Тед Козматка
Потрепващите (52)

Глава 51

Отидох до мотела и паркирах колата отпред. Трафикът беше доста по-слаб, отколкото го помнех. И това беше единствената разлика. Имах чувството, че е минала цяла година, макар да бяха едва няколко седмици. Влязох вътре.

Служителката ме погледна над очилата си. Жена на средна възраст със синкава коса и твърде много грим.

— Имах стая тук преди няколко седмици и там останаха мои вещи.

— Име и номер на стаята?

Аз я познавах, но тя не ме позна. Вероятно бе виждала десет хиляди такива като мен да влизат и излизат през тези врати. — Ерик Аргус. Стая 220.

— Имаме бюро за намерени вещи — отвърна тя. — Какво сте забравили?

— Папки. Две картонени папки. Бяха заключени в сейфа в дрешника. Както и една малка брезентова торба.

Жената изчезна за няколко минути и когато се върна, носеше папките и торбата.

— Тези ли са?

— Да.

Тя плъзна една бланка по плота.

— Подпишете тук. Имате ли документ за самоличност?

Отворих портфейла си и й показах шофьорската си книжка. Тя преписа номера й, аз подписах бланката и най-сетне получих папките. Те бяха почти безтегловни. След това жената стовари с трясък торбата на плота.

— Изненадан съм, че са още тук — казах аз.

— Имате късмет. Пазим всичко намерено трийсет дни.

— А после какво става?

Тя сви рамене.

— Ами остава за служителите. Който свари — той завари.

Автоматичните врати зад мен се отвориха със съсък и през тях влезе едно семейство. Майка, баща, момче и момиче. Предположих, че са на ваканция тук заради океана.

— Имате ли нужда от още нещо? — попита ме служителката.

— Да — отвърнах. — Искам да наема друга стая.

* * *

Смених предавката, за да паркирам.

Вятърът духаше от океана и постилаше призрачни ивици пясък по асфалта.

Отворих хартиената торба на седалката до мен, свалих фолиото, после завъртях капачката на бутилката и помирисах съдържанието й.

Бърбън. Хубав бърбън.

От радиото в колата се носеше музика, тиха мелодия, женски глас. Представих си живота си различно. Представих си, че мога да спра дотук. Да не отпивам първата глътка.

Ръцете ми трепереха.

Бяха изминали три месеца.

Погледнах към папките на седалката до мен, върху тях лежеше пистолетът на татко.

Ще започна ли пак да пия?

Папките знаеха.

Първата глътка изкара сълзи в очите ми. После надигнах бутилката и отпих дълбоко. Опитвах се да получа прозрение. Мислех за Сатвик.

„Те знаят ли, че са различни?“, бях го попитал.

— Един от тях — отвърна той. — Един от тях знаеше.

Когато преполових бутилката, погледнах към пистолета.

Представих си какво би сторил един деветмилиметров куршум с човешки череп — каква голяма и дълбока дупка ще направи. Как ще разкрие мястото, където обитава съзнанието — ще го разтвори и то ще се изпари като течен азот във въздуха, със съскане, и ще изчезне яко дим. Един пистолет може да бъде много неща, включително и превозно средство, което да те върне към предполагаемия ред.

Посегнах към първата папка.

Ръцете ми бяха стабилни, докато я отварях и издърпвах листа. Треперенето беше спряло още с първата глътка — нервите най-сетне бяха добре смазани. Вече не бях същият, след първата глътка. А до края на бутилката щях да съм съвсем друг човек.

Разгърнах листа. Погледнах резултатите от детектора — и като направих това, най-сетне колапсирах вероятностната вълна на експеримента, който бях провел преди месеци.

Когато отворих втората папка, видях изображението. Взирах се в двете тъмни ивици на хартията — във вече познатия модел от мрак и светлина.

Макар че, разбира се, резултатите са били там през цялото време.

* * *

Взех пистолета и бутилката и излязох на вятъра.

Миризмата на океана ме връхлетя, докато слизах към гладкия пясък. По него не личаха други следи — бяха пометени от вятъра и дъжда. Небето тъмнееше страховито.

Прокарах крива пътечка до прибоя, като избягвах по-големите скали. Сега беше средата на прилива и вълните още бяха ниски и редовни, вдигаха поли от бяла пяна към брега. Пясъкът тук беше почти равен и вълните губеха енергията си на огромна площ. Над мен чайките описваха кръгове в небето.

Имаше много имена за онова, което се бе случило. Прикачваха му различни съкращения, всякакви азбучни вариации, които имаха за цел да го обуздаят, да го направят по-разбираемо. Сякаш, ако му дадеш име, ще успееш да го проумееш. Всъщност използваните термини бяха само описателни. Масово психогенно заболяване беше един от етикетите за случилото се. Имаше и такива, които използваха по-религиозна терминология.

Със сигурност се знаеше само едно: бяха умрели хора. По целия свят, в един и същи ден. Не се бяха събудили. С милиони. Други просто бяха паднали на улицата. Трети — най-младите и най-здравите — се бяха удавили. Автобусни шофьори, медицински сестри, учители и счетоводители. Банкери в Италия и земеделци в Индия. Десетки хиляди по целия свят бяха навлезли в океани, в езера или в реки и повече не излезли оттам.

По цялата планета малък, но статистически значим процент от населението бе поело последния си дъх. Статистиците още коментираха това статистическо отклонение — броя на смъртните случаи в онзи ден.

Но аз знаех, че съществува и още едно статистическо отклонение, което все още оставаше незабелязано. Все още. Сред умрелите нямаше нито един учен.

Ако разпределението е случайно, защо ги няма сред учените? — бях попитал Сатвик.

Ако те са част от неопределената система, защо ще стават учени?

А аз знаех и още нещо.

Изследователите, които се опитваха да повторят работата на Сатвик, щяха да се провалят. Те нямаше да открият хора, които не могат да колапсират вълната. Онези, които живеят сред нас, но не са част от нас. Те нямаше да открият онова, което беше открил Сатвик. Това доказателство бе изчезнало. Още един експеримент, който нямаше да може да бъде повторен.

Приближих се до водата и последвах оттеглящата се вълна десетина метра навътре, после забих крака в пясъка, приведох се срещу вятъра и се вгледах в океана.

Мърси беше мъртва. Макар че ми отне няколко седмици, докато се уверя в това. Имаше уебсайтове, които публикуваха имената и снимките на някои от умрелите. Хора без документи за самоличност. Още една жертва на странния феномен. Полицията беше открила тялото й изхвърлено на брега.

Спомних си какво ми каза Викърс. Те не виждат нищо, защото в тях няма нищо, откъдето да се извърши наблюдението. Мърси през цялото време е била една от обречените. Но обречена на какво? Да се бори срещу Брайтън? В някои отношения тя изобщо не бе съществувала. Не и наистина.

Следващата вълна се втурна към мен, заля краката ми, стрелна се към брега и ме остави да стърча сред водата. А тук тя винаги беше студена.

Отпих от бутилката и извадих пистолета от джоба на суичъра си. Той беше тежък и черен. На едната му страна с малки релефни букви бе изписано „Рюгер“. Носех го, по един или друг начин, от деня, в който беше използван на същия този паркинг, където сега бе спряна моята кола.

Помислих си за татко и за океана. Вълната с твоето име.

Представих си как отплавам и вече не виждам суша. Там, сред синята вода, където всичко беше едно цяло.

Вятърът се засили и аз се олюлях. Зачаках следващата вълна и когато тя дойде, навлязох още по-дълбоко, чак до колене. Погледнах към пистолета, който тежеше в ръката ми.

Поглед към предполагаемото.

Хвърлих го с всичка сила възможно най-далече.