Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Flicker Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Тед Козматка

Заглавие: Потрепващите

Преводач: Боряна Даракчиева

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Ибис“

Излязла от печат: 30.07.2019

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Живко Петров

Коректор: Нина Джумалийска

ISBN: 978-619-157-246-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11534

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Щом разположихме оборудването, остана да се заемем с настройките. Електронната пушка трябваше да се прицели така, че електроните да могат да преминават и през процепа. Оборудването заемаше почти цялата стая — всякаква електроника, екрани и жици. Истинска стая на луд учен.

Сутрин, в мотела, говорех на огледалото и давах обещания на сивите си очи. И по някакво чудо не пиех.

В куфара си имах хапчета — по рецепта, за облекчаване на треперенето. Но от тях се чувствах странно. Пъхнах две в устата си.

Мина ден, втори. После три. После пет. Накрая не бях пил от седмица. Още изпитвах силно желание, то бушуваше под кожата ми. Ръцете ми още трепереха сутрин, когато се вкопчвах в студения порцелан. Но не пиех.

„Имам проект — повтарях си. — Имам проект.“

Това беше достатъчно.

В лабораторията работата продължаваше. Когато и последната част от оборудването беше сложена на мястото й, аз се отдръпнах и огледах цялата инсталация, а сърцето бумтеше в гърдите ми, защото стоях на крачка от велика универсална истина. Щях да стана свидетел на нещо, което малцина в историята на света бяха виждали.

Когато първият сателит бе изстрелян в дълбокия Космос през 1977 г., той отнесе и специална златна плоча. Тя съдържа диаграми и математически формули. Както и образ на зародиш, калибрация на кръг и една страница от Нютоновата „Система на света“. Тя носи и единиците на нашата математическа система, защото се твърди, че математиката е универсален език. Винаги съм смятал, че в златната плоча трябваше да се включи и диаграма на този експеримент, на Файнмановия експеримент с двата процепа.

Защото той е по-фундаментален от математиката. Той е онова, което живее под математиката. Той разкрива самата реалност.

Ричард Файнман казва следното за експеримента с двата процепа: „Той съдържа сърцето на квантовата механика. Всъщност той съдържа единствено мистерия“[1].

Стая 271 съдържаше два стола, бяла дъска и две дълги лабораторни маси. Инсталацията се простираше по дължината на стаята и покриваше масите. Два процепа бяха пробити в стоманени листове, които служеха за разделяне на частите на инсталацията. В другия й край фосфоресцентния екран беше монтиран в малък правоъгълен слот зад двойката процепи. Там, където фотоните щяха да ударят екрана, той щеше да засияе.

Джереми дойде малко след пет, точно преди да си тръгне към дома.

— Значи е вярно — рече той, усмихна се и влезе в стаята. — Казаха, че си се подписал за лабораторна стая.

— Да.

— Какво е това чудо? — попита той и се огледа.

— Просто старо оборудване от „Досънт“ — отвърнах. — Файнмановият двоен процеп. Никой вече не го използва, затова реших да видя дали още върши работа.

Усмивката му помръкна.

— Какво точно планираш?

— Репликация на експеримент.

Виждах разочарованието му, докато подбираше внимателно следващите си думи:

— Радвам се, че работиш по нещо, но не е ли малко остаряло?

— Добрата наука никога не остарява.

— Разбирам сантимента, наистина, но трябва да съм искрен с теб. Не мисля, че подобно нещо ще промени мнението на оценяващия борд.

— Не го правя за това.

— Тогава защо?

Как да му обясня защо? Та аз самият едва го разбирах — онова усещане за правилност, когато отворих сандъка и видях какво има вътре: експериментът, в чиято сянка живееше физиката. Сякаш беше писано да я видя — пропастта между квантовия свят и реалността, която физиката не успяваше да прекоси.

Когато не отговорих, той отиде до един стол, седна, после посочи другия стол и рече:

— Моля те. Искам да поговорим.

Беше много сериозен. Седнах.

— Ерик, обикновено не правя подобни неща, но искам да знаеш, че проверих това-онова вместо теб.

Значи посещението изобщо не беше случайно.

— Не е трябвало.

— Оказва се, че тук вече има текущи проекти, които биха имали нужда от изследовател като теб.

— Какво имаш предвид?

— Както знаеш, обикновено наемаме хора, които прокарват свой собствен път, но понякога някой проект се разраства отвъд очакваното и изследователите започват да търсят колеги за екип. В Южната сграда работи един малък екип, който има нужда от попълнение.

— Кой?

— Доктор Ли. Той вече работи с двама изследователи.

— А аз ще съм третото колело, това ли е идеята?

— Е, технически погледнато, четвъртото, ако броим и него. Казва, че може да те включи веднага. Има нужда от още един чифт ръкавици. Цитирам.

— Той не ме познава. Защо ще казва подобно нещо?

— Защото го излъгах, че с теб се работи много лесно.

— Искаш да кажеш, че си го молил за услуга. Каза ли му и че съм очарователен?

— Не съм чак такъв лъжец.

За миг си представих как е протекъл този разговор.

— Не е трябвало да го правиш.

— Всички имаме нужда от услуга от време на време. Услугите движат света.

Явно вярваше в това. Или искаше да вярва.

— Вече съм ти длъжник — отбелязах.

— Пак ще е малко рисковано, но ще имаш някакъв шанс, ако работиш с доктор Ли… — замълча.

Осъзнах, че не може да се накара да го изрече.

— Шанс оценяващият борд да затвори очи пред моята непродуктивност? — попитах.

— Възможно е. Както казах, има шанс. Не искам да обещавам нищо.

— А ти не рискуваш ли с подобни ходатайства? Ти също имаш шефове, нали така ми каза?

— Това си е мой проблем.

— Няма да ти позволя да рискуваш работата си заради мен.

— Рискът е малък.

Вгледах се в лицето му и търсех лъжата. Не вярвах в неговата преценка на риска. И преди се беше излагал на подобна опасност и си плати цената.

— Дори не спомена по какво работи доктор Ли.

— Има ли значение?

Втренчих се в него.

— Макрофаги[2] — отвърна той.

— Сигурно се майтапиш.

— Твърде добър си за макрофаги?

— Едва ли. Не знам нищо за тях.

— Че какво има да се знае? Освен това ти се учиш бързо. Той се нуждае от асистент, а не от доктор по биология.

— Не е от моята област. Бързо ще стане очевидно за всички, че не е от моята област.

— В такъв случай каква точно е твоята област? — сопна се той. Не беше очаквал съпротива. Гневеше се като човек, който е хвърлил спасителен пояс, а удавникът започва да пляска в съвсем друга посока. — Ти обърна гръб на работата, която свърши в QRS.

— Имах си причини.

— Какви причини? Още не си ми казал.

„Защото една недовършена формула може да те прекърши.“ Поклатих глава.

— Вече няма значение.

— Има и още как, освен ако не съществува специален пазар на труда за бивши квантови теоретици, за който не знам. Щом няма да продължиш предишното си проучване, какво ти остава?

— Може би нищо.

— Тогава приеми предложението.

Исках.

Исках да кажа „да“. Беше ми на езика. Можех да си представя как изричам думите, как му казвам това, което желаеше да чуе. Представях си как се уча на всичко необходимо за макрофагите. Как се потапям в нова област. Ново начало, както каза сестра ми. Лабораторен асистент беше доста широка крачка встрани, но все пак бе работа. Служба. Щях да съм полезен. Можех да го направя. Исках да го направя.

Вместо това отговорих:

— Имам проект.

— Това ли? — Джереми посочи към налудничавата инсталация. — С това няма да минеш през оценката.

Помислих си за шефовете му. Онези, на които неговото ходатайство нямаше да се хареса. Кариери са се проваляли и за по-малко. Стомахът ми се сви.

— Така да бъде.

Той вдигна ръце и ме гледа толкова дълго, та разбрах, че не гледа мен, а се взира в себе си. Или може би в баща си — корпоративният палячо с огромното бюро. Мъж, който никога не бе отстъпвал и на йота.

Накрая заговори с овладян глас:

— Ерик, познаваме се отдавна. Нямам по-стар приятел от теб. Не искам да видя как кариерата ти приключва така. Какво смяташ да правиш, когато си тръгнеш оттук?

Как да отговоря на това? Как да кажеш на някого, че нямаш никакви планове, че плановете ти свършват внезапно след няколко месеца в бъдещето.

Помислих си за пистолета и за името му — Панацея, — измислено една пиянска нощ, когато се възхищавах на гладкия хладен спусък. Може би така щеше да свърши всичко. Може би нямаше как да свърши иначе след онези тежки дни в Индианаполис.

— Искаш ли да останеш на работа тук? — попита той.

— Да.

— Тогава го направи. Приеми услугата.

Погледнах стария си приятел. През втората година в колежа той беше спрял в снежна буря, за да помогне на закъсал моторист. Джереми правеше такива неща. После, когато се връщаше в колежа след една коледна ваканция, спрял да смени гумата на една старица. Ударил го поднесъл по леда камион. Прекара почти месец в болница — счупени кости, разкъсан далак. Заради лечението пропусна цял семестър и се дипломира след всички. Повечето хора щяха да подминат моториста, но той спрял и излязъл от колата. Просто си беше такъв, все да помогне. Както сега. Но аз усещах леда под колелата си.

— Не и така. Не мога.

Той поклати глава.

— Ще се изразя съвсем ясно. Ако това е твоят проект, няма да мога да те спася.

— Не си длъжен да ме спасяваш — отговорих. — Това тук е достатъчно. Двойният процеп. Трябва да го видя. Не мога да дам по-добро обяснение. — И как бих могъл? Как да му кажа, че не съм пил от дни? Как да му обясня какво чудо е това? — Мисля, че ми е писано да го видя.

Писано? Вече звучиш откачено.

Очите на мама проблеснаха в ума ми.

— Нищо не е писано — продължи Джереми, но с някакво примирение в гласа. Беше видял как удавникът потъва под вълните.

— Някога вярваше в квантовата механика — казах аз — и че не бива да изключваш нещо само защото е невъзможно.

Той погледна към инсталацията.

— Но какво очакваш да докажеш?

— Само едно — че понякога невъзможното е истината.

Бележки

[1] Ричард Файнман (1918–1988), американски физик, наричан най-великият ум след Айнщайн.

При експеримент с два процепа, проведен с електрони, всеки електрон при удар в екрана оставя върху него светеща точка и фиксира пристигането си във вид на частица, но накрая пак се оформя интерферентна картина.

Налага се изводът, че един електрон в известен смисъл трябва да премине през двата процепа едновременно и след това да интерферира сам със себе си, докато се движи към екрана. Ако поставим детектори на частици в близост до всеки от процепите, тогава квантът винаги ще бъде „хванат“ да излиза от един от процепите, но никога от двата и картината на интерференция изчезва, заменена от нормалното разпределение. Така в квантовия свят ние се сблъскваме с едно много странно поведение: електронът е вълна, докато не се локализира, а актът на откриването му го превръща в частица. — Б.пр.

[2] Макрофагите (от гръцки μακρός — голям, и φάγος — ям) са клетки, получени при диференциацията на моноцитите в тъканите. Човешките макрофаги са около 21 μm в диаметър. — Б.пр.