Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (57)

Ваня излезе от банята, увита в хавлия. За голямо нейно разочарование то не си беше отишло — отвратителното усещане за неудовлетвореност.

Познаваше го толкова добре.

Знаеше защо се появи.

Разследването. Фактът, че на практика не бяха постигнали нищо. Това беше нейната мисия, нейната работа. Все още тя беше всичко за нея, а когато не се справяше добре, не можеше да си намери място. Ставаше припряна.

Тръгна си от Кунгсхолмен след последна оперативка в стаята, която единствено потвърди липсата на напредък, прибра се в апартамента си, но скоро осъзна, че няма да може да прекара цялата вечер сама. Какво тогава да прави?

Както обикновено, решението беше да излезе да потича.

През „Лидингьовеген“, надолу към „Стуренгсботен“ до релсите в Лил-Янскуген. Смяташе да тича дълго. Да остави ритъма на крачките и съсредоточението върху дишането да прочистят мозъка й; а и се надяваше да се умори чисто физически.

След четиринайсет километра се върна, още четвърт час прави упражнения на поляната пред къщата и накрая се качи в апартамента си. Реши да вземе вана вместо душ. Нещо, което почти никога не правеше. Преди няколко години Юнатан й подари СПА комплект, който никога не използваше, но все още го пазеше в шкафа под мивката. Малко шишенце масло за вана, което според етикета трябваше да й помогне да забрави всички тревоги от деня и да я подготви за сън. Какаовото масло, бадемовото масло, лайката и лавандулата щели да доведат до този резултат.

Тя влезе във ваната, опита се да се отпусне, да вдиша аромата на сандалово дърво и жасмин. Не се изненада особено, че не подейства.

Оставаше си все така нервна и настроението й се влоши още повече, когато излезе от банята и телефонът звънна.

Погледна дисплея.

Себастиан.

Не й се говореше с него, но все пак работеха заедно по сложно разследване. Нямаше да е професионално да не вдигне, но ако се окажеше, че не й се обажда по работа и се мъчи да се сближава с нея, щеше да му затвори.

— Здравей, аз съм — започна той, след като тя отговори троснато.

— Знам, какво искаш? — Никаква възможност за разговор и за празни приказки.

— Обадиха ми се от някаква фирма за организиране на конференции да изнасям лекция.

— Аха. Поздравления.

— Благодаря, но въпросът е, че се обадиха в последния момент, понеже друг лектор се отказал.

— Аха.

— Оливия Юнсон научила, че получава стипендията две седмици преди да замине за МТИ.

— Откъде знаеш? — попита Ваня, далеч по-заинтригувана, откакто стана ясно, че разговорът е служебен.

— Ел Файед ми каза.

— Кога?

— Докато ти говореше по телефона с Били.

— Окей, какво точно е казал? — Ваня се опита да потисне недоволството, че Себастиан без нейно знание е разговарял с човек, фигуриращ в разследването.

— Каквото ти казвам: Оливия научила, че печели стипендията, едва две седмици преди да замине за МТИ.

— И смяташ, че е защото някой друг се е отказал?

— Възможно е. Просто ми хрумна. Струва си да се провери.

Ваня беше съгласна, определено си струваше да се провери.

Оливия Юнсон и стипендията й бяха важна част от разследването. Твърдението на извършителя, че е била негова студентка, на практика ги направляваше. Сега изведнъж се оказа, че съществува риск да става дума за съвсем друг човек.

— Веднага ще се обадя на Били — отговори Ваня. — Предния път той се свърза с МТИ.

— Добре. Нали ще ми се обадиш, ако научиш нещо?

— Да. Разбира се.

Настъпи кратко мълчание, докато Ваня се колебаеше дали да му каже какво мисли, дали да му направи това удоволствие. Да, реши тя.

— Добра работа.

С тези думи затвори. Намери номера на Били и натисна зелената слушалка. Крачеше из стаята, докато слушаше сигнала свободно. Този път я обхвана друг тип нервност. Очакване. Вълнение. За нейно разочарование обаче й отговори гласовата поща. Тя му остави съобщение да й се обади възможно най-бързо.

После затвори.