички жертви с изключение на Клас Валгрен. Беше изискал и неговите, но още не ги беше получил.
Знаеха с доста голяма точност кога се е свързал извършителят с две от жертвите, затова той започна с Патрисия. Постът й във Фейсбук за срещата и предстоящото интервю беше публикуван на 8-и юни в 13:24 часа.
Били провери списъка с разговорите от и към мобилния й телефон.
Тринайсет минути по-рано, в 13:11 часа, беше постъпило обаждане от номер, който се оказа от предплатена карта. Разговорът беше продължил осем минути. Пет минути след това беше писала във Фейсбук.
Той мина към Ебба. По нейна информация Катон й се обадил в понеделника след получаването на наградата на „Съмър Блог Ауордс“. Бърза проверка в Гугъл му даде датата на събитието и наистина сутринта в понеделник имаше обаждане от друга предплатена карта.
Мире Петрович изискваше малко повече детективска работа. Не знаеха точно кога е получил обаждането, но някой му се беше обадил от трета предплатена карта два дни преди последния му обяд в „Кюрхотелет“. И този разговор беше продължил около пет минути. Бързо ги убеждаваше.
Едва ли са имали нещо против да пишат за тях в пресата.
За жалост телефоните не му разкриха нищо повече. Малката надежда, че извършителят — за когото Себастиан беше сигурен, че е възрастен, мъж и университетски преподавател — ще е достатъчно непредпазлив в използването на технологиите и ще остави дигитални следи, се беше оказала напразна. Този човек не оставяше нищо на случайността.
Били се надяваше да има по-голям късмет с кемпера.
Тук поне знаеше точно какво търси.
Модел, година и регистрационен номер.
Имаше всичко. Освен снимка на шофьора.
Доколкото знаеха, убиецът се беше движил в района на Стокхолм след отвличането на Сара и Ебба Юхансон. На разположение на Били бяха снимките от всички станции за плащане на тол такса. В най-добрия случай щяха да намерят снимка, на която да се вижда лицето на извършителя, но дотук не беше открил дори кемпера.
След час беше отхвърлил още една станция от списъка.
Четири проверени. Четиринайсет оставащи.
Отпусна се назад на стола и изпъна ръце над главата си. Поколеба се дали да иде за още една чаша кафе, но осъзна, че щом ще ходи до трапезарията, може би ще е по-разумно да хапне нещо.
С крайчеца на окото забеляза движение в иначе празния офис. Ваня се беше върнала. Видя го и дойде при него. Той се протегна и спря песента на Асап Роки, която слушаше в „Спотифай“.
— Нали щеше да ходиш на среща? — попита Били, когато тя придърпа стол от съседното бюро и седна до него.
— Приключи.
— Рано. — Били погледна часовника многозначително.
— Да. А ти защо си тук? — отклони Ваня разговора от евентуални въпроси за вечерята й с Юнатан.
— Имам работа.
Той посочи бюрото и разтворените папки, които се надяваше да докажат колко е натоварен.
— Трябва ли ти помощ? — попита тя и свали тънкото си яке.
Така и така вечерта беше съсипана. В никакъв случай не искаше да се прибира в празния си апартамент, който и без това само й напомняше за Валдемар.
— Търся кемпера при някоя от станциите, ако искаш, може да провериш една-две.
Ваня кимна и през следващите няколко минути Били свързваше още един компютър към един от мониторите, после й даде достъп до сървъра и не след дълго двамата седяха един до друг и се взираха в безкрайните колони автомобили, влизащи и излизащи от Стокхолм. Ваня усети, че й е приятно. Беше като в доброто старо време, преди всичко да рухне, преди сянката да падне върху тях. Когато двамата с Били работеха заедно, бяха отбор, бяха приятели. Повече от приятели. Почти като брат и сестра. Преди разрива, караницата и преди Мю, с която Ваня се беше срещала само за момент на сватбата, но която не можеше да хареса, колкото и да се стараеше.
— Мю се прибра тази вечер — проговори Били изведнъж, сякаш прочел мислите й.
— Къде е била?
— При родителите си в Даларна.
— Тогава ти защо си тук? — почуди се Ваня.
Малкото други двойки, които познаваше, бяха така лепнати един за друг в месеците след сватбата, че човек не можеше да ги раздели и с кози крак. Съмнението, което я беше споходило в колата на път за Хелсингборг, пак се пробуди. Нещо не беше наред в семейство Русен.
Били мълчеше. Взираше се съсредоточено в екрана. Мислеше.
Защо й каза за връщането на Мю?
Може би заради ситуацията. Той и Ваня. Рамо до рамо. Някога тя беше човекът, с когото можеше да сподели всичко. Абсолютно всичко. Ваня го познаваше по-добре от Мю, по-добре от Йенифер (макар че тя пък знаеше други неща), по-добре от всеки друг. Не можеше да отрече, че ставащото го подлудяваше. Толкова много тайни и лъжи. Когато не работеше, събитията от последните седмици се разиграваха като на лента в главата му. Нонстоп. Денонощно. Може би щеше да му е от полза да сподели с още някого.
— Изневерих й — пророни той тихо, без да откъсва очи от компютъра.
— Женени сте от месец!
Искрена изненадана. Каквото и да беше подозирала, със сигурност не беше това, помисли си той.
— Знам.
— С кого?
— Има ли значение?
— Май не. Защо?
Да, защо? Защото се получи. Усещането за надмощие, власт и контрол, свързано със силно сексуално удоволствие, наистина беше укротила зловещия импулс, който се спотайваше като гладна змия в корема му.
Направи змията послушна.
Нещо повече — незначителна.
Преживяването с Йенифер беше едно от най-вълнуващите в живота му. По-силно и по-хубаво, отколкото когато убиваше животните, понеже беше незабавно последвано от сексуално удовлетворение. До което никога не беше имал достъп предишните пъти. След това всички мисли за причиняване на болка изчезнаха. Змията беше нахранена. Той беше спокоен, доволен, душата му бе в равновесие, каквото отдавна не познаваше.
Той знаеше всичко това, но не можеше да й каже нищо.
— Сложно е — отвърна само, а и не беше лъжа.
— Нали си наясно, че това те прави задник?
— Да.
Все едно. Той не търсеше съчувствие. И все пак му стана по-добре, като сподели.
Компютърът на Били изпиука и той се наведе с интерес. Едно щракване на мишката и се отвори нов прозорец.
— Да му се не види.
— Сега пък какво? — попита Ваня, явно развълнувана от внезапния му интерес.
— Следя дали Саурунас използва кредитните си карти.
Ваня понечи да попита дали това е законно без разрешение от прокурор, каквото не знаеше да са получавали, но се въздържа. Очевидно беше дало резултат.
— Използвал я е — потвърди Били.
— Къде?
— На паркинга за дългосрочен престой, летище „Арланда“. — Той я погледна, преди да вдигне телефона, за да се обади на Торкел. — Смята да бяга.
Път Е4 на север. Били пришпори колата до близо 150 км/час и включи синята лампа на предното стъкло и сините лампички на скарата, които иначе бяха почти невидими. Сирена нямаше, понеже автомобилът беше цивилен, но той натискаше клаксона всеки път, щом приближеше някого, който явно не беше видял мигащите светлини в огледалото за обратно виждане.
Торкел седеше отзад и за втори път в рамките на текущото разследване се въздържаше от коментар за скоростта, с която се движат. Вместо това бързо прехвърляше наум какво е свършил дотук и дали не трябва да направи още нещо, преди да стигнат.
Първата му работа беше да се обади на дежурните полицаи в „Арланда“. Даде им данните и описанието на Кристиан Саурунас и нареди да претърсят всеки един излитащ самолет от всеки един терминал. Ако не успееха да проверят авиокомпаниите, трябваше да пуснат съобщение на всяко летище. Торкел им даде да разберат, че изобщо не го е грижа дали ще причинят закъснения. Саурунас не биваше да напуска Стокхолм.
Патрулните полицаи, които изпратиха на „Беквеген“ 43, потвърдиха, че Саурунас не е в апартамента и че червеното му волво не е паркирано пред сградата.
Следващият му разговор беше с паркинга за дългосрочен престой на „Арланда“. Подозираха, че не е направил предварителна резервация, което се потвърди от краткия разговор с клиентския център. Значи вероятно Саурунас чисто и просто е паркирал където е намерил място. Торкел попита възможно ли е от фирмата, която се грижеше за паркинга, да изпратят някого да потърси автомобила. Да им спести малко време. За негова изненада жената, с която разговаряше, обеща да се заеме веднага и да вземе и някой колега със себе си. Той й даде регистрационния номер на червеното волво на Саурунас, но не хранеше големи надежди. Това навярно беше един от най-разпространените автомобили в Швеция, а жената на телефона — чието име в момента не можеше да си спомни, ако ще животът му да зависеше — каза, че двата паркинга побират общо над 1800 коли. Торкел реши да си опита късмета и ги помоли да си държат очите отворени и за кемпер с германска регистрация. Едва ли на паркинга щеше да има страшно много такива. Пък и бяха по-лесни за забелязване заради размерите си. Жената обеща да направи всичко по силите си, даде му личния си телефонен номер и приключи разговора.
Торкел погледна през страничното стъкло и видя как подминават кола след кола в дясната лента. Поколеба се дали да не позвъни на Лисе-Лоте. Но в настоящата ситуация вероятно щеше да изглежда леко непрофесионално, освен това нямаше никакво желание да предизвиква въпроси от страна на двамата си спътници.
Пак я беше оставил.
Намираха се в ресторант при Юргордсбрун. Тъкмо бяха избрали какво да ядат, но така и не успяха да поръчат. Пиеха розе и се държаха за ръка под масата. Вечерта не би могла да започне по-приятно. Тя му разказа какво беше правила през деня. Туристическа разходка из столицата. Беше се преместила преди много години и като се замислеше, май бяха минали над петнайсет години от последното й идване. Затова се беше възползвала от възможността да посети няколко „задължителни места“.
И точно тогава се обади Били. Пет минути по-късно Торкел вече пътуваше с такси към полицейското управление на Кунгсхолмен. Сериозно се безпокоеше, че на Лисе-Лоте ще й писне от него. Като се замислеше, беше я зарязал забързано в три случая от общо три възможни. Добре, не вечерта, когато го беше чакала на стълбите. Но пък от друга страна, беше го чакала няколко часа да се прибере вкъщи.
Това ли представляваха връзките с него?
За съжаление отговорът беше „да“.
И двете му съпруги бяха стигнали до този извод и накрая им беше омръзнало.
Той не смееше да се надява Лисе-Лоте да се окаже по-различна.
Изруга тихо. Не можаха ли да се срещнат преди месец? След като приключи случаят в Туршбю, нямаше почти никакви задачи в продължение на седмици.
Наваксваше с административната работа, с която беше изостанал.
Отговаряше на писма.
Участваше в стратегически срещи.
Спазваше обичайното работно време. Беше нормален. Човек, с когото можеш да вярваш, че ще споделиш живота си. Окей, това беше леко прибързано след едва три срещи, вярно е, но той така искаше връзката им да прерасне в нещо повече, нещо дълготрайно.
Той въздъхна тежко и Ваня се обърна от предната седалка и го изгледа въпросително. В колата бяха само тримата. Урсула щеше да дойде сама. Само от учтивост Торкел се обади и на Себастиан, но бързо стигнаха до извода, че тук е нужна единствено полицейска работа.
Независимо дали щяха да хванат Саурунас, или не.
Ако го заловят, нека пак да му се обади. Иначе Себастиан нямаше желание да прекарва вечерта в тичане напред-назад и търсене на разни типове на летището. Торкел не се изненада особено. Все пак това беше Себастиан Бергман.
Били слезе от Е4 и сви по дългата права отсечка, която водеше до двата паркинга за дългосрочен престой с оригиналните имена „Алфа“ и „Бета“ и по-нататък до петте терминала. Вдясно от пътя се показа терен с рекламни къщички и той зави надясно по път 273 към Нортелйе, и пак натисна газта.
След едва минута-две стигнаха до двата грамадни и почти пълни паркинга със стотици коли в прави редици.
— Сега накъде? — попита Били и спря между входовете към двата паркинга.
Торкел пак извади телефона си и набра номера на жената, която беше обещала да помогне с намирането на колата, когато той пристигнеше или още по-добре — преди това.
— Здравейте, пак се обажда Торкел Хьоглунд от „Риксмурд“ — каза той, когато тя вдигна. — Тук сме, имате ли представа къде трябва да отидем?
— Тук има кемпер с германска регистрация — отговори жената.
— Къде тук?
Той така и не получи отговор. Нямаше и нужда.
Огромен огнен стълб се издигна към небето откъм десния паркинг. Не след дълго дойде и ударната вълна, от която автомобилът им се разтресе, а от оглушителния взрив им стана пределно ясно къде се е намирала доскоро колата, която търсеха.