Тед Козматка
Потрепващите (35)

Глава 34

Вечерята се състоеше от фасул и хляб. Нощта се беше спуснала и ние седяхме около малък огън по-навътре в склада, под висок таван, сред хаос от натрошени сандъци, натрупани като барикада, която преграждаше помещението. Едната стена на нашия импровизиран лагер представляваше очукан и покрит с ръжда товарен контейнер, а другата се губеше в сенките. Те бяха докарали пикапа до задната част на сградата и хвърлиха отгоре му платнище.

Над главите ни се простираха метални плоскости и стоманени греди, от които тук-там висяха празни панели, в които вероятно навремето бе имало флуоресцентни лампи. Вятърът нахлуваше през пролуките в далечните стени и разлюляваше лагерния ни огън. Не се чуваше шум от трафик. Нито пък звуците на град. Явно се намирахме далеч от населено място.

Гледах ги как пълнят устата си с храна. Първо жената — слаба и нервна. Очите й все шареха. Ядеше бързо, сякаш умираше от глад, но не само гладът я пришпорваше — като че ли за нея храненето бе нежелано разсейване. Мъжът се хранеше по-бавно, забил поглед в чинията си. Жената го нарече Хениг. Много подходящо име за пират. Той лапаше големи хапки и дъвчеше бавно. Хениг Рязаното ухо. Когато огънят започна да догаря, той се надигна и донесе няколко цепеници от близката купчина, за да подхрани пламъците. Не ме погледна. Не продума. Вече беше приключил с вечерята и насочи вниманието си към пистолета. Въздухът миришеше на боб, дим и оръжейна смазка. Докато мъжът чистеше пистолета си, аз се взирах в огъня.

* * *

Залепиха китките ми с тиксо — ритмично дърпане и лепене, дърпане и лепене, докато ролката се въртеше ли въртеше около ръцете ми. Едната пулсираше от болка. Знаех си, че след като отлепят тиксото от ръцете ми, по тях вече няма да има нито косъмче. Ако някога го отлепят. Съществуваше и вероятността да си умра с него. Вероятност, която чух да обсъждат, след като приключиха с овързването и на краката ми и ме отнесоха до товарния контейнер. Нямаше как да се задържа, затова главата ми се удари силно в метала и аз извиках от болка.

— Тихо — сопна се Хениг. — Или ще ти залепим и устата.

Неговата непредсказуемост ме плашеше, но това беше разбираем страх, който можех да контролирам. Ала когато каза, че ще ми залепи устата, страхът излезе от контрол. Ръцете ми се разтрепериха при тази мисъл — конвулсиите можеха да започнат всеки момент. Представих си как повръщам сутрин със залепена уста, давя се и се задушавам в собственото си повърнато.

Затова не издадох вече нито звук.

* * *

Сменяха се на няколко часа и обхождаха склада.

От мястото ми до контейнера аз ги виждах как идват и си отиват, докато и двамата не се настаниха до огъня.

Когато той най-сетне догоря, жената се изправи и заговори на Хениг, който отново чистеше оръжието си. Или пък беше друго оръжие. Тя се наведе към срязаното му ухо и зашепна. На сиянието от огъня видях как той извръща очи към мен, като че ли спореха, но накрая Хениг кимна.

Той прекоси помещението с нож в ръката. Ловджийски нож, който блещукаше в оранжевата светлина на угасващата жарава. Изглеждаше ужасяващо — леко изкривен и с много остър връх. Представих си как се плъзга между ребрата ми, разкъсва кожа, мускул и плевра и се забива в сърцето ми.

Хениг не продума и клекна до мен. Усетих дръпване, после рязък звук и глезените ми бяха освободени.

— Ставай — рече той. — Няма да те влача.

Опрях се на лакти, за да се превъртя настрани, и опитах да се изправя. Една силна ръка ме стисна за бицепса и ме изтегли нагоре. Протегнах вързаните си ръце към него, но той само поклати глава.

— Не, няма да стане. — Посочи към контейнера. — Ти ще спиш там. Искам да легнеш чак в дъното. — После кимна към жената до огъня. — Тя ще спи в предната част на контейнера, така че да не можеш да излезеш. Вече си неин проблем, разбра ли?

Кимнах отново.

— Аз ще спя тук. — Посочи към пода до огъня. — Дори да минеш през нея, няма да те оставя да се измъкнеш. — Наведе се напред. — Не се превръщай и в мой проблем тази нощ.

Направи знак към контейнера и аз влязох вътре. С такива контейнери превозват стоки с кораби от далечни пристанища. Беше дълъг десет метра, два и половина широк и три метра висок. В него можеха да се поберат доста фигурки „покемон“. Или пък луксозна кола, транспортирана специално от Италия. Тази нощ контейнерът щеше да е мое легло. В дъното му обаче нямаше нито вентилация, нито светлина, нито топлина.

Тръгнах към пълния мрак, напипах стената и седнах. Подът беше покрит с гнили дъски. Протегнах крака и се загледах към предната част, сякаш седях в тесния край на телескоп и гледах света от малко тъмно местенце.

След няколко минути жената ми направи жест да се приближа. Аз пак излязох от кутията и тя ми подаде одеяло, което беше дебело и топло, и не миришеше твърде гадно.

— Ще спиш в контейнера само тази нощ — каза ми тя. — Викърс ще дойде утре.

— Викърс ли е шефът?

— Може и така да се каже.

— Ти ме спаси в лабораторията. Ти ме издърпа от пожара.

— Да, пожара. — Кимна и мръсната й руса коса се разлюля. — Не го запалихме ние.

— А кой, Брайтън ли?

— Изпрати ви съобщение.

— Страхотно съобщение.

Тя се усмихна.

— Онази нощ трябваше да избягаш и да не се връщаш повече. Тогава още имаше шанс.

— Но кой е той?

— Не е този, който изглежда — отвърна тя и помълча малко. — Тези като него винаги се крият.

— Странно, не ми се стори човек, който се крие.

Тя поклати глава.

— Той се крие там, където са се крили и останалите от неговия вид. Пред очите на всички.

Това ми прозвуча убедително. Както фактът, че не можеш да знаеш едновременно положението и скоростта на една частица. Никога и двете. Вселената е изградена от тайно знание.

— Как се казваш? — попитах жената.

Тя се извърна от огъня и лицето й потъна в сенките, затова не успях да разчета изражението й.

— Това е последното, което трябва да те интересува сега. — Помълча малко и точно когато си мислех, че няма да каже нищо повече, тя явно загуби вътрешната си битка и рече: — Мърси^[1]. Можеш да ме наричаш Мърси.