Тед Козматка
Потрепващите (19)

Глава 18

През следващите седмици Сатвик потъна в работа. В лабораторията му винаги светеше, а електронните наноси по работната му маса добиваха нови конфигурации. Неговата кутия в стаята с пощата преливаше, после се изпразваше, а след това преливаше отново.

Събудих се в седем сутринта. Треперещи ръце, студен порцелан. Лоша сутрин. Най-лошата от известно време насам, след нощ на лоши сънища: разгръщащ се мрак. Видение от детството.

Поех с колата към лабораторията в осем.

Сатвик беше вече в кабинета си. През последните седмици бе оставил косата си да израсне и сега корените й бяха прошарени, а краищата по-тъмни. Това му придаваше разчорлен вид, какъвто не бе имал, когато се запознахме. Старият Сатвик вече го нямаше, заменен от този слаб мъж с отнесени очи.

Той опаковаше някаква кутия и придържаше картонените капаци от горната й страна.

— Отиваш ли някъде?

Рязко вдигна глава. Бях го стреснал.

— Опаковам оборудване. Тръгвам на път.

— Защо?

— Заради един проект.

Пристъпих в стаята, като си спомних първия път, когато му казах тези думи. Думи, с които започна всичко.

— Какъв проект?

— Трябва да проверя нещо — отговори той, докато приключваше с опаковането и взе една ролка тиксо от масата. — Ще ти разкажа, когато се върна.

— Защо не сега?

— Защото вероятно греша и нищо няма да излезе.

— Джереми знае ли, че заминаваш?

— Изпратих му имейл. Ще разбере, като го прочете.

— Ти работиш твърде усилено. Не помниш ли, че ми го каза?

— Помня — отвърна той.

— Хората забравят, че някой ден ще умрат.

Усмихна се. Първата усмивка, която виждах на лицето му отпреди експеримента на Робинс насам. За миг видях онзи Сатвик, който ме посрещна през първата ми седмица в лабораторията.

— Това е различно — каза той.

— Защо?

— Това е нещо, което трябва да направя.

Кимнах, приех отговора, макар че не ми харесваше. Кой знае защо се сетих за историята с принцовете.

В птицата.

Отново бях поразен от промяната в него. Експериментът беше виновен за това. Аз бях виновен за това. Огледах стаята и видях, че част от електрониката липсва. Не можех да отгатна какво точно е опаковал.

— Имаш ли нужда от помощ?

Той поклати глава.

— Не, всичко е наред. — Издърпа ивица тиксо от ролката и я залепи на капака на кутията. — Ще се върна след седмица.

— Защо го правиш?

— Защото Робинс излъга. Експериментът не се е провалил.

— Това няма нищо общо с теб. Просто го забрави.

— Не мога.

Взирах се в него. Сатвик беше онзи четвърти принц и винаги е бил. В окото на птицата. Той не можеше просто да забрави.

Взе кутията си и тръгна към вратата.

— И се пази — казах аз след него.

— Ти също, приятелю.

* * *

Истината придойде на вълни. Изля се в новините на следващия ден като бавен прилив, който Робинс не можеше да спре. Чак след това осъзнах, че Сатвик сигурно е знаел. Вероятно беше видял нещо в мрежата.

Оказа се, че някои от зародишите бяха преминали теста. Точно както Робинс се надяваше. Видеото се появи в Ютюб. Качено анонимно. Теч от вътрешния кръг на Робинс. Майките се усмихваха, докато лекарите кръжаха около тях — от издутия корем се точеше жицата на малкото диодче. Самият Робинс се виждаше в няколко кадъра, чакаше резултатите.

Някои зародиши наистина накараха зеления индикатор да светне. Някои наистина причиниха колапс на вълновата функция.

Други обаче — не. И такива клипове се появиха.

Същите лекари. Други пациентки.

Разгорещени гласове.

— Опитай отново.

— Отново.

Угриженото лице на майката. Светлина, която не се променя, не иска да стане зелена.

— Какво означава това? — пита майката, а в гласа й се усеща паника. — Бебето ми добре ли е? Какво означава това?

Клип след клип. Десетина кореми в различен стадий на издуване. Два много различни резултата. Повечето зародиши причиниха колапс на вълновата функция. Други обаче — не.

И гестационната възраст нямаше нищо общо с това.

* * *

Сатвик не се върна след няколко дни. Нито след седмица.

След десет дни ми се обади посред нощ и ме събуди от кошмар.

— Намерих един в Ню Йорк — каза той.

— Какво? — Потърках очи, за да се разсъня.

Опитвах се да проумея чутото по мобилния телефон.

— Момче. На девет години. Тествах го с кутията и той не причини колапс на вълновата функция.

— За какво говориш?

— Погледна в кутията, но не колапсира вълната.

Примигнах в мрака. Значи Сатвик беше разбрал преди всички нас, че това, което важи за зародишите, важи и за останалите.

В окото на птицата.

— Какво му има? — попитах аз.

— Нищо му няма — отвърна Сатвик. — Съвсем нормален е. Нормално зрение, нормална интелигентност. Тествах го пет пъти, но моделът на интерференция не се промени.

— Какво стана, когато му каза?

— Не съм му казвал. Той просто стоеше и се взираше в мен.

— Взираше се?

— Сякаш вече знаеше. Сякаш през цялото време знаеше, че няма да стане.

* * *

Дните се превърнаха в седмици. Тестването продължаваше. Сатвик откри още от тях. Още много.

Обикаляше страната в търсене на онази неуловима, съвършена извадка, която да е достатъчно голяма, за да бъде представителна. Събираше данни и изпращаше копия по факса за съхранение в лабораторията.

Представих си Сатвик в другия край на линията, как седи в някаква тъмна хотелска стая и се бори със засилващото се безсъние, бори се с ужасната самота на това, с което се беше захванал.

Машината за точки потърси утеха в сложно устроената филогенеза и потъна в своите кладограми. Но не я намери там.

— Няма крива на честотната дистрибуция — каза ми той. — Няма дисбаланс между различните етноси, нищо, за което да се хвана. — Взираше се в данните от Сатвик и търсеше някакъв смислен модел. — Разпределението е случайно. Не се държи като характеристика.

— Тогава вероятно не е — отвърнах аз.

Той поклати глава.

— В такъв случай кои са те, някакъв вид празен набор? Безролеви участници в неопределената система?

Сатвик, разбира се, имаше свои идеи по въпроса.

— Но защо ги няма сред учените? — попитах го една нощ по телефона. — Ако е на случаен принцип, защо не са и сред нас?

— Това е на принципа на самоподбора — каза той. — Ако са част от неопределената система, защо ще стават учени?

— Какво искаш да кажеш?

— Много видове са способни на последователно поведение — каза той. — Това не означава, че притежават съзнание.

— Говорим за хора — отбелязах аз. — Не може да е вярно. — Още докато го изричах, съжалих — исках да върна думите си обратно, тази фраза, която постоянно се повтаряше по отношение на квантовата механика — Не може да е вярно. Не може да става така.

— Данните са си данни — каза Сатвик. — Твоите очи са два процепа.

— А те изобщо разбират ли за какво ги тестваме, когато поглеждат малката светлинка? Знаят ли, че са различни?

— Един от тях — рече той. После замълча за миг. — Един от тях знаеше.

* * *

След няколко дни дойде и последният среднощен разговор. От Денвър. Последното му обаждане.

— Мисля, че не е трябвало да го правим — каза той със странно рязък глас.

Потърках очи и седнах в леглото.

— Какво?

— Мисля, че не е трябвало да създаваме това нещо — обясни Сатвик. — Онзи колапс в реалност, за който говореше… не мисля, че са очаквали да му намерим подобно приложение. Да проведем експеримента.

— За какво говориш?

Светлините от паркинга нахлуваха косо под завесите и рисуваха бледи ивици по пода. В стаята беше станало студено през нощта.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Видях пак момчето.

— Кое момче?

— Момчето от Ню Йорк — каза той. — Видях го днес. Дойде при мен.

Умът ми още не работеше добре. Опитах се да смеля информацията.

— Момчето — повторих, бях сънен и имах нужда от кафе. — Какво искаше?

— Мисля, че дойде да ме предупреди.

И тогава Сатвик затвори.