Тед Козматка
Потрепващите (7)

Глава 6

На Източния бряг есента идва бързо. Тя е различна тук, където дърветата приемат всеки цвят от спектъра и вятърът има зъби. Като момче, преди преместванията и специалните училища, през есента понякога спях в гората зад къщата на дядо и баба. Лежах по гръб във високата трева и се взирах в листата, които се носеха из зрителното ми поле.

Когато се катериш по дърво, настъпва момент, в който разбираш, че не бива да продължаваш нагоре. Преценяваш до кой клон можеш да стигнеш като при изборите в живота.

Именно миризмата върна спомените — миризмата на есен, — докато вървях към паркинга. Джой стоеше до пътя и чакаше таксито си.

Поривите на вятъра караха дърветата да танцуват. Джой вдигна яката си, нехаеща за есенната красота около нея. За миг я съжалих. Да живееш в Нова Англия и да не виждаш листата.

Качих се в наетата си кола. И се позабавих. Никакво такси не се задаваше през портите. Никакво такси не завиваше по алеята. Дадох заден, излязох на алеята и тъкмо щях да продължа, но в последната секунда завъртях кормилото и спрях.

Свалих прозореца и попитах:

— Проблем с транспорта?

— Не зная — отвърна тя. — Може би.

— Искаш ли да те закарам?

— Не искам да те безпокоя. — Замълча, после попита: — Имаш ли нещо против?

— Изобщо.

Дръпнах дръжката, вратата се отвори и Джой се качи в колата.

— Благодаря ти. Съжалявам, че ще се отклониш.

— Няма защо. И без това нямам друга работа.

— След портата вляво — каза тя.

Всъщност ми беше приятно да съм полезен. Това ме караше да се чувствам нормален, за първи път от доста време. Толкова неща в живота ми бяха извън контрол, но поне това можех да направя — да откарам до дома човек, който има нужда от помощ. Тя ме насочваше по пътя. Не използваше имената на улиците, но броеше пресечките и ме насочи към магистралата, слепец води слепеца. Километрите се изнизваха.

Бостън, град, който винаги остава верен на себе си. Град извън времето. Рушащи се тухли и стилен бетон. Пътища, съществували още преди нахлуването на Червените куртки^[1]]. Лесно е да се изгубиш, да си представиш как се залутваш из тези хаотично криволичещи улици. Извън града е царството на камъка и на дърветата — мек бор и пъстри широколистни. Виждах карта в ума си, Кейп Код стърчи в Атлантика. Носът е извивка на сушата, съвършено разположена така, че да защитава Бостън, като че ли за това е проектирана. Ако не от човека, то от Бог. Бог е искал тук да има град.

Знам, че къщите са баснословно скъпи. Това е място, което отрича земеделието. Разровиш ли земята, камък ще изскочи и ще те цапардоса. Хората строят каменни стени около имотите си, за да има къде да слагат камъните.

Стигнахме до жилището й и спрях на малък паркинг, а после я изпратих до вратата като на среща. Стоях до нея, беше само няколко сантиметра по-ниска от мен, стройна и слаба. Бяхме до вратата, а пустите й сини очи се бяха фокусирали в нещо далечно, докато не ме погледна, погледна, мога да се закълна, че за миг наистина ме видя.

Очите й се плъзнаха покрай рамото ми и отново се фокусираха в нещо, което само тя можеше да види.

— Сега съм под наем — каза ми. — Когато изтече изпитателният ми срок, вероятно ще купя апартамент по-близо до работата.

— Не знаех, че и ти си още в изпитателен срок.

— Наеха ме седмица след теб.

— О, значи съм по-старши. Колко хубаво.

Тя се усмихна.

— Надявам се да остана и след изпитателния срок.

— Сигурен съм, че ще останеш.

— Вероятно — рече тя. — Поне проучването ми е евтино. Купих акустичния софтуер, преди да дойда тук, така че те плащат единствено за мен и за ушите ми. Аз съм малка инвестиция. Ще те изкуша ли да влезеш за кафе?

— Трябва да вървя, може би друг път.

— Разбирам. — Тя протегна ръка. — Тогава друг път. Благодаря, че ме докара.

Тъкмо щях да се обърна, когато гласът й ме спря:

— Знаеш ли, чух ги да говорят за теб.

— Кои?

— Мъже от ръководството. Странно е. Когато си сляп, понякога хората си мислят, че си и глух. Или вероятно слепотата просто те прави невидим. За теб невидима ли съм?

Въпросът ме хвана неподготвен. В изражението й имаше нещо. Някаква дяволитост в усмивката.

— Не — отвърнах.

Зачудих се дали знае, че е красива. Трябваше да знае.

— Повечето хора са добри в приказките — каза тя. — Аз пък съм добра в слушането. Джереми каза, че си изключителен.

— Така ли каза?

— Искам да те питам нещо, преди да тръгнеш.

— Добре.

Тя вдигна ръка към бузата ми.

— Защо изключителните винаги са толкова прецакани?

Ръката й беше хладна върху кожата ми. От много време никой не беше ме докосвал.

— Трябва да внимаваш — каза Джой. — Някои сутрини усещам, че миришеш на алкохол. А щом аз го усещам, усещат го и другите.

— Ще се оправя.

— Не. — Тя поклати глава. — Някак ми се струва, че няма да се оправиш.